|
|
ИНТЕРВЮТА
|
|
Един от големите приятели на СФФ – грузинският режисьор Леван Когуашвили, носител сред множеството международни отличия и на Голямата награда на София Филм Фест за „Срещи на сляпо“ (2013), отново пристига у нас, само половин година след участието си на есенното издание на фестивала през септември 2021, когато представи най-новия си игрален шедьовър „Брайтън 4“ (с български копродуцент „Арт Фест“).На 26-ия София Филм Фест Леван е член на журито на Документалния конкурс, като по този повод ще можем да гледаме и един негов по-ранен документален филм – „Новият живот на Гогита“ (2016), копродукция на Грузия с Хърватия, Русия и Украйна (от времената когато отношенията между Русия и Украйна бяха на ниво копродукция), както и „Брайтън 4“, който има цели 13 прожекции в София в рамките на тазгодишното издание (включително и в програмата „Кино за незрящи“).Г-н Когуашвили, нека започнем с това, че Вие правите едно ново, съвременно, говорещо за днешния човек кино, но винаги е много приятно, когато откриваме и някои класически мотиви от старото грузинско кино, с което всички сме израснали… Вашите грузинци пеят и в Бруклин, както се чува.Песни, музика, разбира се. Не мога да кажа, че преди да стана на 17-18 съм бил кой знае какъв почитател на сериозното кино. По онова време обаче гледах много грузински комедии, а в тях винаги е имало много музика и песни. Много добри композитори са писали музика за грузински комедии. После, разбира се, започнах да гледам и филмите на по-сериозни режисьори като Йоселиани. Но това беше по-късно…Вие представяте едно много интересно микрообщество на грузинската емиграция в Щатите, но това общество не е само грузинско. Има и узбек. Има и един казахстанец, за когото ще кажем няколко думи по-нататък… Но мястото, където живеят всички тези хора, много напомня на картина от един роман отпреди двайсетина години – „Прекрасните творения небесни“ на Динау Менгесту, въпреки че там той показва своето си, етиопското емигрантско микрообщество в Северна Америка…Този хостел в „Брайтън 4“ е и една от основните причини да реша да направя филма – исках да покажа това място и как живеят хората там и всъщност – да се завърти целият този калейдоскоп от сцени……който показва една малка Грузия или дори един малък пост-Съветски съюз на американска територия. Много интересни са отношенията – особено с „чужденците, които не са чужденци“. Ето, дори казахският измамник идва накрая с бутилка водка и пее песни заедно с грузинците…Да, самият Брайтън Бийч е умален модел на бившия Съветски съюз, което е нещо доста любопитно за изследване. Всичко там е смешно, но и тъжно, носталгично. И именно това малко огледало на нашето минало ни помага да покажем изключително голямото разнообразие на тази толкова колоритна среда, тъй благодатна за написване на сценарий.Във филма последната си роля изигра големият грузински актьор Кахи Кавсадзе, който ни напусна през 2021 на 85-годишна възраст. Какво можете да ни разкажете за работата си с него?Кахи Кавсадзе беше легенда, един от последните представители на онова велико поколение актьори в грузинското кино и театър от времената на СССР. Да припомним например блестящата му роля на злодея в „Бялото слънце на пустинята“… Работих с него в два от филмите си и много се радвам, че имах тази възможност, защото той беше изключителен човек.Ролите му в „Срещи на сляпо“ и в „Брайтън 4“ са много различни една от друга, но сякаш откриваме и общото – пред нас е човек, който изглежда спокоен, но всеки момент може да избухне. Това като че ли е твърде характерно за хората от нашия географски регион, как смятате?Да, това прави героите му и в моите филми интересни. Но той си беше такъв и в реалния живот – много емоционален и едновременно с това уравновесен. И това беше изключително качество. В работата с повечето актьори режисьорът се опитва да пообере тяхната енергия, да ги пообуздае. А Кахи Кавсадзе имаше рядкото качество да бъде крайно експресивен и същевременно точен, прецизен и правдив. Това го няма при много актьори и именно поради този факт беше толкова вдъхновяващо да се работи с него – той можеше да избухне и едновременно с това да остане правдоподобен в това си избухване.Не по-малко вдъхновяваща е работата Ви с двукратния олимпийски и петкратен световен шампион по свободна борба Леван Тедиашвили в главната роля в „Брайтън 4“. Нека припомним обаче, че това не е първата му роля в киното…Да, през 80-те той се снима в един „грузински уестърн“ за двама вагабонти през ХIX век, нещо като грузинските Сънданс Кид и Бъч Касиди, и благодарение на тази си роля, на единия от злодеите, той стана много популярен и в киното. Това обаче беше в средата на 80-те…И оттогава не е участвал в друг филм? Чак до „Брайтън 4“?Не, но това е защото беше активен в много други области. Влезе в политиката. После беше бизнесмен. Би се в Абхазката война, където отиде заедно със сина си и където загуби сина си. Той е човек, постигнал много победи, но и преживял много трагедии в живота си. Човек с интересен и криволичещ път и легенда – когато сравняват успехите и уменията му в спорта, обикновено го поставят до личности като Мохамед Али. И всичко това е изписано на лицето му – победите, загубите, трагедиите…Във филма той изглежда като дзен учител с това спокойствие, което излъчва в този луд, агресивен и неспокоен свят. Това той самият ли е, или героят му?Впечатлението на спокойствие, което създава, е частично заради здравословното му състояние. Той има проблеми със слуха и съответно не беше много лесно да му бъдат поставяни задачи. Когато започнеш да му обясняваш прекалено много работи, той се изнервя и не може да работи толкова добре, поради което решихме да превърнем недостатъка в ефект, създавайки този изключително спокоен персонаж, чието присъствие говори повече от думите. И до голяма степен това се получи, защото той самият е много изразителен. Ето един добър пример как на терен физическото затруднение може да доведе до добро творческо решение.Във филма биографиите на спортиста Леван Тедиашвили и на героя на филма в един момент сякаш се сливат. Поздравления за използваните истински документални кадри отпреди половин век, които показват… в крайна сметка и двамата.Да, съществуват няколко документални филма за него като спортист, снимани през 70-те. И решихме, че ако ги използваме, те биха добавили автентичност и към образа на героя. Така че да, това беше една допълнителна възможност, която ние веднага прегърнахме и приложихме, мисля, по много подходящ начин.Първите прожекции на „Брайтън 4“ в рамките на 26-ия София Филм Фест са ДНЕС – на 11 март, петък, от 20:45 ч. в Културен център G8 и УТРЕ – на 12 март, събота, от 15:00 ч. в „Евро Синема“. ... още »
|
|
|
|
ИНТЕРВЮТА
|
|
„Воев“. Този филм го очаквахме. Как само го очаквахме. Няколко поколения почитатели на творчеството на Димитър Воев – от неговите съвременници: музиканти, фен клуб, сподвижници, та чак до съвсем млади хора, родени няколко години след смъртта му, но знаещи текстовете му наизуст. Някой трябваше да разкаже визуално тази история. И хубавото е, че младата режисьорка Биляна Кирилова, родена само няколко години преди смъртта на поета, се оказа наистина подходящият човек за това. Истината е, че да, всички бихме отишли с любопитство да гледаме и не толкова добър филм за Воев (и залата на кино „Люмиер“ пак би била напълно разпродадена още преди откриването на фестивала, какъвто е случаят с премиерата тази събота, на 12 март). Но филмът в крайна сметка е изключителен. Той бърка много надълбоко в самия свят на Воев, използвайки множество похвати по начин, по който поезия, документалистика, манипулирани архивни кадри, анимация се смесват така, че човек въобще да не се замисля за жанра. Още първият образ и първият звук, дори преди поезията, така приковават вниманието (и го държат в продължение на 77 минути), че просто няма шанс да си погледнете телефона или да отклоните очи от киноекрана по някаква друга тривиална причина. Не. Тук сме в един свят, който буквално ни завладява.Филмът борави и с огромния фото- и видеоархив на съпругата на Воев - Нели Недева-Воева, чието организиране и дигитализиране е резултат на многогодишен труд. Виждаме както кадри, станали известни още в годините на съществуване на „Нова генерация“, „Кале“, „Воцек и Чугра“, така и никога непоказвани досега. Има един епизод накрая, на един покрив, познат на повечето от нас от известната фотосесия, но тук го виждаме и като видео – отвъд, наистина отвъд смъртта… Други кадри, като известното интервю от Русе, което всички сме гледали в Ютюб, пък се смесват съвсем естествено с колажи, създадени специално за този филм. Има засегнати и аспекти от личността на Воев, които сякаш винаги са оставали на заден план през годините, засенчени от ореола му – Воев и любовта, Воев като баща, Воев като жизнерадостен човек с интересно чувство за хумор. В този филм сякаш има множество по-малки филми, без цялото да бъде удавено в това множество.Но нека да започнем от самото начало. Още преди 7 години Нели Воева беше повярвала в идеята на Биляна Кирилова и нейния тогавашен съавтор (20 и няколко годишни по онова време) и дори ги представяше с голямо уважение като „едни умни деца, които имат много добра идея за филм за Воев“…В началото бяхме двама – заедно в тази творческа одисея с Борис Кънчев, моя творчески партньор преди 7 години. Впоследствие стана така, че той емигрира, по ред обстоятелства, и продължих сама. Дълга история.Която сякаш е доста сходна с историята на много от музикантите, с които Димитър Воев свири през 80-те и които след падането на режима през 89-а масово решават да се изнесат на Запад. В самия филм тази тягостна за самия Воев част от историята дори в един момент излиза съвсем на преден план.Това и Нели го направи като сравнение. С нея станахме близки в процеса на работата по филма. Алехандро Ходоровски, когото много харесвам, казва, че за да се справи с нещо, човек трябва да стане самото нещо. И може би така и се случи, без да съм го търсила по никакъв начин…Още първата сцена (с едно хартиено корабче) и първият звук „хващат“ зрителя така, че той вече е… там. И после идва поезията. Нека да започнем от това творческо решение.Досега съм правила само късометражни филми и то основно по поезия. Водят ги артхаус, експериментални и така нататък. Това е моят начин на изразяване. И той намери изява и в този филм, защото до тоя момент документалният жанр не беше много… свойски за мен, нека така да го наречем. И може би затова се захванах предимно с поезията и текстовете на Воев с идеята да ги предам по един визуален начин, близък до неговата естетика – използвам символи, които и самият той използва, такива, които съм виждала в архива му – например това хартиено корабче... Не се наемам да давам някакво конкретно тълкувание на този образ, нито от негова, нито от моя гледна точка. Но сметнах, че тези предмети, образи, символи визуализират неговите думи по някакъв емоционален начин.Кадрите със съвременниците и авторитетите (тук Пенчо Попов-Чугра, Алина, Мони и т.н.) винаги са нож с две остриета. Във всеки документален филм трябва да ги има, но човек много трябва да внимава за баланса и начина на поднасяне, за да не изпадне в клише. Тук те са в едно като че ли подземно помещение с особено осветление, на заден план има електрическо табло… Как избрахте локацията?Да, снимахме ги в един доста култов завод, бих могла да го нарека така. Обиколихме много подобни места. Тоест, идеята да бъде на такова място беше заложена от самото начало. Може би не е много логично да харесваш точно такива места, но винаги съм смятала, че когато се захванеш с дадена история, тя сама ти подсказва как да я разкажеш. Не можеш да разказваш за Димитър Воев на нечий уютен диван, аз поне не бих го направила. Но мисля, че с оператора Теодор Фичев създадохме една прекрасна картинка, водейки се от това, което казва Тарковски за перфектния кадър, който трябва да прилича на картина. Дали при нас е повече картина или снимка, не знам, но съм много доволна от това как се получи.Филмът е калейдоскопично завихрящ се колаж и на макро, но и на микро ниво. Визираме тези буквални колажи от познати и непознати фотографски образи…Да, и това беше също невероятно предизвикателство. За да се постигне този ефект, минахме през едно непрекъснато пренареждане, триене, драскане, преслушване. Защото моята цел беше текстовете на Воев, това, което разказват близките му, музиката – всичко да бъде подредено така, че да си партнират отделните елементи – започнеш по някакъв начин с текста и довършваш кадъра с това как се случват нещата в група „Кале“… Или по един метафоричен начин да започнеш епизода за „Воцек и Чугра“. Всичко това беше един дълъг и интересен процес.По много интересен начин говориш и за времето, за поколенията, за тези преди нас и тези след нас. Ето – имаме родителите на Димитър Воев в началото (във видимо по-близък план спрямо останалите разказвачи), имаме в един от последните кадри дори внука му, няколкомесечния син на голямата му дъщеря Маги. Брат му Мони Воев (понастоящем с огромна брада), се появява като силует с характерното кепе на Воев, загатвайки с китарата познат мотив от много важна песен…Първоначалната идея беше Мони едва ли не да изиграе брат си, но брадата не позволяваше. Той дори мислеше дали да не я махне за този кадър, но накрая всички се съгласихме, че може би било прекалено евтин цитат и че по-добре би стоял като самия себе си, с кепето на брат си, изпращайки го с музика, която двамата са създали заедно. А колкото до дъщерите на Воев – Маги и Дими – в един от последните кадри на филма, главната ни продуцентка Валерия Стойкова много държеше те да присъстват. Аз също исках, но не смятах, че трябва да е посредством интервю като останалите му близки, така че трябваше да намеря начина. А той сякаш сам си дойде: тази последна сцена с тяхно участие и с текста, с който исках задължително да завърши филма, за да не затворим историята с тяга, с драма, а да сме отвъд смъртта, защото животът винаги е отвъд смъртта. И такива личности като Воев го доказват.За премиерата на филма „Воев“ на 12 март, събота, от 20:30 ч. в кино „Люмиер“ залата е тотално разпродадена още преди откриването на фестивала. Но в рамките на 26-ия СФФ ще имате още една възможност – на 2 април от 20:00 ч. в Дома на киното. ... още »
|
|
|
|
ИНТЕРВЮТА
|
|
В изоставена почивна станция, някъде дълбоко в гората, двама мъже, на вид оцелели след апокалипсиса, очакват шефа си – Моторов, да се върне със шейната си от града. Докато навън вие фъртуната, в порутения и зловещ микрокосмос нахлуват поредица странни персонажи – агресивен шофьор на снегорин, истеричен духовник, група кукери… и един по един изчезват обратно във виелицата, за да не ги видим повече. Дебютният игрален филм на Андрей Паунов „Януари“ е адаптация на едноименната пиеса на Йордан Радичков. Още като проект в развитие получава награда на София Мийтингс 2017. На фестивала на българското игрално кино „Златна роза“ 2021 печели специалната награда на журито и наградата на гилдия „Критика“ към СБФД. Филмът се отдалечава от безплътния и лек радичковски абсурд, като избира вместо това черно-бялата естетика на хоръра, но пък не се отказва от театралния подход. Всяко от действията на героите е превърнато в плашещ ритуал с неясно значение, сградата оживява като кръвожадна машина, а гората навън поглъща героите един след друг без обяснение. Андрей Паунов познаваме с пожъналите световен успех документални филми „Георги и пеперудите“ (носител на „Сребърен вълк“ от Амстердам IDFA 2004), „Проблемът с комарите и други истории“ (с премиера в „Седмица на критиката“ на 46-ия фестивал в Кан 2007), „Момчето, което беше цар“ (показан за първи път в Торонто 2011), „Да ходиш по вода“.Ето какво споделиха пред медиите режисьорът Андрей Паунов и продуцентката Ваня Райнова. Какво те провокира да преминеш от документално към игрално кино?Андрей Паунов: Освен с документално кино винаги съм се занимавал и с анимационно, и с игрално... Интересно ми е да работя във всички сфери на киното, във всички жанрове. Това е естествено движение. Не мисля, че може да се нарече „отказване“ от документалното и „захващане“ с игрално кино - просто е отваряне на още една врата.Не е ли рисковано да тръгнеш точно с Радичков? Андрей Паунов: Рисковано е да започнеш с нещо, което не разбираш и нямаш желание да направиш. Моят стремеж беше да направя само това - и затова с него тръгнах. Всичко друго е рисковано според мен.Продуцент на филма е Ваня Райнова. Как Андрей те нави да продуцираш такъв рисков проект?Андрей Паунов: И тя харесва черно-бели филми - беше много лесно.Ваня Райнова: Лесно ме нави. Сещам се за думите на Франсис Макдормънт от една пресконференция: „За страха от летене човек мисли преди да е излетял“. С други думи, ако не вярваш на пилота - не се качвай на самолета. В случая аз вярвах на пилота - и се приземихме успешно. Защо избрахте да филмирате точно пиесата „Януари“ и защо точно като хорър филм?Андрей Паунов: Прекрасно могат да бъдат комбинирани отговорите на тези два въпроса. Точно поради особената жанрова флуидност на Радичков, той дава огромни възможности за интерпретация и отваря ужасно много светове. На мен ми беше интересно да се опитам да подходя към тоя текст и към Радичков с цялата си любов, която идва от неговото творчество, не само от тоя текст. Но същевременно този точно текст ми даде възможност да наблюдавам коктейла от жанрове, които съществуват при него. „Януари“ може да се погледне като екзистенциална пиеса, зависи какво искаш да видиш в него. И точно тази възможност - Радичков да бъде разглеждан в рамките на всички жанрове, които съществуват в него, даде много интересна посока на желанието ми да направя кино от пиесата му.„Януари“ беше представен в програмата „Бунтовници с кауза“ на международния филмов фестивал „Черни нощи“ в Талин в самия край на 2021 година. Как го възприеха зрителите в Естония? Андрей Паунов: Това издание на „Черни нощи“ беше много специално - по време на една от големите Ковид вълни, с много по-малък състав, имаше предимно автори на филми, двама трима критици. Според мен точно тази атмосфера - всички бяхме затворени в едни хотели, всичко беше забранено, затворено, след десет часа не можеш да излезеш, не можеш да се добереш до бутилка водка - атмосферата допринесе, имаше една „добавена стойност“ за тези, които успяха да видят филма по тоя начин.Ваня Райнова: Прожекцията в Талин беше нашата първо представяне пред чуждестранни зрители - това винаги е много интересно. Освен всички други жанрове, в които работихме, намирам, че Андрей в този филм е запазил нещо, което го има във всички други негови филми - това е хумора. Иронията. И беше доста интересно в Талин, че всъщност имаше доста смях в залата.Как работихте със своя съсценарист Алекс Барет и как той прие света на Радичков, който, макар и световен автор, има специфични български концепции в своето творчество?Андрей Паунов: Първоначално трябваше да го домъкнем тук, да му покажем какво е България и да му обясним контекста. Подготовката беше туристическо-литературна. Първо трябваше той да прочете Радичков. Той от една страна беше доста запален, от друга страна беше объркан. Втората част беше той да дойде тука, да седнем да си говорим, но същевременно да види за какво става въпрос. Но разбира се, във целия процес той беше объркан - и на мен това ми вършеше супер работа. Винаги е проблемно да се съберат хора и се опитват да колаборират върху нещо, като знаят всички отговори - тогава нещо не е наред. Няма центробежна сила. От една страна аз много исках да следвам моето усещане към Радичков и да извадя това, което мисля, че наистина е лично негово. Същевременно исках да имам страничен поглед, който не е местен, който е наивистично загубен и поглежда по съвсем различен начин този текст.А той с какво те провокира, той как четеше от своя гледна точка Радичков?Андрей Паунов: Не бих казал, че прочитът е бил различен. Според мен ъгълът от самото начало беше ясен, този текст говори доста ясно още от пръв поглед. Той говори за малкия човек и за това как всички ние сме едни малки пешки в един огромен свят и се опитваме да погледнем отвъд, да видим слънцето, обаче то винаги остава някак надалече. И това е съвсем универсално. То може да се погледне през историята на българското село и глобализацията, Източна Европа и глобализацията, може да се погледне през цялата ни планета и другите планети, живота и смъртта, края на света... Така че не мисля, че е имало обърквания. Бяхме много наясно накъде вървим. Но, детайлите, всички тези неща - мисля, че той опитваше да разбере ритуала във всичко. За нас двама души да седят на края на света и да пият греяна ракия е ясен ритуал, ние знаем какво седи зад него. А той не разбираше защо е затоплена тази ракия и защо я пият сутринта. И трябваше да го разведем, да го черпим ракия и той да се ориентира, да разбере българския абсурд през документален подход.Гледайте „Януари“ на откриването на Международния конкурс на СФФ тази събота, на 12 март от 17:30 ч. в кино „Люмиер“. Другата възможност да го видите в рамките на фестивала е на 15 март от 15.15 ч. в Дома на киното. ... още »
|
|
|
|
ФИЛМ
|
|
Разгледайте новата ни програма и изберете желано заглавие. Очакват ви страхотни кино емоции във всички салони на Cine Grand, оборудвани с луксозни кресла. За бързо и лесно закупуване на билети заповядайте на: cinegrand.bg. ... още »
|
|
