🌟 Пригответе се за изпълнена с екшън седмица с две вълнуващи филмови премиери в Cine Grand! 🎬🍿 1️⃣ Лоши момчета: всичко или нищо Присъединете се към емблематичните Лоши момчета за още едно високооктаново приключение, изпълнено с вдигащ адреналина екшън и зашеметяващи каскади! 2️⃣ Наблюдателите Изживейте изтръпващо напрежение, докато мистериозни същества дебнат в сенките, държайки публиката на ръба на местата си от началото до края. Не пропускайте вълнението! Планирайте и гледайте тези вълнуващи издания в Cine Grand! 🎥🍿
Марекс е таксиметров шофьор в Рига, който работи през нощта, за да издържа сина си. От колата му е откраднат пликът с парите от „черната каса“ на фирмата. Възможно най-скоро Марекс трябва да възстанови откраднатата сума и с надеждата да намери нови клиенти, отива на летището и обикаля хотелите в Рига. Като пренебрегва неписаните закони на таксиметровия бизнес, той нарушава крехкото равновесие между конкуриращите се компании и с наближаването на сутринта откраднатите пари се оказват най-малкия му проблем. Разговаряме с режисьора на филма Рейнис Калвинш, възпитаник на Балтийската школа за кино и медии в Талин (Естония) и на филмовата школа на Бела Тар в Университета в Сараево.В България имаме особено отношение към шофьорите на такси, защото те обикновено са съмнителни типове. Имаме клишето на източноевропейския шофьор на такси, което е лесно разпознаваемо и във филма ти. От всички съмнителни неща в Източна Европа, защо точно такси?Идеята за таксито дойде докато преглеждах новините. В Латвия имаше конфликти покрай летището, защото съществува йерархия на шофьорите, които имат право да ходят там, кои могат да качват чужденците от летището, кои не. Така че имаше войни между таксиджиите. Като нещо от 90-те. Не цялото латвийско общество е такова, но имаше една малка група, която изглеждаше спряла във времето, сакаш не беше преодоляла онези сурови капиталистически правила на джунглата. Оттам тръгна историята и останалото бяха проучвания, развиване. Тази среда е много интересна, особено сега, когато герои като моя биват изместени от платформите за шофиране - те са загиваща порода, тези шофьори на такси от едното време, така че ми беше интересно и историята се разви естествено.Любопитно е да видиш артхаус филм, който следва правилата на същински комерсиален жанр. За теб има ли граница между артхаус киното и комерсиалното кино?Да, мисля, че има граница. Разбира се, има филми, които успяват да смесят и двете. Този филм притежава структурата на криминална история, но това е по-скоро флирт, не е последователно решение. Ползва такива елементи, за да движи разказа, но в същото време не жертва атмосферата или по-художествения подход към историята. Това беше много важно за мен, не исках да съм длъжен просто да движа сюжета. Стремежът ми беше да остана в тази атмосфера и да осигуря време на нещата да се развият.Работиш ли върху нещо след този филм, през последната година?Тази ситуация на локдаун се оказа доста плодотворна. Разработвам два филма. Този, който е в по-напреднала фаза, е малко необичайна история за полицейско разследване в малък град в Латвия. Отново лек жанров флирт, но оставайки от страната на художественото кино…Таксита, полиция, какво следва? Линейки?Не знам, някак ме привличат тези среди. Аз също съм се питал защо, но ми се струва, че трябва да съм верен на тези идеи - щом ми идват, е мой дълг да ги следвам.Винаги се чудя дали има момент на стокхолмски синдром, защото много източноевропейски филми са за институции. Малко или повече в някакъв смисъл…Да, но в центъра е индивид, който осъзнава или не, всъщност е окован от тези структури.Гледайте филма ДНЕС – 17 март, от 18:00 часа и УТРЕ – 18 март, от 15:30 часа. И двете прожекции са в Дома на киното. ... още »
Кристиян Йоханес Кох: „Киното не е просто място, където отиваш и гледаш филм“Проблемите на „първия“ свят са важни, защото предстоят - за всички останали светове. „Шпагат“ безмилостно разтваря парадоксалните законови и социални пукнатини на идеалното швейцарско общество, за да покаже абсурда и неминуемия провал да надхвърли собствената си демагогия. Когато човешките и гражданските права се разминават, за човека и гражданина не остава място. Забележителните изпълнения на Рахел Брауншвайг и Алексей Серебряков („Левиатан“) ни отвеждат по пътя отвъд абсурда и противоречието, към истински изгубената пътеводна светлина между правилно и грешно, свое и чуждо. Премиерата на „Шпагат“ беше на филмовия фестивал в Сан Себастиан и веднага привлече вниманието на специалистите. Като и по-ранните късометражни филми на режисьора Кристиян Йоханес Кох, така и пълнометражният му дебют е силно социално ангажиран.Предвид факта, че филмът е швейцарска продукция, винаги е изненадващо да гледаш швейцарска социална драма. Нима Швейцария не е най-съвършената демокрация? Нима това не е най-добре развитото общество на земята?Ами, как да кажа, всеки медал има две страни. Докато в продължение на много години бях в чужбина, ми беше интересно да погледна зад тази съвършена повърхност на Швейцария, зад тази представа, която всички имат за Швейцария. Особено в един момент бях много загрижен за нивата на неравенство в толкова богата страна. Винаги има външен и вътрешен поглед и мисля, че започнах да разбирам повече за тази огромна разлика между житейските реалности в Швейцария в процеса на правене на филма. Разбира се, занимавам се и с темата за имиграцията, но мисля, че в крайна сметка това не е швейцарски филм за другите, а по-скоро швейцарски филм за швейцарците в известен смисъл, за това как искаме да живеем заедно и как властта донякъде насочва отношенията ни и възможностите ни да станем това, което искаме.Какво ви накара да се захванете с тази тема? Законодателството рядко е източник на вдъхновение само по себе си.Точно това беше изходната точка. Фокусирах се върху законовото противоречие, че като дете имаш не просто правото, а щом си в Швейцария, си длъжен да ходиш на училище и в същото време нямаш право да си в страната. Това противоречие, между тези две изречения, написани черно на бяло, ме порази, но и си зададох много въпроси. Какво кара едно общество да действа така? Как едно общество се справя с това? Имаме една много важна институция като училището, която в известен смисъл закриля децата, но в същото време, ако нещо се случи, всички тези хора, които са в Швейцария без разрешително за пребиваване, нямат никакъв шанс да се борят за правата си, въпреки че имат права.Разкажете ни за работата си с Алексей Серебряков. Как се озова той във филма?Това е дълга история. От една страна е много проста, от друга - много сложна. Простото е, че докато си мислех как искам да направя първия си пълнометражен филм и да го покажа в Швейцария (по това време живеех в Берлин), гледах „Левиатан“ на кино и бях трогнат, малко уплашен, но много заинтригуван от този актьор. После започнах да пиша и по време на целия процес на писане и търсене на финансиране в главата ми беше неговото лице. Тогава случайно се сдобих с имейла му – даде ми го един приятел. Свързахме се. Бях в много начален етап, нищо не беше ясно. Той живее в Торонто, много далеч, а и много снимаше… Но един ден, мисля, че беше три месеца преди снимките, реших с продуцента, че трябва да отида до Торонто - 27 часа полет или нещо такова - и да се срещна с Алексей. Пристигнах и прекарах прекрасен следобед и вечер с Алексей и цялото му семейство и след това кратко време беше ясно, че си пасваме и ще направим филма заедно. Така започна едно, мисля и за двама ни, много интересно сътрудничество.На София Филм Фест имаме възможността да видим „Шпагат“ и по двата начина. Вашият филм възприема ли се по-различно, в зависимост от това дали се показва в киносалон, или онлайн?Мисля, че е много важно, ако е възможно, този филм да се гледа на кино и смисля, че поначало е важно един филм да се гледа на кино, по много причини. На първо място, киносалонът е пространство, отделено за едно-единствено нещо: гледане на филми. Това само по себе си е доста важно за мен. А и киното не е просто място, където отиваш и гледаш филм. То е и място за среща с хора, за обмен между хора. Дори да не е вербално… Ти седиш заедно с някого и преживявате едно и също нещо, но може би по съвсем различен начин. И се надявам, че след като тази пандемия отмине, ще осъзнаем, че кината са ни нужни. Не само заради филмите, заради нас самите.Гледайте филма ДНЕС – 17 март, от 20:45 часа и УТРЕ – 18 март, от 15:00 часа. И двете прожекции са в Дома на киното! ... още »
Този киноразказ е създаден по едноименния роман на българския писател Марин Дамянов. Когато преди три години открива романа, Константин Буров се впечатлява от историята и разбира, че Марин Дамянов вече има няколко варианта на филмов сценарий. От едно телефонно обаждане се ражда началото на съвместната им работа по „Сбогом, Джони“. Историята е за Джони, който помага на Кранки да се спаси от затвора, но след това го обсебва за вечни времена. В главните роли участват Деян Георгиев (Кранки), Георги Керменски (Джони) и Християна Стоименова (Ния), а продуцент е „Доли Медия Студио“.„Филмът служи като свидетелство за времето, в което живеем – ценности със съмнителна стойност, загуба на духовност, липса на посока… Джони е представител и символ на точно тази епоха. Всеки от нас трябва да се противопостави на собствения си „Джони“. Това е история за битката между доброто и злото в нашите души“, убеден е режисьорът.Гледайте филма ДНЕС – 17 март, от 20:45 часа, в кино „Люмиер“. ... още »
Традицията повелява в програмата на СФФ да присъстват анимационни творби, които са привлекли погледите на киноспециалистите – една от тях е „Легенда за вълците“ - филм, който преди дни получи своята номинация за „Оскар“. Увлекателното рисувано приключение ще бъде представено пред публиката от неговия сценарист Уил Колинс – ето какво сподели той за филма:„Добре дошли в Ирландия, в Дунегард, на северозападния бряг. Аз съм Уил Колинс и съм сценарист на „Легенда за вълците“, а преди това и на „Песен за морето“. Спомням си, че когато започнах работа по „Легенда за вълците“, беше месец март 2013. От тогава до сега са минали осем години, В началото съществуваше само идеята на режисьорите Том Мур и Рос Стюарт. Том тъкмо приключваше работа по „Песен за морето“ и мислеше за следващ филм; и също като в „Песен за морето“ и „Тайната на Келтската книга“ преди това, той се ровеше в местни легенди и митове. Избра един и се фокусира върху него, за да развие своята идея. Големият проблем беше каква да бъде историята. Имаше прекрасна идея - действието да се развива през 1650 година в Ирландия, в истински исторически момент, когато лордът-протектор Оливър Кромуел е ангажиран с втората гражданска война в Англия и в същото време започва инвазия в Ирландия; той води кампания на територията на Ирландия, в която заселва свои хора и печели местните феодали на своя страна. Стреми се да индустриализира земята, да я усвои, а по това време Ирландия е пълна с гори и има много вълци в тях. Една от неговите идеи за населване на тези земи е изсичането на горите. Но когато изсичаш горите, унищожаваш естествената среда на вълците, храната и територията им и се получава естествен конфликт, защото изведнъж вълците нямат ресурси, с които да се хранят, а фермерите имат нужда от повече земя за своите ниви и ферми. Това се превърна в прекрасна рамка за „Легенда за вълците“. Тогава се роди и страхотната идея за ловец на вълци, който се съюзява с последната глутница вълци в Ирландия. Той отива при тях с детето си. Когато замисляхме историята, Робин, главният герой във филма, беше момче, ставаше дума за баща и син. Но след като развихме историята, открихме, че ще бъде много по-завладяваща, ако Робин е момиче. Изведнъж се оказа, че работим по много по-вълнуващ сюжет. Другата нишка във филмовата история е едно местно предание от югоизточната част на страната, за вълците от Васри, и става дума за хора, които могат да се превръщат във вълци и да общуват с глутниците. Това ни се стори интригуващо - какво ще стане, ако този ловец, който отива с дъщеря си да избие вълците, се срещне с един от тези хора. Така се роди тази доста любопитна история. Прекарахме следващите седем години, в моя случай са пет, в работа по сценария, още и още чернови, и с напредването на историята се включваха още и още хора, сториборд-артисти, монтажисти, консултанти – и накрая се оказа, че имаме прекрасен филм, с невероятна музика и великолепни актьорски гласове, и съм ужасно горд със завършения филм. Мисля, че е голямо постижение! Дано ви хареса!“ази история е за едно магическо приятелство, родило се в далечния 17-и век. Младата Робин и нейният баща, ловецът на вълци Бил, пристигат от Англия, за да прогонят вълците от местната гора. Въпреки че ѝ е забранено да напуска града, Робин се промъква, за да проучи омагьосаната гора. Там се запознава с Меб - диво момиче, отгледано от вълци. Чрез тайна трансформация Робин се превръща в създание, което баща ѝ е изпратен да унищожи. Настъпва време за последната битка между глутницата вълци и жителите на града…Интересен факт е, че голяма част от впечатляващата музика във филма е записана в Първо студио на БНР в София. Гледайте филма ДНЕС – 17 март, от 18:30 часа, в кино „Люмиер“. „Легенда за вълците“ ще бъде представен ЛИЧНО от неговия сценарист Уил Колинс! ... още »
Ленард Коен по време на турнето му в Европа и Израел през 1972 година е придружаван от двама китаристи, басист и виолист, продуцента Боб Джонстън и двете бек-вокалистки Дона Уошбърн и Дженифър Уорнс… както и от снимачния екип на Тони Палмър, състоящ се само от четирима души. Идеята да се снима такъв филм е на мениджъра на Коен, а целта е оставането на Коен в звукозаписната компания. Самият Ленард не е особено очарован, но се сработват някак си с Тони. Гардът пада още в началото, когато Коен разбира, че Палмър познава добре поезията му и гледа на него повече като на поет, отколкото като на музикант. Резултатът е филм, който, както споделя Палмър, Ленард „не че не хареса, но се разтревожи, че може би е твърде конфликтен, а той искаше филм, който ще привлече хората“. Тогава режисьорът прави грешка, която никога преди или след това не е правил: предоставя целия материал на артиста и мениджъра му, за да сглобят те филма, който биха искали. Следва направата на филм, за който Коен е похарчил над четвърт милион долара лични пари, и от който е недоволен до степен, че иска тотално да се забрави цялата история. 36 години по-късно от склада с материалите на филма на Палмър „200 мотела“ в Холивуд ненадейно изникват 14 кашона с надпис „Bird On A Wire”… А ето какво става после, след като кашоните достигат до него в Лондон, разказва Тони Палмър пред София Филм Фест.„Отворихме кашоните и в тях имаше 296 ролки филм, но напълно ръждясали. Открих първо, че лентите са в много лошо състояние, а също и че това не е филма, а материалите, които не сме използвали. Бях напълно отчаян - вместо филма бяхме намерили боклук. Помислих си, че мога просто да ги изхвърля. Но ги оставих и един летен следобед в Лондон си рекох да ги подредя, защото пречеха. Започнах да ги местя из нашия склад и случайно бутнах един от кашоните. От него изпадна около 70% от оригиналния саундтрак и знаех, че това е моята версия, защото имаше бележки с моя почерк. Веднага отидох в едно звукозаписно студио да го копирам дигитално. Имах почти целия звук, но не и картина. Тогава се върнах към тези 296 ролки, отворих ги с чук и извадихме лентите, които буквално се разпадаха, докато ги навивах на прожекционния апарат. Видях, че знам кой кадър къде отива според саундтрака, въпреки че имах главно изрезки. Сегашният „Птица върху жица“ е реконструиран от около 3000 фрагмента, които открихме там. Всеки път, когато намерехме фрагмент, го почиствахме и го копирахме на дигитален формат, за да не може нищо повече да му се случи. Накрая сглобихме филма и го издадохме. Резултатът е възможно най-близък до оригиналния филм, който монтирах през седемдесет и втора. Усещането е като да намериш любимото си изгубено дете. Пратихме на Ленард копие и той след дълго време ни върна съобщение, което просто казваше „Радвам се, че проблемът е бил разрешен". Очевидно за него историята е била източник на известен срам, защото е знаел, че някогашната ми версия е по-добра от тази, създадена под негов надзор“.Тони Палмър е един от водещите световни режисьори на музикални документални филми и исторически игрални драми. Филмографията му наброява около 100 заглавия – от ранните му творби за „Бийтълс”, „Крийм”, Джими Хендрикс и Франк Запа, до известните му портрети на Уолтън, Бритън, Стравински, Мария Калас, Джо Осбърн, Марго Фонтейн и Менухин. Неговият филм, посветен на Вагнер (дълъг 7 часа и 45 минути) и с участието на Ричард Бъртън, сър Лорънс Оливие и Ванеса Редгрейв, е определен от „Лос Анжелис Таймс” за „един от най-красивите филми на всички времена”. Сред повече от 40-те международни отличия за работата му са 12 златни медала от Фестивала на киното и телевизията в Ню Йорк, многобройни номинации и награди за БАФТА и „Еми”. Той е единственият двукратен носител на престижната Държавна награда на Италия. В историята на София Филм Фест Тони Палмър е бил чест гост през годините и сме имали удоволствието да му бъде връчена Наградата на София на Столичната община.Гледайте „Ленард Коен: Bird on a Wire“ УТРЕ – 17 март, от 18:30 часа, в кино „Влайкова“ и на 21 март, от 20:00 часа, в кино „Одеон“. ... още »
Джаз музикантът Били Типтън става известен в САЩ през 40-те и 50-те години на ХХ век. Неговата транс-самоличност не е била известна в джаз и поп средите и е разкрита публично едва след смъртта му през 1989 година. В продължение на десетилетия Типтън е бил представян като амбициозна жена, „представяща“ се за мъж в преследване на кариера във времена, когато индустрията е била доминирана от мъжете и на практика не е съществувало понятието „транссексуалност“. Пред Савина Петкова единият от двамата съавтори на филма Чейс Джойнт разказва.„Като транс човек, който се интересува от транс история, попадах на Били Типтън в редица списъци с „транс хора, които може да познавате“ и т.н., но не знаех много за неговата история отвъд публикациите в мейнстрийм медиите, а именно, че е умрял в края на 80-те, че при раждането си е бил от женски пол и… таблоидите предъвкваха историята му. Само това знаех за него. Едва когато сериозно се захванах с проучване и разработка на историята и филма, успях да открия някои от по-интересните обстоятелства от живота му. Имаме много особен подход към историята. Първо виждаме обективни свидетелства: снимки, аудио записи и след това преминаваме към лични истории на участниците във филма. Много рано при разработването осъзнахме, че нямаме видео записи на Били Типтън. Някои биха го възприели като ограничение, ние го възприехме като възможност. При този обществено-икономически климат не ме интересуват истории за един човек. Мисля, че е далеч по-интересно и политически ангажиращо да се мисли през многогласов подход. Така че вместо да си задаваме въпроса „Как да разкажем най-добрата история за Били Типтън?“, превключихме на „Какъв аспект на историята на транс хората бихме могли да изследваме през фокуса върху Били Типтън?“ И когато мислиш проекта в тази рамка, изведнъж осъзнаваш, че ти трябват множество гласове, множество преживявания, трябва да подходиш от множество гледни точки. Особено когато става дума за тема, която дълго е била пренебрегвана в паметта и представите на обществото.Осиновеният син на Били Типтън - Били Типтън Младши - е вероятно единственият не-транс човек във филма, както и най-слабо информираният относно транс-хората. В известен смисъл историята на преход във филма ни се оказва именно неговата трансформация. Видяхме как той се отваря към нов прочит и нов поглед към историята на баща си, която той с усилие трябва да отдели от разказите, произведени от таблоидите, представящи транс хората като подмолни, извратени или лъжци. Виждаме го как се замисля: „Чакай малко“… Филмът ни не е нито началото, нито краят на разговора, а стъпки към продължаващи дискусии и се надяваме да развием някои от тях, в основата на които са транс хората в съвременната култура“.Гледайте филма ДНЕС – 16 март, от 18:30 часа, във Френския институт – кино „Славейков“ и на 24 март, от 19:15 часа, в Културен център „G8”. ... още »
„За Луната“ е ода на езика на киното, създадена предимно от архивни източници и откъси от литературни произведения на фона на впечатляваща музика. С филма си ирландският режисьор Тайг О‘Съливан успява в рамките на един кратък отрязък от 80 минути (колкото трае филмът) да върне Луната на хората, да я де-колонизира, 50 години след като „16 бели мъже забиват знаме в нея“, по собствените му думи. За наблюдаването на Луната, което никога не ти омръзва, за това как темата на даден проект може да се превърне в негов механизъм и защо класически произведения като „Пътешествие до Луната“ на Жорж Мелиес отсъстват от позоваванията на О‘Съливан с него разговаря Савина Петкова.Тъй като става дума за есеистичен филм, ако нямате против това определение, той е открито субективен. И за Луната винаги се говори във връзка с нещо друго. Може ли да се каже, че това е филм за човешките отношения? Освен за луната...Абсолютно, да. Основното е това усещане за споделено преживяване. Филмът започва с една част, посветена на любовта. Защото, когато гледаме Луната, изпитваме благоговение и почуда. И когато споделиш такова чувство с друг човек, това пространство на красотата и почудата е пространството, където любовта може да разцъфти. В друг контекст Луната също може да те накара да се замислиш за свръхестественото или, когато изчезва, да си мислиш за смърт, или за възкресение, за пролет, за прераждане и т.н. Исках да изследвам всичко това, защото свързваме с Луната много различни неща. Но в основата е човешкото. И си мислех, че кацането на Луната е най-буквалният жест, който човечеството някога е правило. Действително да отидеш на Луната. Не в мечтите си, не във въображението си. Реално да отидеш. 16 бели мъже забиват знаме в този символ на женствеността. Това е отвратителен акт! Посланието е: „Това е скала. Донесохме част от тази скала и можем да я гледаме под микроскоп“. А през ХХ век този скучен, банален жест става водещ, като измества някои от представите, които сме свързвали с Луната и заема централно място. Аз исках да се върна към това, което бива наричано „субективно“ преживяване, човешкото преживяване на Луната, наситено с въображение. Исках да реабилитирам това. Да се върна и да покажа неговата дълбочина. Така че, да - до голяма степен е субективен филм, защото обектът е умъртвен и вече въобще не ми е интересен.Филмът ви действително пре-омагьосва предмета си. Как протече процесът на проучване?Беше многообхватен. Когато започнах работа по филма, бях сам. Гледах филми, четях книги, работех по нощите. На айпада си пишех имена на известни поети и „Луна“, за да видя докъде ще ме доведе това. И така открих невероятни неща и идеи. След като получих финансиране и можех вече да разширя екипа, привлякох продуцента Клер Строндж и помощник-монтажиста Джак Лънт. И двамата бяха чудесни. Започнаха да се свързват с изследователи от цял свят и идеята ми се превърна в съвместен проект на много хора. Не само хора, които познаваме, но и хора, които не познавахме. И, ако се върнем към идеята за споделено чудо… ако напишеш мейл на националния филмов архив в Естония и вкратце им споделиш какво правиш, съдейки по нашия опит, те отговарят: „Чудесно! Ще се постараем да намерим нещо“… И изпратиха нещо удивително, което е във филма: жените, които гледат към Луната и ще се омъжат за първия срещнат. Аз не познавам тези хора, но те харесаха идеята достатъчно, че да свършат работа, да ни дадат материал, който ние сканирахме, прехвърлихме и представихме във филма. Така че стана един такъв заразен проект - темата на проекта се превърна в негов механизъм.Някои зрители може да се изненадат, че няма да видят „Пътешествие до Луната“ на Жорж Мелиес във филма ви…„Пътешествие до Луната“ е по разказ на Жул Верн. Той е част от една литературна традиция през XIX век, която води началото си от XVI век и „Орландо Фуриозо“ и всички тези идеи за пътуване до Луната… Четейки, започнах да си давам сметка, че Жул Верн, „Орландо Фуриозо“ и… колониалният проект са свързани с надпреварата в Космоса. Като почнеш от Колумб - да „откриеш“ някакво място, да забиеш знаме и да го обявиш за владение на твоята държава. Някъде между XIX и XX век колониалният проект се задъхва, защото вече няма „неоткрити“ места. A тази колониална траектория, която завършва със завладяването на Луната през 1969 година, е тъкмо онова, което унищожава, заличава голямата част от човешкото въображение, свързано с Луната. Заличава също така не-западните представи за Луната. Това е много заобиколен и сложен начин да кажа, че исках да има и такъв политически жест във филма. Малко го скрих, защото не исках да звучи сякаш чета лекция. Опитах се да го втъка в материала на филма, защото си мисля, че си струва да се проучи.Гледайте филма ДНЕС – 16 март, от 20:30 часа, във Френския институт – кино „Славейков“, и на 21 март, от 14:00 часа, в Културен център „G8”. ... още »
Представете си елегантен 50-годишен господин от класически италиански или френски филм от средата на ХХ век. И начинът на обличане, и маниерът на говорене, и изражението на лицето, дори приглушените цветове и светлина около него, докато се придвижва в пространството, а и това как е заснет – всичко ни пренася в една друга епоха, около 50-60 години назад в миналото. Сега поставете този човек на улицата в съвременна Атина (някъде в периферията на града), сред хора по бермуди и джапанки, със смартфони и джипове… забързани нанякъде, както населението на всеки съвременен мегаполис опреди пандемията. Да кажем, че действието се развива някъде между 2015 и 2019 година. Да кажем, че икономическата криза е взела своите жертви, сред които е и реномираното шивашко ателие за мъжки костюми, основано от бащата на главния персонаж господин Никос. Кой ли днес купува мъжки костюми, ушити от редки и скъпи платове и от сръчните ръце на истински майстор? Та те струват стотици евро, а царството на дрехите втора употреба отдавна е настъпило.Във филма имаме сблъсък на два епохи, но имаме и желание за извървяване на пътя от едната към другата, уравновесено и внимателно – като да вървиш по въже над пропаст. С помощта на малкото съседско момиче (една същинска Амели Пулен на 10 години) и нейната майка рускиня, господин Никос се „отваря“ за нови идеи като например, че може да се научи да шие и булчински рокли, които се продават далеч по-добре. Е, винаги съществува рискът да сгрешиш от любов и доброта и неволно почти да разрушиш света на другия, само защото идваш, един вид… от друга планета или от друг век. Филмът обаче е светъл. Южняшки и едновременно с това универсален – Атина на господин Никос може да бъде видяна и като Буенос Айрес, но да бъде почувствана най-добре, примерно, в Естония. Самата Соня Лиза Кантерман е от гръцко-германски произход, които й дава поне две гледни точки към съвременна Гърция, към които добавяме и третата – тази на господин Никос от собствената му камбанария. Блестящ пълнометражен дебют!Гледайте филма УТРЕ – 17 март, от 20:30 часа, в кино „Одеон“ и на 30 март, от 15:30 часа, в Дома на киното. ... още »
