Кристиян Йоханес Кох: „Киното не е просто място, където отиваш и гледаш филм“
Проблемите на „първия“ свят са важни, защото предстоят - за всички останали светове. „Шпагат“ безмилостно разтваря парадоксалните законови и социални пукнатини на идеалното швейцарско общество, за да покаже абсурда и неминуемия провал да надхвърли собствената си демагогия. Когато човешките и гражданските права се разминават, за човека и гражданина не остава място. Забележителните изпълнения на Рахел Брауншвайг и Алексей Серебряков („Левиатан“) ни отвеждат по пътя отвъд абсурда и противоречието, към истински изгубената пътеводна светлина между правилно и грешно, свое и чуждо. Премиерата на „Шпагат“ беше на филмовия фестивал в Сан Себастиан и веднага привлече вниманието на специалистите. Като и по-ранните късометражни филми на режисьора Кристиян Йоханес Кох, така и пълнометражният му дебют е силно социално ангажиран.
Предвид факта, че филмът е швейцарска продукция, винаги е изненадващо да гледаш швейцарска социална драма. Нима Швейцария не е най-съвършената демокрация? Нима това не е най-добре развитото общество на земята? Ами, как да кажа, всеки медал има две страни. Докато в продължение на много години бях в чужбина, ми беше интересно да погледна зад тази съвършена повърхност на Швейцария, зад тази представа, която всички имат за Швейцария. Особено в един момент бях много загрижен за нивата на неравенство в толкова богата страна. Винаги има външен и вътрешен поглед и мисля, че започнах да разбирам повече за тази огромна разлика между житейските реалности в Швейцария в процеса на правене на филма. Разбира се, занимавам се и с темата за имиграцията, но мисля, че в крайна сметка това не е швейцарски филм за другите, а по-скоро швейцарски филм за швейцарците в известен смисъл, за това как искаме да живеем заедно и как властта донякъде насочва отношенията ни и възможностите ни да станем това, което искаме. Какво ви накара да се захванете с тази тема? Законодателството рядко е източник на вдъхновение само по себе си. Точно това беше изходната точка. Фокусирах се върху законовото противоречие, че като дете имаш не просто правото, а щом си в Швейцария, си длъжен да ходиш на училище и в същото време нямаш право да си в страната. Това противоречие, между тези две изречения, написани черно на бяло, ме порази, но и си зададох много въпроси. Какво кара едно общество да действа така? Как едно общество се справя с това? Имаме една много важна институция като училището, която в известен смисъл закриля децата, но в същото време, ако нещо се случи, всички тези хора, които са в Швейцария без разрешително за пребиваване, нямат никакъв шанс да се борят за правата си, въпреки че имат права.
Разкажете ни за работата си с Алексей Серебряков. Как се озова той във филма? Това е дълга история. От една страна е много проста, от друга - много сложна. Простото е, че докато си мислех как искам да направя първия си пълнометражен филм и да го покажа в Швейцария (по това време живеех в Берлин), гледах „Левиатан“ на кино и бях трогнат, малко уплашен, но много заинтригуван от този актьор. После започнах да пиша и по време на целия процес на писане и търсене на финансиране в главата ми беше неговото лице. Тогава случайно се сдобих с имейла му – даде ми го един приятел. Свързахме се. Бях в много начален етап, нищо не беше ясно. Той живее в Торонто, много далеч, а и много снимаше… Но един ден, мисля, че беше три месеца преди снимките, реших с продуцента, че трябва да отида до Торонто - 27 часа полет или нещо такова - и да се срещна с Алексей. Пристигнах и прекарах прекрасен следобед и вечер с Алексей и цялото му семейство и след това кратко време беше ясно, че си пасваме и ще направим филма заедно. Така започна едно, мисля и за двама ни, много интересно сътрудничество. На София Филм Фест имаме възможността да видим „Шпагат“ и по двата начина. Вашият филм възприема ли се по-различно, в зависимост от това дали се показва в киносалон, или онлайн? Мисля, че е много важно, ако е възможно, този филм да се гледа на кино и смисля, че поначало е важно един филм да се гледа на кино, по много причини. На първо място, киносалонът е пространство, отделено за едно-единствено нещо: гледане на филми. Това само по себе си е доста важно за мен. А и киното не е просто място, където отиваш и гледаш филм. То е и място за среща с хора, за обмен между хора. Дори да не е вербално… Ти седиш заедно с някого и преживявате едно и също нещо, но може би по съвсем различен начин. И се надявам, че след като тази пандемия отмине, ще осъзнаем, че кината са ни нужни. Не само заради филмите, заради нас самите.
Гледайте филма ДНЕС – 17 март, от 20:45 часа и УТРЕ – 18 март, от 15:00 часа. И двете прожекции са в Дома на киното!
