Разгледайте новата ни програма и изберете желано заглавие. Очакват ви страхотни кино емоции във всички салони на Cine Grand, оборудвани с луксозни кресла. За бързо и лесно закупуване на билети заповядайте на: cinegrand.bg. ... още »
В първия си пълнометражен филм „Света Еми“ гръцката режисьорка Арасели Лемос ни среща със сестрите Еми и Тереза - филипинки, които са останали да се оправят сами в Атина, след като се е наложило майка им да напусне страната. Отношенията между двете момичета са нарегнати - макар да не могат една без друга, те имат съвършенно различни цели в живота - Тереза търси любов и е готова да стане майка, а Еми, която е още тийнейджърка, се разкъсана между желанието си да остане дете и свръхестествените способности, които започва да усеща у себе си. Премеждията, през които минават двете момичета, са по-скоро ежедневни, но зад тях се крият хиляда и една микроагресии, а всеки от героите във филма по някакъв начин желае да използва останалите.Ето какво разказа Арасели Лемос пред Фестивалния ежедневник за своя филм."В началото просто исках да споделя история за силната връзка между две сестри, за тяхната взаимна зависимост и за невъзможността им да си представят живота си поотделно. Основата за тази сериозна връзка е една тайна. Казах си, че ще е добре да са част от някоя малка маргинализирана общност и така достигнах до идеята да са филипинки в Гърция. Беше ми много любопитно да опозная културата им, а филмът е един своеобразен билет за пътуване, който дава шанс да надникнеш в тяхната общност. Започнах да посещавам църквата им и така открих колко популярна традиция са при тях лечителите. Впрочем, помня че когато бях дете, майка ми също често посещаваше лечител. Хората ходеха да го видят в дома му. И изведнъж тогава моите собствени детски спомени се свързаха с филипинските традиции - така се оформи цялата история."Има много нива и конфликти в сюжета - социалната действителност в Гърция, любовта и зависимостта, религията... Нека започнем да разплитаме откъм социалните проблеми. Дали Вашият филм рисува достоверна картина?Гърция от хилядолетия е страна на мореплаватели. И така сме се свързали с филипинците - гръцките капитани и собственици на кораби отначало са взимали филипински моряци на работа. Канели са ги в Гърция заедно със семействата им. Така през 80-те години на ХХ век в Гърция са дошли да живеят много филипинци. Днес има второ поколение, родено и израснало у нас, но гърците по принцип са доста нетолерантни към различните от тях. Парадоксално е колко много се нуждаем от помощта на филипинците и как въпреки това не контактуваме. Сякаш искаме просто да ни свършат работата, за която сме ги извикали, и дотам. Но ето, сега има ново поколение, което се бори с въпросите за мястото си в обществото и за идентичността си - дали тези млади хора са гърци или филипинци.А какво трябва да бъде излекувано в гръцкото общество?Исках Еми да е свързана с традициите. С този свят, който тя не познава, и затова се плаши от него. В себе си тя носи духовността и един полъх от света на свръхестественото, който обикновено се губи. Исках Гърция да представлява модерния западен свят и рационалната мисъл, и Еми да влезе в сблъсък с тази реалност. В същото време това е сблъсък, който тя не преживява съзнателно - просто го въплъщава.Струва ми се, че в „Света Еми“ всичко важно се случва между жени. Мъжете остават по периферията.Обществото се опитва да постави двете момичета в много строго определени роли. Искат Тереза да е „майката“ или я фетишизират като екзотична красавица, а Еми, която има специална дарба, се мъчи да отговори на изискванията и представите на една старица. Целта на героините ми е да извоюват контрола над своя собствен живот и да бъдат свободни сами да си проправят път, да създадат идентичност отвъд това, което обществото изисква от тях, и начините, по-които обществото очаква те да са полезни.Да, но дори и обществото и неговите изисквания ни се представят във формата на „по-възрастните жени“.Жените са приели правилата, те не са непременно някакви герои и борци за справедливост. Даже напротив – например госпожа Кристина експлоатира Еми. Жените носят целия натиск на обществото – и на свой ред го упражняват върху по-младите момичета.Оказва се, че всеки от героите Ви експлоатира някого. И това не се случва в някакъв голям мащаб, а по-скоро в поредица от съвсем обикновени жестове.За да оцелее, всеки трябва да вземе от другия каквото му е нужно. Дори Еми не изпитва към сестра си безусловна любов. Те и двете се нуждаят една от друга, за да оцелеят. Всяка от сестрите иска да наложи на другата условията на връзката им. Мисля, че това е нещо нормално за сестринските отношения. С промяната на динамиката те трябва да намерят ново равновесие, нужно е всяка от тях да се опита да приеме другата. Само това би могло да ги излекува, да им осигури някаква свобода и независимост. Ако това се случи след края на филма, то би било добра основа за нови, по-здравословни отношения.Разкажете ми за двете актриси в главните роли Абигейл Лома и Хасмин Килип.Абигейл е натуршчик, момиче което открихме във филипинското училище в Атина. Исках да намеря някой, който добре познава общността, традициите, манталитета, какво е да си част от малцинство, как си взаимодействат гърците и филипинците. Нямаше никакъв актьорски опит, за пръв път стъпи на снимачна площадка и не знаеше какво да очаква. Хасмин е от Филипините, не е учила актьорско майсторство, но е работила като актриса там. Тя е много талантлива и между двете се получи чудесна химия. Каквото не беше познато за едната, беше ясно за другата, така че те наистина си помагаха, създадоха си сестрински отношения, Хасмин винаги се грижеше за Абигейл.Всяка от големите стихии във филма Ви е изобразена чрез кръвта: любовта, омразата, страха, вярата, чудесата, принадлежността, срамът...Кръвта и това да си жена са свързани, а ние не говорим често за това. Обикновено асоциираме сълзите със слабост, но кървавите сълзи на Еми са свързани с нейните свръхестествени сили. От друга страна и раждането се свързва с кръвта. Освен това „Света Еми“ работи със съспенса, в някакъв смисъл филмът ми е и трилър. В началото кървавите сълзи са извън контрола на Еми, но когато тя започва да опознава способностите си, се научава да ги управлява. В крайна сметка успяваме да се доближим до вътрешния ѝ свят, да видим човешкото в нея, не само свръхестественото.Кървавите сълзи са често срещан образ в католицизма. Героите Ви са католици в една силно православна страна...Образът на Дева Мария, която лее кървави сълзи, според мен подхожда на филма. Харесва ми, че всеки го интерпретира веднага, но по свой начин. И наистина гърците в Гърция не се „смесват“ много с хора от други религии. Изключително важна част от гръцката идентичност е това, че православието не трябва да се поставя под въпрос, нищо не бива да го застрашава. Опитах се моят филм да задава въпроси, а не да дава направо отговорите. Във Филипините и досега има сблъсък между католицизма и езическите вярвания. Някои лечители работят с църквата, други – не, и това също е основа за конфликти. Получи се филм, който различните зрители разбират различно - на запад най-вече чрез съспенса, в Гърция през призмата на социалното, а във Филипините като история за диаспората им.Не пропускайте „Света Еми“ ДНЕС, 18 март (петък) – от 20:45 часа в Културен център „G8“, представен ЛИЧНО от неговата авторка. Филмът е достъпен също и ОНЛАЙН (до края на месец април) на online.siff.bg! ... още »
CINEMA POLITICA е мрежа за разпространение на независимо документално кино с политическа и социална тематика от цял свят. Създадена е през 2003 в Монреал и има близо сто клона в Канада и по света. Основната идея на CINEMA POLITICA е да образова, чрез документални прожекции с ВХОД СВОБОДЕН! СКЪПИ БЪДЕЩИ ДЕЦАГермания-Великобритания-Австрия, 2021, 90 минрежисьор Франц БьомНагради и номинацииХот Докс ’21 – Награда на публиката В условията на засилващи се глобални протести „Скъпи бъдещи деца“ разказва за новото поколение, което е в основата на тази земетръсна политическа промяна. Ще станем свидетели как Райен протестира за социална справедливост в Чили, Пепър се бори за демокрация в Хонконг, а Хилда протестира срещу опустошителните последици от изменението на климата в Уганда. Изправени пред почти невъзможни шансове за успех и преодолявайки огромното въздействие от тяхната дейност върху личния им живот, ще попитаме тези три млади жени защо продължават да се борят. Гледайте филма ДНЕС, 18 март (петък) – от 19:00 часа в Гьоте-институт. ЕДИНСТВЕНА ПРОЖЕКЦИЯ – вход СВОБОДЕН! ... още »
Не пропускайте новия филм на Тод Стивънс „Лебедова песен“ с участието на великолепния Удо Киер, Дженифър Кулидж и Линда Евънс! Пат Пиценбаргър е ексцентричен бивш фризьор, който живее в Сандъски, щата Охайо. Най-добрият стилист на всички светски персони преди години, сега той е захвърлен в скучен старчески дом. След като е изгубил партньора си, къщата и скъпото за него обкръжение, Пат почти се е предал. Тогава научава, че в завещанието си наскоро починалата му бивша най-добра приятелка иска той да я гримира за последен път. Въпреки че не е забравил старите вражди, Пат бяга от старческия дом, започва да се лута из града и се изправя срещу живота, който е оставил зад гърба си. Гледайте филма ДНЕС, 18 март (петък) – от 18:00 часа в кино „Люмиер“, на 23 март от 20:30 часа в Кино Одеон и на 28 март от 18:30 часа в Дома на киното. Филмът е достъпен също и ОНЛАЙН (до края на месец април) на online.siff.bg! ... още »
Наистина, новият филм на сръбския режисьор Стефан Арсениевич, както се шегува самият той, можеше да се казва и „Любов и други престъпления“, че дори и „Изгубени и намерени“, ако такива филми, разбира се, вече не бяха направени преди години. В „Докато мога да вървя“ рамката е животът в бежанските лагери в Сърбия, а в центъра е историята на младо семейство икономически мигранти – малиец и ганайка (в главните роли Ибрахим Кома, роден във Франция в малийско семейство, и Нанси Менса-Офей, родена в Гана, но живееща в Австрия от тийнейджърска възраст). Творбата e копродукция между Сърбия, Франция, България, Люксембург и Латвия, и получи най-желания приз – „Кристален глобус“ за най-добър филм на фестивала в Карлови Вари 2021. Филмът работи за разбиването на много стереотипи, насаждани за хората, поели нелекия път към по-добър живот, и в същото време е поетично есе за любовта и за нелекия път, по който дори понякога я губим, оставайки ѝ верни дори в загубата, защото това ни казва собственият ни вътрешен компас.И тук разговорът е хубаво да започне с цитат: „Все пак, защо го направи?“ – пита служителят по мигрантските въпроси. „Трябваше“, отвръща главният герой. Сякаш в този разговор е закодирана цялата душа на филма.Истина е, да. Не бях очаквал, че тези думи ще въздействат толкова силно на хората, които гледаха филма. Всъщност самото изречение е вдъхновено от една театрална пиеса, стъпила върху същата средновековна епична поема за Страхиня Банович, от която и нашият филм тръгва. Тази поема е важна част от нашето културно наследство, а филмът ни е нещо като съвременен препрочит - с тази разлика, че в центъра не е сръбски национален герой, а африкански мигрант. В оригиналната поема на едно място се казва, че любовта не е нещо, което искаме или не, но когато я има, тя е насъщна… Така че и нашият филм е преди всичко филм за любовта и за всичко, което сме готови да направим за нея, когато е истинска.Героите Ви са мигранти от различни страни, търсещи начин да отидат по на запад от Сърбия, но Вие не оставате само при тази тема. Лесно е днес човек да постави етикет на което и да е произведение, казвайки „а, мигратски филм“, примерно. Макар персонажите да са предимно бежанци, тук Вие търсите и достигате до далеч по-универсални послания, съвсем преднамерено надхвърлящи конкретната историческа рамка.Това не е типичният филм за бежанци. Преди всичко, ние искахме да разкажем любовна история. Но тази любовна история протича в бежански лагер - и това я прави още по-вълнуваща с излизането наяве на неравнопоставеността на героите в обществото. В сърцевината на разказа е една много лична, интимна любовна история, която всеки би могъл да преживее. И докато хората ми казваха „Е, но това, което преживяват персонажите, няма много общо с бежанската криза“, аз си дадох сметка, че именно това е и нашата цел всъщност. Защото в много филми, пък и в новините мигрантите често са сведени само и единствено до ролята на жертви, тоест – те могат да бъдат само мигранти. Смятам, че това не е честно спрямо тях и исках да върна сложността на техните личности, достойнството им, защото те са хора точно като нас. А с това, което се случва с Украйна, сякаш за всички нас на Балканите, които сме толкова близо, става съвсем лесно да допуснем, че и самите ние може да изпаднем в подобна незавидна ситуация.Още в началото на филма имате тази силна сцена, в която новопристигналият сирийски бежанец споделя, че е университетски професор по литература, а ганайското момиче, съпругата на главния герой, отвръща, че тя пък е актриса. Тоест, съвсем ясно е заявено, че тези хора също имат своята житейска история и че макар да не са точно „програмисти“ (според категоризацията на езика на латентния расизъм у нас), те съвсем не са и хора „с неясно минало“…Направихме наистина подробни проучвания дори още преди сценарият да бъде написан и много от включените детайли са от живота на истински мигранти. Някои от по-малките роли също се изпълняват от бежанци, сирийските персонажи във филма примерно… И смятам, че едно от основните неща, които имахме за цел да кажем, е че не става въпрос само за намиране на убежище, покрив и храна, а за осъществяване на човешкия потенциал, който всеки от нас носи. А относно расизма, наскоро гледах репортажи за африкански и индийски студенти в Украйна, избягали от войната в други страни, където са били третирани безобразно. Продължава да ме изумява това как и в 21 век все още някои хора смятат, че различният цвят на кожата прави хората различни. За мен това е наистина абсурдно и във филма се опитваме да засегнем и този проблем. Преди Украйна на бежанците се гледаше сякаш като на една единствена група от хора, преследващи едни и същи цели. Така че ние се опитваме да покажем всъщност колко много и различни цели, съдби, отношения може да има в тази одисея на хората, които пътуват към един възможен по-добър живот.Вашият филм връща достойнството и на икономическите мигранти, на които обществото е свикнало да гледа доста пренебрежително – един вик, „защо не си стоите у вас, като няма война във вашата страна“…Да, икономическите мигранти, както установяваме, са в най-непривилегированата позиция и нямат почти никакви гарантирани права, поради което решихме те да са и фокус във филма. А мога да ви кажа също, че като започнеш да обикаляш бежанските лагери и да се срещаш с тези хора, виждайки при какви условия живеят там, сам установяваш, че те не са избягали току-така, че явно наистина е трябвало да го направят, че никой не би се поставил в тяхната позиция, ако не е бил принуден да го направи. Принудата може да е война. Но може да е и съвсем друга, икономическа например. Така че ние решихме да обърнем внимание именно на тези „най-нежелани“ мигранти, икономическите, защото искахме да дадем глас и на тях. От друга страна, ние в Източна Европа имаме сериозен опит в гастарбайтерството и наистина не мога да проумея защо точно в нашите страни има толкова негативно отношение към хора от Африка например, които се решили да избягат на Запад.Гледайте „Докато мога да вървя“ ДНЕС – 18 март от 18:15 ч. в кино „Одеон“ (представен лично от Стефан Арсениевич) и УТРЕ – 19 март от 16:00 ч. в Културен център G8. Филмът е достъпен също и ОНЛАЙН (до края на месец април) на online.siff.bg! ... още »
„Липсващият режисьор“ („The Absent Director”) на иранския режисьор Арванд Даштарей e филм, заснет в един кадър. Той показва участниците в млада театрална трупа по време на тайните им репетиции на „Макбет“ в дома на техния режисьор в Техеран, докато той работи с тях дистанционно от Париж. Мечтата им е да представят пиесата на театралния фестивал в Единбург, но нещата се усложняват – лични конфликти ескалират и излизат наяве различни тайни планове. Напрежението се покачва, а мистериозна трагедия заплашва да спре работата им. Сложните пластове на действителността се разплитат бавно, докато филмът събира в едно минало и настояще, реалност и фикция. Арванд Даштарей лично ще представи филма пред публиката в София, заедно с двама от копродуцентите на „Липсващият режисьор“! Гледайте филма ДНЕС, 18 март (петък) – от 18:00 часа и на 21 март от 15:30 часа – и двете прожекции са в Дома на киното. Филмът е достъпен също и ОНЛАЙН (до края на месец април) на online.siff.bg! Румънско-българско-сръбската копродукция на сценариста и режисьор Михай Софронеа „Човекът, който търси вятъра“ („The Windseeker“), с продуцент Тудор Джурджу и български копродуценти „Chouchkov Brothers“, среща публиката с Раду. Той води самотен и нерадостен живот. Едно интервю за работа на пръв поглед му дава шанс да се освободи от депресията, но след медицински изследвания, изисквани от компанията, той разбира, че му остават само няколко месеца живот. Раду напуска града и след седмици шофиране, изтощен, той спира насред едно село. А сега накъде? Гледайте филма ДНЕС, 18 март (петък) – от 20:30 часа в Кино Одеон и УТРЕ, 19 март (събота) – от 19:30 часа в Културен център G8. Филмът е достъпен също и ОНЛАЙН (до края на месец април) на online.siff.bg! „Нетърпение“ („Time of Impatience“) е турското предложение в тазгодишния международен конкурс. Режисьорът Айдън Орак разказва за две деца от бедно кюрдско семейство от Диарбекир, непокорни братя, които на път за училище всеки ден минават покрай луксозен имот с басейн. Те ужасно много желаят да се потопят в този басейн и с всеки изминал ден желанието им расте, докато не се превръща във въпрос на живот и смърт. Басейнът е ограден с висока стена, с бодлива тел и има охрана - нито един от плановете им не сработва. Двамата братя започват собствена класова война в опит да намерят отговор на въпроса, който ежедневно си задават – „Защо светът е толкова благосклонен към едни и несправедлив към други?“... Гледайте филма ДНЕС, 18 март (петък) – от 20:30 часа и на 22 март, от 15:30 часа – и двете прожекции са в Дома на киното. Филмът е достъпен също и ОНЛАЙН (до края на месец април) на online.siff.bg! Режисьорът ще представи своята творба пред публиката на 26-ия СФФ! ... още »
Любимият на цялата българската публика сръбски режисьор Радивое Андрич отново е в София! Неговите филми, знаем – особено вторият („Светкавици!“) и третият („Когато порасна, ще стана кенгуру“) – отдавна имат статус „легендарни“ (спомняте ли си първата прожекция на „Светкавици!“ в кино „Люмиер“ преди точно 20 години, когато буквално нямаше къде да се седне дори на замята?)… А сега Радивое представя и нов филм – първи от 2004 година насам! „Как се научих да летя“ е малко по-различно кинопроизведение – в съвсем друг жанр, напомнящ ни по нещо за любими детски филми като „Синьо лято“, само че в наши дни. Екранизация е по романа на Ясминка Петрович; в ролята на 12-годишната София адмирации за Клара Хърванович; музиката е на Васил Хаджиманов, с когото Радиовое Андрич работи не за първи път, а копродуцент от българска страна е, разбира се, Арт Фест. За дългогодишната пауза между „Когато порасна, ще стана кенгуру“ (2004) и „Как се научих да летя“ (2022) Радивое Андрич казва шеговито, че нищо драматично не я е предизвикало, а разговорът ни започва с книгата, по която е филмът…Преди известно време романът на Ясминка Петрович влезе и в списъка на задължителните книги в училище. Това е голямо постижение и е нещо много хубаво. В самия роман ги има и двете линии – за момичето в предпубертетна възраст, което желае колкото се може по-бързо да порасне и да стане част от света на възрастните (а ние във филма се опитваме да й кажем „Недей, остани в света на детството и го преживей по най-хубавия начин, докато още можеш“) и другата – посветена по-скоро на родителите, които биха завели децата си да гледат филма – като да не им е досадно да гледат детски филм. Имам брат, който е с 16 години по-малък от мен и си спомням, че когато го водех на детски филми, умирах от досада. Така че сега си помислих: „Дай да направим нещо друго – този роман е идеален за точно такава екранизация, която да бъде интересна и за децата, и за възрастните“. И задачата беше така да отиграем ситуацията, че „детската“ част накрая да не досадна за родителите, а частта „за възрастни“ да не отегчава децата – да не си пречат двете линии, а напротив – да се преплетат. Не беше лесно – имахме, мисля, 14 версии на сценария. Но мисля, че го постигнахме.Определено сте. Доколкото не познаваме романа у нас, на какви нива филмът се различава от него?Хммм, самата история е почти същата, а разликите идват от това, че езикът и изразните средства в литературата и в киното са различни. Формата на романа е на дневник, който момичето пише, докато е на това летуване, за което се разказва. Представяте си колко скучно щеше да бъде да бяхме заснели момичето в едър план как пише в дневника си и така… два часа. Така че с оглед на различното изкуство, на чийто език е преведен, романът значително се отличава от филма.Как избрахте изпълнителката на главната роля? Чували сме, че е бил дълъг процес.Като ми кажат някои хора „О, колко си умен и талантлив в правенето на филми“, често си мисля, че навярно въобще не съм. Смятам се по-скоро за усърден работник. Много трябва да се работи – постоянно, непрекъснато… ако искаш да постигнеш добър резултат. И така работихме и по кастинга, който траеше цяла година. Първо избрахме 40 момичета и с всяко от тях правехме множество проби. Имахме режисьорка, която специално работеше с тях. На следващия етап сведохме броя им до 18. И дойде една актриса, моя близка колежка, която ги пое и с която избрахме 12 от 18. Накрая трети човек, пак актьор, е зае да обучава тези 12 момичета, от които накрая се спряхме на две, като продължихме да работим много дълго време и с двете, защото знаех, че не мога да взема окончателно решение, докато не видя как си взаимодейства героинята с другите персонажи – бабата, сестрата на бабата и т.н. Това продължи няколко месеца, като пробвахме двете момичета с 12 или 15 от най-големите сръбски актьори. Някои от тях дори се чувстваха странно, питайки ме „Ама защо мен ме викаш на кастинг?“… на което аз отговарях „Моля ви, от все сърце, елате, аз не искам да изпробвам вас, а как момичетата ще си взаимодействат с опитни професионалисти като вас“… И това траеше толкова много време, че чак се чудя на търпението на продуцентите, които никога не ми казаха „Абе, човече, ти нормален ли си, това продължава вече цяла година, вземи решение най-после, бре!“… И така с двете момичета заминахме и за Сплит, Хърватия, за да изберем хърватските деца, които участват във филма. И така нататък, и така нататък – всичко това беше един ужасно дълъг процес, на който се бяхме посветили и смятам, че това се отрази доста добре на развоя на самия филм.В „Как се научих да летя“ много деликатно, посредством темата за семейството, се засягат и последиците от войните в бивша Югославия. Стана така, че в момента историята сякаш се повтаря на Изток, което добавя и един, за жалост, доста актуален пласт към този иначе топъл и човешки филм…Да, нещата са доста сходни. По подобен начин започнаха и при нас при разпадането на Югославия. Войната е нещо ужасно, защото освен очевидните неща като разрушения на градове и села и убиване на хора, причинява и неща, които не са толкова видими на първи план – като прекъсването на връзки и в семейството, а и между хора, които някога са били добри приятели.Надеждата в следващото поколение ли е?Не, защото именно поколението, което е воювало, трябва само да направи първата крачка към помирението и прошката, за да могат следващите поколения да надградят.Направили сте прекрасен филм, но… не ви ли липсват онези типични ваши герои, които познаваме от „Светкавици!“ или „Като порасна, ще стана кенгуру“? Въобще, какво става с този тип хора – и на екрана, но и в действителния живот днес? Срещат ли се все още подобни образи?Има ги, да, срещам ги понякога. И сега… не знам дали ще успеем, но има план за продължение на „Светкавици!“, в което двамата главни герои са си същите, само дето вече са на 45-47-годишна възраст. Те не са се променили, но целият свят около тях се е променил. Говори се за пропастта, която се е отворила между поколенията – новите млади изобщо не приличат на тях, музиката е различна, всичко е различно.Гледайте „Как се научих да летя“ ДНЕС – 18 март от 18:30 ч. в ОКИ „Искър“, както и на 22 март от 19:00 ч. в кино „Влайкова“, на 23 март от 18:30 ч. в Софийския университет, на 26 март от 17:00 ч. в Сине Гранд, на 27 март от 17:00 ч. в ОКИ „Красно село“ и на 31 март от 18:30 ч. в кино „Одеон“. ... още »
