Наистина, новият филм на сръбския режисьор Стефан Арсениевич, както се шегува самият той, можеше да се казва и „Любов и други престъпления“, че дори и „Изгубени и намерени“, ако такива филми, разбира се, вече не бяха направени преди години. В „Докато мога да вървя“ рамката е животът в бежанските лагери в Сърбия, а в центъра е историята на младо семейство икономически мигранти – малиец и ганайка (в главните роли Ибрахим Кома, роден във Франция в малийско семейство, и Нанси Менса-Офей, родена в Гана, но живееща в Австрия от тийнейджърска възраст). Творбата e копродукция между Сърбия, Франция, България, Люксембург и Латвия, и получи най-желания приз – „Кристален глобус“ за най-добър филм на фестивала в Карлови Вари 2021. Филмът работи за разбиването на много стереотипи, насаждани за хората, поели нелекия път към по-добър живот, и в същото време е поетично есе за любовта и за нелекия път, по който дори понякога я губим, оставайки ѝ верни дори в загубата, защото това ни казва собственият ни вътрешен компас.
И тук разговорът е хубаво да започне с цитат: „Все пак, защо го направи?“ – пита служителят по мигрантските въпроси. „Трябваше“, отвръща главният герой. Сякаш в този разговор е закодирана цялата душа на филма.
Истина е, да. Не бях очаквал, че тези думи ще въздействат толкова силно на хората, които гледаха филма. Всъщност самото изречение е вдъхновено от една театрална пиеса, стъпила върху същата средновековна епична поема за Страхиня Банович, от която и нашият филм тръгва. Тази поема е важна част от нашето културно наследство, а филмът ни е нещо като съвременен препрочит - с тази разлика, че в центъра не е сръбски национален герой, а африкански мигрант. В оригиналната поема на едно място се казва, че любовта не е нещо, което искаме или не, но когато я има, тя е насъщна… Така че и нашият филм е преди всичко филм за любовта и за всичко, което сме готови да направим за нея, когато е истинска.
Героите Ви са мигранти от различни страни, търсещи начин да отидат по на запад от Сърбия, но Вие не оставате само при тази тема. Лесно е днес човек да постави етикет на което и да е произведение, казвайки „а, мигратски филм“, примерно. Макар персонажите да са предимно бежанци, тук Вие търсите и достигате до далеч по-универсални послания, съвсем преднамерено надхвърлящи конкретната историческа рамка.
Това не е типичният филм за бежанци. Преди всичко, ние искахме да разкажем любовна история. Но тази любовна история протича в бежански лагер - и това я прави още по-вълнуваща с излизането наяве на неравнопоставеността на героите в обществото. В сърцевината на разказа е една много лична, интимна любовна история, която всеки би могъл да преживее. И докато хората ми казваха „Е, но това, което преживяват персонажите, няма много общо с бежанската криза“, аз си дадох сметка, че именно това е и нашата цел всъщност. Защото в много филми, пък и в новините мигрантите често са сведени само и единствено до ролята на жертви, тоест – те могат да бъдат само мигранти. Смятам, че това не е честно спрямо тях и исках да върна сложността на техните личности, достойнството им, защото те са хора точно като нас. А с това, което се случва с Украйна, сякаш за всички нас на Балканите, които сме толкова близо, става съвсем лесно да допуснем, че и самите ние може да изпаднем в подобна незавидна ситуация.
Още в началото на филма имате тази силна сцена, в която новопристигналият сирийски бежанец споделя, че е университетски професор по литература, а ганайското момиче, съпругата на главния герой, отвръща, че тя пък е актриса. Тоест, съвсем ясно е заявено, че тези хора също имат своята житейска история и че макар да не са точно „програмисти“ (според категоризацията на езика на латентния расизъм у нас), те съвсем не са и хора „с неясно минало“…
Направихме наистина подробни проучвания дори още преди сценарият да бъде написан и много от включените детайли са от живота на истински мигранти. Някои от по-малките роли също се изпълняват от бежанци, сирийските персонажи във филма примерно… И смятам, че едно от основните неща, които имахме за цел да кажем, е че не става въпрос само за намиране на убежище, покрив и храна, а за осъществяване на човешкия потенциал, който всеки от нас носи. А относно расизма, наскоро гледах репортажи за африкански и индийски студенти в Украйна, избягали от войната в други страни, където са били третирани безобразно. Продължава да ме изумява това как и в 21 век все още някои хора смятат, че различният цвят на кожата прави хората различни. За мен това е наистина абсурдно и във филма се опитваме да засегнем и този проблем. Преди Украйна на бежанците се гледаше сякаш като на една единствена група от хора, преследващи едни и същи цели. Така че ние се опитваме да покажем всъщност колко много и различни цели, съдби, отношения може да има в тази одисея на хората, които пътуват към един възможен по-добър живот.
Вашият филм връща достойнството и на икономическите мигранти, на които обществото е свикнало да гледа доста пренебрежително – един вик, „защо не си стоите у вас, като няма война във вашата страна“…
Да, икономическите мигранти, както установяваме, са в най-непривилегированата позиция и нямат почти никакви гарантирани права, поради което решихме те да са и фокус във филма. А мога да ви кажа също, че като започнеш да обикаляш бежанските лагери и да се срещаш с тези хора, виждайки при какви условия живеят там, сам установяваш, че те не са избягали току-така, че явно наистина е трябвало да го направят, че никой не би се поставил в тяхната позиция, ако не е бил принуден да го направи. Принудата може да е война. Но може да е и съвсем друга, икономическа например. Така че ние решихме да обърнем внимание именно на тези „най-нежелани“ мигранти, икономическите, защото искахме да дадем глас и на тях. От друга страна, ние в Източна Европа имаме сериозен опит в гастарбайтерството и наистина не мога да проумея защо точно в нашите страни има толкова негативно отношение към хора от Африка например, които се решили да избягат на Запад.
Гледайте „Докато мога да вървя“ ДНЕС – 18 март от 18:15 ч. в кино „Одеон“ (представен лично от Стефан Арсениевич) и УТРЕ – 19 март от 16:00 ч. в Културен център G8. Филмът е достъпен също и ОНЛАЙН (до края на месец април) на online.siff.bg!
(1).jpg "Стефан Арсениевич: „Много от заглавията на предишните ми филми изцяло биха паснали и на „Докато мога да вървя“")
.jpg "Докато мога да вървя")
