Начало »

Новини

Интервюта Радивое Андрич: „Исках да направя филм, в който „детската“ част да не е досадна на родителите, а частта „за родителите“ да не отегчава децата

Радивое Андрич: „Исках да направя филм, в който „детската“ част да не е досадна на родителите, а частта „за родителите“ да не отегчава децата

Интервюта
Радивое Андрич: „Исках да направя филм, в който „детската“ част да не е досадна на родителите, а частта „за родителите“ да не отегчава децата

18.03.2022, 11:13 | Видяна: 1347 | синефиш.бг | ИНТЕРВЮТА

Любимият на цялата българската публика сръбски режисьор Радивое Андрич отново е в София! Неговите филми, знаем – особено вторият („Светкавици!“) и третият („Когато порасна, ще стана кенгуру“) – отдавна имат статус „легендарни“ (спомняте ли си първата прожекция на „Светкавици!“ в кино „Люмиер“ преди точно 20 години, когато буквално нямаше къде да се седне дори на замята?)… А сега Радивое представя и нов филм – първи от 2004 година насам! „Как се научих да летя“ е малко по-различно кинопроизведение – в съвсем друг жанр, напомнящ ни по нещо за любими детски филми като „Синьо лято“, само че в наши дни. Екранизация е по романа на Ясминка Петрович; в ролята на 12-годишната София адмирации за Клара Хърванович; музиката е на Васил Хаджиманов, с когото Радиовое Андрич работи не за първи път, а копродуцент от българска страна е, разбира се, Арт Фест. За дългогодишната пауза между „Когато порасна, ще стана кенгуру“ (2004) и „Как се научих да летя“ (2022) Радивое Андрич казва шеговито, че нищо драматично не я е предизвикало, а разговорът ни започва с книгата, по която е филмът…

Радивое Андрич: „Исках да направя филм, в който „детската“ част да не е досадна на родителите, а частта „за родителите“ да не отегчава децата

Преди известно време романът на Ясминка Петрович влезе и в списъка на задължителните книги в училище. Това е голямо постижение и е нещо много хубаво. В самия роман ги има и двете линии – за момичето в предпубертетна възраст, което желае колкото се може по-бързо да порасне и да стане част от света на възрастните (а ние във филма се опитваме да й кажем „Недей, остани в света на детството и го преживей по най-хубавия начин, докато още можеш“) и другата – посветена по-скоро на родителите, които биха завели децата си да гледат филма – като да не им е досадно да гледат детски филм. Имам брат, който е с 16 години по-малък от мен и си спомням, че когато го водех на детски филми, умирах от досада. Така че сега си помислих: „Дай да направим нещо друго – този роман е идеален за точно такава екранизация, която да бъде интересна и за децата, и за възрастните“. И задачата беше така да отиграем ситуацията, че „детската“ част накрая да не досадна за родителите, а частта „за възрастни“ да не отегчава децата – да не си пречат двете линии, а напротив – да се преплетат. Не беше лесно – имахме, мисля, 14 версии на сценария. Но мисля, че го постигнахме.

Определено сте. Доколкото не познаваме романа у нас, на какви нива филмът се различава от него?

Хммм, самата история е почти същата, а разликите идват от това, че езикът и изразните средства в литературата и в киното са различни. Формата на романа е на дневник, който момичето пише, докато е на това летуване, за което се разказва. Представяте си колко скучно щеше да бъде да бяхме заснели момичето в едър план как пише в дневника си и така… два часа. Така че с оглед на различното изкуство, на чийто език е преведен, романът значително се отличава от филма.

Как избрахте изпълнителката на главната роля? Чували сме, че е бил дълъг процес.

Като ми кажат някои хора „О, колко си умен и талантлив в правенето на филми“, често си мисля, че навярно въобще не съм. Смятам се по-скоро за усърден работник. Много трябва да се работи – постоянно, непрекъснато… ако искаш да постигнеш добър резултат. И така работихме и по кастинга, който траеше цяла година. Първо избрахме 40 момичета и с всяко от тях правехме множество проби. Имахме режисьорка, която специално работеше с тях. На следващия етап сведохме броя им до 18. И дойде една актриса, моя близка колежка, която ги пое и с която избрахме 12 от 18. Накрая трети човек, пак актьор, е зае да обучава тези 12 момичета, от които накрая се спряхме на две, като продължихме да работим много дълго време и с двете, защото знаех, че не мога да взема окончателно решение, докато не видя как си взаимодейства героинята с другите персонажи – бабата, сестрата на бабата и т.н. Това продължи няколко месеца, като пробвахме двете момичета с 12 или 15 от най-големите сръбски актьори. Някои от тях дори се чувстваха странно, питайки ме „Ама защо мен ме викаш на кастинг?“… на което аз отговарях „Моля ви, от все сърце, елате, аз не искам да изпробвам вас, а как момичетата ще си взаимодействат с опитни професионалисти като вас“… И това траеше толкова много време, че чак се чудя на търпението на продуцентите, които никога не ми казаха „Абе, човече, ти нормален ли си, това продължава вече цяла година, вземи решение най-после, бре!“… И така с двете момичета заминахме и за Сплит, Хърватия, за да изберем хърватските деца, които участват във филма. И така нататък, и така нататък – всичко това беше един ужасно дълъг процес, на който се бяхме посветили и смятам, че това се отрази доста добре на развоя на самия филм.

В „Как се научих да летя“ много деликатно, посредством темата за семейството, се засягат и последиците от войните в бивша Югославия. Стана така, че в момента историята сякаш се повтаря на Изток, което добавя и един, за жалост, доста актуален пласт към този иначе топъл и човешки филм…

Да, нещата са доста сходни. По подобен начин започнаха и при нас при разпадането на Югославия. Войната е нещо ужасно, защото освен очевидните неща като разрушения на градове и села и убиване на хора, причинява и неща, които не са толкова видими на първи план – като прекъсването на връзки и в семейството, а и между хора, които някога са били добри приятели.

Радивое Андрич: „Исках да направя филм, в който „детската“ част да не е досадна на родителите, а частта „за родителите“ да не отегчава децата

Надеждата в следващото поколение ли е?

Не, защото именно поколението, което е воювало, трябва само да направи първата крачка към помирението и прошката, за да могат следващите поколения да надградят.

Направили сте прекрасен филм, но… не ви ли липсват онези типични ваши герои, които познаваме от „Светкавици!“ или „Като порасна, ще стана кенгуру“? Въобще, какво става с този тип хора – и на екрана, но и в действителния живот днес? Срещат ли се все още подобни образи?

Има ги, да, срещам ги понякога. И сега… не знам дали ще успеем, но има план за продължение на „Светкавици!“, в което двамата главни герои са си същите, само дето вече са на 45-47-годишна възраст. Те не са се променили, но целият свят около тях се е променил. Говори се за пропастта, която се е отворила между поколенията – новите млади изобщо не приличат на тях, музиката е различна, всичко е различно.

Гледайте „Как се научих да летя“ ДНЕС – 18 март от 18:30 ч. в ОКИ „Искър“, както и на 22 март от 19:00 ч. в кино „Влайкова“, на 23 март от 18:30 ч. в Софийския университет, на 26 март от 17:00 ч. в Сине Гранд, на 27 март от 17:00 ч. в ОКИ „Красно село“ и на 31 март от 18:30 ч. в кино „Одеон“.