Във френския филм „Джейн Бъркин според Шарлот Генсбур“ („Jane By Charlote“) подходът на дъщерята-режисьор е деликатен и интригуващ – Шарлот Генсбур успява да представи своята прочута майка, актрисата Джейн Бъркин, преодолявайки чувството за естествена резервираност. С помощта на обектива на камерата се разкриват интересни детайли, като в същото време двете главнни действащи лица – пред и зад камерата – се отдръпват леко, за да гарантират пространство, в което да излезе на преден план изключително важната и ценна връзка между майка и дъщеря. Документ на времето и човешките отношения – без защитни бариери, нежно, естествено и завладяващо. Не пропускайте уникалния документален филм на Шарлот Генсбур УТРЕ, 18 март (петък), от 18:30 часа във Френски институт – кино „Славейков“! Предстоят още две прожекции – на 19 март (събота), от 16:00 часа в Euro Cinema и на 3 април, от 18:30 часа в Дома на киното. ... още »
„Интрегалде“ представлява челен сблъсък между два свята – на модерните градски алтруисти с уреден живот, джипове и смартфони и жителите на затънтените умиращи села в дълбоката провинция. И тази история може да се случи не само в Румъния, но и в коя да е друга страна – с особена сила това важи и за нашата. Филмът, който е част от Балканския конкурс на 26-ия София Филм Фест, е сериозно изследване на стереотипите, с които живеем едни за други, но борави основно с езика на абсурдизма. „Интрегалде“ е носител на Наградата „Кармел“ за най-добър международен филм на Кинофестивала в Хайфа миналата година, а авторът му разговаря с българската публика на първата му прожекция в рамките на СФФ вчера.Г-н Мунтеан, нека да започнем с констатацията, че двата типа персонажи във филма Ви – градските и селските хора – сякаш обитават не само различни планети, но и живеят в различни времена.Да, те живеят на различни места, в различни епохи, в различни измерения и филмът говори именно за този тип недоразумения, които се получават в такива случаи. Аз и моите съсценаристи участвахме в две такива хуманитарни мисии за раздаване на помощи на възрастни хора в отдалечени села и впечатлението, което имахме от тези акции, беше именно това: идват едни момчета и момичета от града, които искат да помогнат, но всъщност не искат да опознаят хората, на които помагат. Тоест, отиват при тях, доставят им някакви провизии и после отиват да социализират, да си карат джиповете и да се забавляват. И ние разказваме именно за неслучващото се общуване между тези две групи хора.Как избрахте възрастния човек, който играе странния старец Кенте Арон, когото изгубилите се доброволци срещат в гората?Той е местен човек, селянин, не е актьор. Знаех, че ако бях взел професионален актьор с 40 години опит в киното или театъра, той нямаше да може да ми даде тази автентичност, която се вижда във филма. Трябваше ми местен човек. Той в действителност е много умен и в добра физическа форма, за разлика от персонажа, но пък има същата професия като героя – дървосекач. Така че много от историите във филма са негови лични истории, които той ни разказа и които включихме в сценария. Виждате, че той носи нещо като слухово апаратче – това всъщност беше малка слушалка, по която аз му шепнех репликите, защото всичко това беше нещо напълно ново за него – той видя камера за първи път в живота си в първия ден на снимките. Така че се опитвахме да му помагаме и по тоя начин, въпреки че не е и лесно да слушаш едни реплики в слушалка и да трябва да ги произнесеш естествено. Друг похват, който използвахме, е че когато трябваше да разкаже някоя от своите дървосекачески истории, аз му давах знак „сега трябва да разкажеш онази история“…В западното кино историята за група млади, а и не само и задължително млади герои, които се изгубват в тъмната гора, е доста разпространена. Можем ли обаче да говорим за някакви съзнателни или несъзнателни цитати от историята на киното във Вашия филм?Не сме се придържали към някакъв определен модел, но си играхме с много неща при писането на сценария – има доста подобни народни приказки в Румъния, където хората се загубват в някаква гора и срещат някакъв старец, който най-често се оказва Свети Петър или самият Господ, и той ги подлага на някакво изпитание. Бяха ми интересни обаче представите и предразсъдъците на хората на Запад. В почти всички рецензии, които излязоха в Щатите, в Англия и т.н., филмът биваше определян като „трилър“, като „филм на ужасите“. Просто там зрителите като видят, че някой се изгубва в тъмна гора, следва, че това автоматично трябва да бъде „хорър“; ако героят срещне старец, този старец вероятно ще се окаже върколак… Така че нашият филм се занимава именно с предразсъдъците на хората – на градските хора спрямо хората от селата, на селските хора спрямо градските – и в крайна сметка, с предразсъдъците на зрителя. Защото действително от холивудските филми сме научени, когато видим тъмна гора, да очакваме някакви ужаси.Да, ужаси и насилие, примерно. При Вас няма насилие. Е… има, но само на думи - в заканите на единия от героите да пребие стареца…Но то все пак е в отговор на това, че старецът го удря с тояга по челото.Нека обаче продължим с предразсъдъците и стереотипите за „другия“, защото дори в такъв камерен филм, с толкова малко на брой герои, имаме доста шарен спектър от представители на маргинализирани общности – ето, бащата и сина роми, които непрекъснато се карат, намеците за сексуалността на старият човек…Да, и за тези предразсъдъци говорим. Някакви хора се срещат, но те имат съвсем повърхностни познания едни за други. Когато отиваш на откъснато и отдалечено място, ти очакваш или не очакваш да се сблъскаш с дадени неща. Срещаш двама роми в средата на нищото и не знаеш дали те ще ти помогнат или напротив. Попадайки на персонаж като стария човек, за теб е почти невъобразимо, че той може да е гей например. Доста си играехме с тези стереотипи, които всички имаме, но най-важната цел на този филм беше да постави под въпрос и да изследва границите на щедростта. Защото мисля, че щедростта винаги е част от един личен проект. Когато човек проявява щедрост, в известен смисъл той го прави и заради самия себе си. Не казвам, че това е нещо лошо, но въпросът е да сме наясно с това и да не си правим илюзии. Смятам, че няма такова нещо като „чиста щедрост“, а когато човек демонстрира щедрост, той винаги я проявява в голяма степен и заради самия себе си.Гледайте „Интрегалде“ ДНЕС – 17 март от 18:30 ч. в Културен център G8 и на 20 март от 17:00 ч. в кино „Влайкова“. Филмът е достъпен също и ОНЛАЙН (до края на месец април) на online.siff.bg!rnrnrnrnrnrnrnrnrnrnrn ... още »
Най-новият късометражен анимационен филм „Мечтател“ („Dreamer“) е дело на сценариста, режисьор и продуцент Владимир Тодоров, като проектът е ко-продуциран от „Чучков Брадърс“.Някъде в недалечното бъдеще планетата Земя се е превърнала в пустинен остров насред океан, потънал в мрак и тишина. Изоставено на този остров и единствено оцеляло след апокалиптична катастрофа е дете, което отчаяно търси начин да се добере обратно до цивилизацията. „Мечтател“ е антиутопична приказка, визуализираща хипотетичните страхове на милиони деца, растящи в един все по-несигурен и объркан свят. Владимир Тодоров е художник и илюстратор с многогодишен опит в игралното и анимационното кино. След завършването на Художествената гимназия в София и кратък курс по анимация във ВИТИЗ през 1990 г. заминава за Лондон, където започва работа като аниматор в студиото на Стивън Спилбърг Amblimation. През 1995 г. се присъединява към студиото на Ули Майер в Лондон, за което прави „Космически забивки“ и „Изгубени в космоса“. Следващата година е поканен в екипа на Sony Pictures Imageworks в Лос Анджелис, където 7 години работи като аниматор, художник на сториборд и концептуален дизайнер върху поредица от филми, сред които са „Стюарт Литъл“, „Хари Потър и философският камък“, както и носителят на „Оскар“ „The Chubb, Chubbs“. През 2002 г. работи върху дизайна на всички типажи и герои във филма на Робърт Земекис „Полярен експрес“ и след като през 2005 г. напуска Sony Pictures Imageworks, двамата продължават да работят заедно по филмите „Беоулф“ и „Коледна песен“, а в момента и върху няколко нови съвместни проекта. Не пропускайте анимационния филм „Мечтател“ в програмата на 26-ия София Филм Фест – ДНЕС, 17 март (четвъртък), от 18:00 часа, УТРЕ, 18 март (петък), от 15:30 часа и на 25 март, от 18 часа – всички премиерни прожекции са в Дома на киното.Копродукцията на Унгария и Словакия „Диви корени“ („Wild Roots“), пълнометражен дебют на младата режисьорка Хайни Киш, разказва историята за непокорната Ники, която пренебрегва възмущението на баба си и тайно се среща с баща си, освободен наскоро от затвора. След седем години, в които са били разделени, баща и дъщеря са нетърпеливи да узнаят всичко един за друг, да осъзнаят какво означава отговорност и да открият силата на прошката. Автор и на сценария на филма, заедно с Фани Занто, режисьорката разчита на непрофесионални актьори – бивш шампион по бойни изкуства и 12-годишно момиченце, които се справят блестящо с ролите си. Авторката на филма ще го представи лично пред зрителите в София! Не пропускайте „Диви корени“ ДНЕС, 17 март (четвъртък), от 20:30 часа и УТРЕ, 18 март (петък), от 13:00 часа. Филмът е достъпен също и ОНЛАЙН (до края на месец април) на online.siff.bg! „Нетърпение“ („Time of Impatience“) е турското предложение в тазгодишния международен конкурс. Режисьорът Айдън Орак разказва за две деца от бедно кюрдско семейство от Диарбекир, непокорни братя, които на път за училище всеки ден минават покрай луксозен имот с басейн. Те ужасно много желаят да се потопят в този басейн и с всеки изминал ден желанието им расте, докато не се превръща във въпрос на живот и смърт. Басейнът е ограден с висока стена, с бодлива тел и има охрана - нито един от плановете им не сработва. Двамата братя започват собствена класова война в опит да намерят отговор на въпроса, който ежедневно си задават – „Защо светът е толкова благосклонен към едни и несправедлив към други?“... Режисьорът ще представи своята творба пред публиката на 26-ия СФФ! Гледайте „Нетърпение“ УТРЕ, 18 март (петък), от 20:30 часа и на 22 март, от 15:30 часа. Филмът е достъпен също и ОНЛАЙН (до края на месец април) на online.siff.bg! „Липсващият режисьор“ („The Absent Director”) на иранския режисьор Арванд Даштарей e филм, заснет в един кадър. Той показва участниците в млада театрална трупа по време на тайните им репетиции на „Макбет“ в дома на техния режисьор в Техеран, докато той работи с тях дистанционно от Париж. Мечтата им е да представят пиесата на театралния фестивал в Единбург, но нещата се усложняват – лични конфликти ескалират и излизат наяве различни тайни планове. Напрежението се покачва, а мистериозна трагедия заплашва да спре работата им. Сложните пластове на действителността се разплитат бавно, докато филмът събира в едно минало и настояще, реалност и фикция. Арванд Даштарей лично ще представи филма пред публиката в София, заедно с актрисата и продуцента на „Липсващият режисьор“! Не пропускайте „Липсващият режисьор“ УТРЕ, 18 март (петък), от 18:00 часа и на 21 март, от 15:30 часа. Филмът е достъпен също и ОНЛАЙН (до края на месец април) на online.siff.bg! ... още »
„Вълк“, вторият пълнометражен филм на Натали Бианкери, копродукция между Ирландия, Великобритания и Полша, ни въвежда в непознатата за мнозинството от нас вселена на хората, страдащи от видова дисфория – състояние, в което смятат себе си за различни животни – например вълк, кон, дива котка, немска овчарка, папагал (конкретно в този филм). Всъщност „страдат“ може би не е точната дума. Да, тяхното битие наистина е болезнено, но не поради нещо друго, а поради „изправителните норми“ на обществото, което се опитва да им наложи човешка идентичност в специалната „клиника-зоопарк“, в която се развива действието. А иначе… кой може да твърди, че обществото е право, а не те? И кой може да нарече „отклонение“ съвсем естествената, да кажем, при по-малките деца (в живота, не във филма, тук повечето герои са на по-голяма възраст) склонност да се вживяват в ролята на различни животни?Филмът е представен като проект 15-ото издание на София Мийтингс през 2018 година, където получава Голямата награда „Дани Лърнър“, връчена от филмово студио „Ню Бояна“. Заснет е по време на първите Ковид-вълни, а в главната роля виждаме не кой да е , а Джордж Маккей, познат ни от „1917“ на Сам Мендес. Срещнахме се и разговаряхме с режисьорката Натали Бианкери непосредствено преди първата прожекция на „Вълк“ в рамките на Международния конкурс на СФФ, а отговорът на въпроса като какво животно се вижда тя самата след работата по този филм, може да бъде открит… в „Галапагос“ на Кърт Вонегът.Да започнем с първоначалната идея за заснемането на такъв филм. Често чуваме за хора, които си мислят, че са някакви животни или предмет, но сякаш не се замисляме много върху това. Възприемаме го дори като нещо метафорично, а от „Вълк“ разбираме, че е съвсем истинско състояние.И аз не знаех, че има наистина хора с това състояние, но ми попадна новина за жена, която си мислела, че е котка. Реших, че това е наистина интересно, въпреки че статията беше по-скоро шеговита, комична. Усетих, че бих искала да изследвам това състояние, защото по онова време работех по друг проект, който се занимаваше с идентичността и как живеем в собствената си кожа. Мисля, че тези теми тъкмо бяха узрели в съзнанието ми. Така че когато разбрах за видовата дисфория, започнах да интервюирам хора, които бяха в това състояние и наистина се чувстваха като животни. Но знаех също, че не бих искала да снимам документален филм. Не исках да изследвам истинското заболяване в истинския свят, а по-скоро да използвам този синдром като начин да разгледам идентичността в днешния свят през една много фикционална вселена.Но все пак, как досегашният Ви опит като документалист Ви помогна в работата по този филм?Смятам, че заради работата ми в сферата на документалистиката винаги съм имала интерес към истинския живот и той влияе върху избора ми на теми. Търся истории в новините. Те предизвикват у мен нови идеи. Следващият ми филм също дойде от статия. Той също е фикция и няма нищо общо с реални хора, но мисля, че това, което ме интересува във филмите, е истината. Мисля, че съм се отнесла искрено към героите си, въпреки че са фикционални. Отнесла съм се с тях така, както бих се отнесла с участниците в документален филм.Ето го и сложният въпрос за това как актьорите са подходили към ролите си и как Вие работихте с актьорите. Защото още първата сцена в този „зоо-санаториум“ за подрастващи, които смятат себе си за различни животни, е изключително убедителна…Първо, кастингът беше дълъг. Изгледах много видеа на кандидати, някои актьори пък видях във филми и сама ги поканих. Например, за ролята на момичето-кон, поканих не актриса, а членка на една група, в която обичат да се маскират като коне. Беше доста еклектичен състав. Важно бе още в началото да направя добър избор... А другото ключово нещо беше, че имахме невероятен треньор по движенията. Името му е Тери Нотари. Той е работил по „Планетата на маймуните“ и по „Квадратът“. Невероятно добре разви движенията на героите, особено движенията на героя на Джордж, понеже той изискваше много тренировки. Прекарахме много време в репетиции. Тери Нотари е нещо като тайна суперзвезда в сянка.Усвояването на движенията, казвате, е било важно, а това подчертано важи и за движенията и играта с очите – особено на главния персонаж, вълка…Към ролята на Джордж подходихме така: винаги му казвах, че това е героят, когото най-малко познавам, въпреки че е главният. Защото това е много особена ситуация – да вярваш, че си животно. Започнахме с движенията, решихме, че така най-лесно ще разберем какво е за него да е вълк. И наистина открихме как се чувстваш, когато си човек, но да предпочиташ да вървиш на четири крака, да виеш вместо да говориш, да на живееш в гората. Джордж медитираше дълги часове в гората, докато например малки мишлета се осмеляваха да го приближат. Той изследваше наистина духовно и физически връзката с вълка. Оттам вече построихме образа на момчето Джейкъб. А когато се чувстваш вътрешно така, какво е да седиш в класната стая? Какво е да трябва да изпълниш очакванията на околните да си човешко същество? Оттам тръгнаха да се напластяват мълчанието и болката в неговия персонаж. И във филма около него винаги витае усещането, че се е вкопчил в някаква тайна.Това да трябва да изпълниш очакванията към едно човешко същество е и философски въпрос в този филм. Зад него се крие спектър от философски идеи: какво е човешко и какво - нечовешко, защо нещата се случват така в това човешко, но и нечовешко общество, в което живеем днес...Намерението ми в този филм понякога оставя хората объркани, защото в него всичко е двузначно. На повърхността виждаме човек, който би искал да е вълк - и някои хора виждат само този план. Но от това наистина произтичат много въпроси. Какво значи да си човек? Какво е идентичност? С нея ли се раждаме? Сами ли я избираме? Желанията ни ли ни дефинират? Или физическата ни форма? Честно казано, във филма ми няма отговори. Дори Джейкъб да заживее в природата - какъв живот ще води после, ще си струва ли? Бруталността на клиниката е адска, това със сигурност не е добра алтернатива, но пък каква е цената на това винаги да си себе си? Също и другите герои, например „немската овчарка“ - той сам е избрал да е немска овчарка. Но какво в нашия свят го е направило толкова нещастен, че да предпочете да живее в клиника, и да се преструва там, че си мисли, че е куче, вместо да е един нормален тийнейджър?... Исках да засегна много въпроси и да ги оставя нерешени пред всички.В наши дни метафоричното и житейското сякаш все по-често се сливат. Според Вас този филм дистопия ли е, или по-скоро не?Очевидно, филмът не се случва точно в нашата реалност, макар че би могъл. Не мисля, че има нещо в този свят, което да е по-малко странно или брутално, ако говорим например за конверсионната терапия и всичките ѝ безброй вариации в САЩ през 70-те... И паралели могат да се правят не само с джендъра, но и с расата, и с още милион неща. Макар да е много дистопична ситуация, тя е в същото време и много приложима. А сцената с родителското посещение ни дава това усещане, че има всъщност някакъв външен свят различен от лудостта на тази клиника. Но да, използвам идеята за видовата дисфория, за да говоря по нов начин за проблеми, които са били вече разглеждани от други ъгли. Макар че кой знае, това състояние се среща все по-често. Може след 50 години вече да не е рядко срещано - в този свят, където технологията ни отчуждава един от друг. Ето, с Ковид-пандемията видяхме как хората мигрират към провинцията. Наистина не знаем какво ще последва.Не пропускайте „Вълк“ ДНЕС – 17 март от 15:30 часа в Дома на киното! Това е последният Ви шанс да се срещнете с предизвикателния филм на Натали Бианкери! ... още »
17 март – кино ЛЮМИЕР – 18:00 ГАЛА премиера на „Как се научих да летя“, най-новия филм на сръбския режисьор Радивое Андрич добре познат на българските зрители с хитовете „Когато порасна, ще стана Кенгуру“ и „Светкавици“. Раша е член на Международното жури на 26-ия София Филм Фест и лично ще представи филма си в кино Люмиер. Проектът е създаден по награждавания роман на известната детска писателка Ясминка Петрович и бе представен в развитие на София Мийтингс 2018. „Как се научих да летя“ е съвместна продукция между Sense Production (Сърбия), Kinorama (Хърватия), Арт Фест (България) и Silverart (Словакия). Филмът разказва семейна история през погледа на една тийнейджърка. Действието се развива на идиличния остров Хвар, създавайки картина на безгрижно детство – както с начина, по който възприема света дванайсетгодишната София, така и от гледната точка на нейната баба. 17 март – кино ЛЮМИЕР – 20:30 ВРЪЧВАНЕ на Специалната награда на София Филм Фест на изключителният творец Лех МАЙЕВСКИ, член на Международното жури на 26-ия СФФ. Лех Майевски е поет, медиен артист, писател, филмов, театрален и оперен режисьор, оператор, монтажист, композитор, художник и продуцент. Неговите видео, филмови и художествени произведения са представяни в различни галерии и музеи по света. Лех Майевски изнася лекции за скрития език на символите в различни университети, колежи и академии по изкуствата. Най-новият филм на Лех Майевски „Бриджит Бардо завинаги“ (2021) е създаден по романа му „Pilgrimage To The Grave of Brigitte Bardot Miraculous“. Действието се развива в средата на XX век в комунистическа Полша. Адам живее с майка си, която е преследвана от Държавната служба за сигурност. Бащата на Адам се сражава през Втората световна война като пилот в защита на Великобритания и оттогава никой не е чувал за него. Не е ясно дали е останал в Англия, или се е върнал и се крие, за да избегне преследване. От него пристигат пакети и пощенски картички, но Адам, който никога не е виждал баща си, подозира, че ги изпраща някой друг. В училище той продължава да мечтае, че някой ден баща му ще кацне на спортната площадка със своя Spitfire и ще излезе жив, героичен и величествен. Един ден, докато гледа в киното филма „Презрение“ на Жан-Люк Годар, момчето се пренася в гримьорната на младата Бриджит Бардо и в нейния свят на филмови и музикални звезди... ... още »
„Интрегалде“ на Раду Мунтеан ни замешетява от първата си сцена – сред дезориентираща глъчка десетки добре екипирани планинари разпределят хранителни помощи. Залата ехти, а хората се щурат, минути преди да наскачат по офроуд джиповете си и да отпрашат по планинските пътища на Трансилвания, в търсене на бедни семейства в порутени бараки, на които да оставят коледните си чували. Истински контакт между добротворците и местните няма, вместо него по домовете се разиграват кратки сцени на взаимно неудобство, предизвикани от външната намеса… В една от колите се качва объркан възрастен селянин, Кенте, който веднага изсипва върху остналите пътници порой от несвързани думи. Докато се опитват да го откарат поне донякъде, Дан, Мария и Илинка се загубват все по-дълбоко в гората, а огромният джип в един момент затъва в калта. Следват часове, в които героите ще покажат най-лошото, но и най-доброто от себе си.„Интрегалде“ е филм с особено плавен ход – в него нищо не се случва, преди да е дошъл правилният момент за него, а за суровия трансилвански пейзаж в края на есента е оставено предостатъчно място. Отношенията на героите вероятно са започнали малко преди началото на действието. Приятелствата звънтят на кухо – граждани в скъпа екипировка са се събрали, за да помогнат на някого и да се почувстват добре от това, но единствено общата им кауза налага нещо като близост между тях.Какво означава да предложиш помощ и докъде стигат дългът, а и задълженията ти на благодетел – пита Раду Мунтеан в „Интрегалде“, докато героите му затъват в собствените си човешки грехове.Не пропускайте най-новия филм на Раду Мунтеан, един от най-добрите румънски режисьори от генерацията творци с многобройни награди от филмови форуми в цял свят. Той лично ще представи „Интрегалде“ пред българската публика ДНЕС, 16 март (сряда), от 18:00 часа в Кино ОДЕОН и УТРЕ, 17 март (четвъртък), от 18:30 часа в Културен център „G8“. Филмът е достъпен също и ОНЛАЙН (до края на месец април) на online.siff.bg! ... още »
