Георги Мухадзе: „Жените в семейството ми ме спасиха да не тръгна по лош път“
Световната премиера на филма „Когато си на 17“, пълнометражeн дебют на младия режисьор Георги Мухадзе, беше част от конкурса „Тийн“ на София Филм Фест. За грузинската кинематография Георги Мухадзе казва, че се възхищава на големите майстори на грузинското кино като Отар Йоселиани и Нана Джорджадзе, но че за съжаление „те не са били учители“ на неговото поколение и не може да се говори за устойчива традиция, а по-скоро за гения на единици изключителни товрци. И че днес е почти невъзможно да се работи с Грузинския филмов център. Огромното руско преселение в Грузия (и на културната сцена включително) след избухването на войната в Украйна вижда двуяко, защото за половината от тези хора е ясно, че са антивоенно настроени и са избягали от режима на Путин, но за останалата половина... „ние всъщност не знаем кои са тези хора и защо са тук“. В тази нажежена ситуация той вече се е захванал със следващите си два проекта, които, всеки по своя си начин, са посветени на силата на жената в съвременното грузинско общество – тема, която индиректно, но твърдо се засяга и в „Когато си на 17“.
Разкажете ни малко за себе си и творческите си търсения отпреди пълнометражния ви дебют.
Преди този филм имам три късометражни филма и съм работил като съсценарист и консултант в други филми, най-добре познатият от които е „И тогава танцувахме“ – шведско-грузинска копородукция, която беше високо оценена на фестивала в Кан през 2019 г. и стана много популярна. Там историята също е един вид за порастване... Това ми даде много полезен опит в по-нататъшната ми работа, когато се захванах с моя собствен филм.
Къде е сниман филмът? Хем знаем, че е Тбилиси, хем изглежда като малко градче. А панелните блокове ни връщат в нашето собствено (пост)социалистическо детство.
Мястото на действието е едно предградие в Тбилиси – това е кварталът, в който отчасти израснах аз самият. Историята на този квартал през 90-те е много интересна – след разпада на Съветския съюз в Грузия започва гражданска война, която довежда страната до голяма катастрофа, като последиците са, че дълго време след това мафията управлява цялата страна. Конкретно в тези бедни квартали обаче е още по-зле. А властването на мафията в един беден квартал означава следното – мачизмът е на почит, бруталността, насилието... и има цяло едно поколение, отраснало с тази нагласа към света. Днес Тбилиси е доста по-мирен град и чак не мога да си представя, че по време на детството ми беше съвсем различно – че насилието шестваше и дори ставаха убийства в училищата. Но филмът не е за моето детство... Действието се развива в това предградие в наши дни, когато всичко е много по-спокойно. Но едновременно с това като че ли частично моделът на мислене от 90-те е останал. Така че реших да говоря и за моето детство, но през историята на едни съвременни тинейджъри.
Усещането е много особено – сякаш героите живеят в няколко времена едновременно. Има го днешният ден, но има и една късна соц-атмосфера, едновременно с това се провиждат и по-старите пластове – неслучайно филмът започва със сватбен ритуал на йезидската общност.
Toва наистна е една паралелна реалност. Защото предградието си изглежда така, както е било построено в края на 70-те – началото на 80-те. Проектът за построяването му е бил експериментален и новаторски за времето си – кварталът си има собсвен театър, собствено кино, собствена болница, собствено изкуствено езеро-море...
...собствена зоологическа градина...
Не, зоологическата градина е в центъра на града – тук малко смесих нещата, за да ги засиля. Много странно място от урбанистична гледна точка – с добър замисъл дори. Но след разпадането на Съветския съюз се превръща в... да го кажем – място на контрасти.
Има ли причина главният герой във филма да е част от йезидската общност?
Мой добър приятел от детството също беше кюрд от йезидската общност и чак като пораснах, си дадох сметка в какъв особен свят съм растял – в съветско предградие, но в досег с толкова древна култура. Днес това ми изглежда абсурдно, но е и красиво. И кюрдите и йезидите при нас са много интересни – те живеят двойствен живот: от една страна със старите си традиции и култура, от друга – заедно с нас в ежедневието. И не смесват тези светове. Това съм го застъпил и в образа на главния герой. Той живее в два паралени свята.
Като си говорим за стари култури – ние, от нашата си камбанария, гледаме с подобна почит и на грузинската.
Да, и грузинската култура е стара, но да си представител на стара култура и да имаш до себе си представители на още по-стара, е... някак още по-интересно и очароващо. Преди малко говорихме за ритуалите – за началната сцена със сватбата. Сватбеният ритуал е много важен и в йезидската, и в грузинската култура – най-важният ден в живота ти. И растейки в това предградие съм свикнал на постоянния шум и глъчка от сватби. А сцената с погребението... също е ключова, защото предава идеята – не с метафора и символ (не бих искал да използвам тези думи)... но с частички от моя собствен опит – ето, бил съм многократно на такива сватби и погребения, имам приятел от детството, който е йезид...
Знаци. Оставяте знаци от собствения си опит, както и героят ви оставяше знаци във филма.
Да, „знаци“ може би е по-правилната дума... Погребението във филма е на бабата на героя. Бабата е много централна фигура в йезидската култура, която е култура на матриархата. Ето, във филма героят е без баща и ролята на главата на семейството, на авторитета, е тази на бабата. И с нейната смърт той сякаш осиротява. Другата възрастна жена пък го споасява от полицията... Много е на почит фигурата на бабата – също и за нас, грузинците.
Ако погледнем нещата от по-универсална гледна точка, връщайки се на героя, можем ли да кажем, че всеки на тази възраст е малко или повече аутсайдер?
Да, в известна степен. Но въпреки че дадох на филма си името „Когато си на 17“, все повече разсъждавам дали това е важно – защото грешни решения можеш да вземеш и в по-„зряла“ възраст. Неговото съзнание е отровено от токсичния мачизъм на обществото в което живее – той иска да е мъж, да е силен, да е победител. И когато приятелят му го тласка да извърши каквото извършва, той го прави, без да мисли за последиците. А може просто да каже „не“. Като в „Процесът“ на Кафка – какво би станало, ако героят просто беше отказал да отиде в съда. Нищо, най-вероятно. Аз също можех да тръгна по лош път, живеейки в тази атмосфера на насилие и мачизъм, и съм много благодарен на жените в семейството ми – на майка ми, леля ми и баба ми, които всъщност ме спасиха от това да се превърна в продукт на тая брутална среда. Защото грузинските мъже обичат да си показват бабаитлъка – излизат наперени навън и стават или престъпници, или алкохолици, или наркозависими... докато през това жените ходят на работа и отглеждат децата.
