Председателят на Международното жури Саболч Хайду и продуцентът Джим Старк поканиха публиката на София Филм Фест на кафе с автограф. Двамата са в България с новия филм на Хайду „Денят на Калман“.
Разкажете ни за „Денят на Калман“. Това е втора част от една трилогия, която разказва за разпадането на връзките в две семейни двойки от средата на второто десетилетие на ХХI век, но всъщност филмът е вид метафора за дезинтеграцията на самото общество. Само политиката ли е причина за това разпадане? Живеем във все по-технологичен свят, в който формите за управление стават все е по-примитивни. Каква е причината според вас за състоянието на обществото, вкоето се намираме?
Още откакто написах първата част на трилогията, винаги сме се опитвали да открием фокуса – за какво всъщност става дума. Създадох си навика, когато започна да работя по някой филм с приятелите ми и с актьорите, първо да разговаряме за събитията по света от последната седмица, или последния месец, или на този ден. Първо всеки споделя какво е прочел в интернет напоследък, какви са темите и проблемите, които го занимават. Тук например сега се случва нещо с правителството ви, нали така?
Това са абстрактни теми и ние всички имаме мнения по тях, но нямаме личен опит, мненията ни са от от интернет, от информацията, която журналистите или политиците са ни пуснали. И нищо не знаем. Например помня, че преди няколко години, когато в Унгария имаше силна пропаганда срещу миграцията и всички говореха само за миграция, в Будапеща, макар да нямаше никакви бежанци, моите студенти във филмовата академия ми изпратиха сценариите си и 90% от тях бяха за мигранти. Аз ги попитах: „Имате ли някакъв опит или просто мислите, че ако напишете вашето мнение и се опитате да си представите една история за мигранти от вашето си въображение или от това, което знаете от филмите и клишетата, които са ви набити в главата, ще ви се получи?“...
По това време се чудех какво мога да покажа аз примерно за мигрантите. И имах само една много силна картина в главата. Прибрахме се от Сърбия и на границата имаше един дълга опашка. Седяхме с жена ми и децата в колата, карахме се за някакви глупости, слънцето залязваше и видях един човек, който дойде през полето, пресече опашката и продължи към мигрантския лагер с две пликчета в ръце. И си помислих, че може би е бил да пазарува и сега носи храна на семейството си. И това е всичко, което мога да покажа. Ако искам да покажа повече, трябва да отида там, да прекарам време с тези хора и да събера техните мотиви и чувства. Тогава мога да покажа повече, но от Будапеща няма смисъл.
Другата посока на разговорите с моите приятели беше „Какво се случи с вас днес? С жена ви, с децата?“ и там излизаха много интересни детайли, на които сме станали свидетели и с които можем да пишем диалози, да видим героите си и да видим локациите. Можем да пресъздадем всичко, защото то е много ясно в съзнанието ми. Когато започнах да пиша тази трилогия, реших да се обърна към скучния ежедневен живот на средната класа. И ако видите този филм, ще се почувствате като че ли той днес се е случил, в него има всичко, което така или иначе е наоколо. Няма голяма тема. Но зад тези толкова прости сцени стои най-важният въпрос - какво всъщност представлява животът и какво означава дом. Когато за пръв път гледах филма заедно с публиката преди няколко месеца, започнах да го разбирам малко по-добре. Учиш се и от собствените си филми и пиеси. Показват ти какво правиш, къде си. Позволяват ти да създадеш повече от самия себе си. Всъщност това е големият шанс, който изкуството ти дава.
Да поговорим за ролята на алкохола във вашия филм. Бутилката палинка е шестият главен герой във филма и по някакъв магичен начин тя остава през цялото време полупълна, никога не се изпразва. Алкохолът като че ли прави героите ви по-смели и по-откровени. Има ли алкохолът социална функция в съвременна Унгария?
Може би пием много палинка и после говорим до безкрай, но стига да не я смесваме с друга лкохол, няма проблем. Но палинката е просто технологията, с която създавам динамика и ритъм във филма си. Обикновено когато пиша сценарий, междувременно свиря на пианото, защото музикалните структури са ми много полезни в писането на сценарии. Когато започнах да пиша този сценарий, свирех фугите на Бах. Обикновено фугата има четири теми. И в моя филм има четирима герои с четири теми. Откраднах тази идея от Бах. Например сцената, в която всички говореха едновременно, това е типична структура на Бах. А палинката е просто паузата между темите. Освен, че задава ритъма, е и нещо много типично и естествено за Унгария.
Имате ли драматургически и театрални вдъхновения? Във филма виждаме класически формат с две двойки като при Олби, Реза, или изобретателя на този модел, Чехов.
Никога не говорим за автори, когато работим. Никога не говорим за филми, за театър. Говорим само за героите и за живота. Например, преди да се превърне във филм, „Денят на Калман“ беше поставен на сцена и изигран 180 пъти пред публика. Имахме собствена лаборатория с публиката. Пишем нещо, основано на нашите преживявания или истории и историята на хората около нас, и го показваме на публиката. И от реакцията ѝ развиваме историята, но диалогът никога не се променя. Сценарият съм го писал преди няколко години и не сме променили нищо оттогава. Но акцентите и тона развихме под влияние от публиката с повечето детайли и повече дълбочина. И, разбира се, много хора ми казват, че това прилича на Ибсен или Бергман... Бергман всъщност не го харесвам изобщо. Или на Джон Касаветис, той по ми харесва. Но нашите филми са нещо съвсем различно. С нашите си обстоятелства. Ние сме автономни герои със собствена гледна точка. Никого не искаме да имитираме, защото какъв смисъл има да имитираме някого. Би ми било приятно, разбира се, публиката да хареса нашия филм, но не това е основната цел.
Вие самият, а и много хора от екипа ви, сте от Дебрецен. Ние знаем за този град, че е центърът на калвинизма в Унгария. И знаем, че става дума не само за религиозно, но и за културно влияние. Смятате ли, че тази атмосфера влияе на филмите ви? Продукт ли сте на тази култура?
Да, произходът ми ме е формирал. И то не само културно, но и естетически. Ако влезете в катедралата в града, ще видите, че там няма нито фрески, нито икони, не само това – и цветове няма. Всичко е черно-бяло вътре. Сега гледам на специфичната култура на Дебрецен от дистанция – напуснал съм града отдавна. Но си служим с тамошния типичен манталитет. Дебрецен е много тих град, впрочем, след шест вечерта няма никакви хора на улицата, въпреки че е вторият по големина град в Унгария. Нямам идея къде изчезват всички. Но имам този детски спомен – как съм вървя по улицата и си представям собствени вселени. И може би затова много известни хора произлизат от този град – вероятно се е налагало да си седят в къщи и да си измислят собствени вселени, защото навън не е имало нищо за правене – само едно безкрайно равно поле…
