Световната премиера на „Африканска звезда“ на кипърския режисьор Адонис Флоридес се състоя в рамките на Балканския конкурс на 28-ия Международен София Филм Фест. Филмът е сложно преплитаща пластовете черно-бяла история за съдбата на три жени от едно семейство през три различни епохи от съвременната кипърска история – 40-те години на ХХ век, 60-те и (малко или повече) наши дни. Макар сцените на насилие да не са директно показани, филмът носи през цялото време напрежението от това да живееш в насилническо общество. И обратното – макар никъде да не се акцентира върху светлата страна на нещата (а и да изглежда почти невъзможно във водещия наратив), в този филм има и топлота, и човещина, и състрадание – тоест, те не само, че не са изключени от повествованието, но са основна негова съставка. Филмът е минималистичен като изказ и разтърсващ като внушение. И отеква у зрителя дълго след изтичането (в пълна тишина) на финалните надписи. А ето и какви въпроси бяха зададени в Културен център „G8“ след прожекцията.
Г-н Флоридес, създали сте един изключително личен филм. Предвид, че сценарият също е ваш, бихме ви попитали дали сюжетът кореспондира директно с историята на вашето семейство?
Имам „късмета“ да съм живял на ръба между две епохи и в семейството ми винаги са се разказвали истории, които обхващат различни времена. До 1960 г. Кипър е британска колония, а после следват едни смутни времена на напрежение между гръцката и турската общност, докато накрая се стига и до войната от 1974 г. Аз не съм историк, но исках да разкажа по някакъв начин всички тези истории, които се предаваха в семейството... И колкото по-надълбоко се заравях в тях в опит да вдъхна живот на този мит, който накрая се вижда на екрана, толкова повече всичко опираше до двa ключови фактора – бедността и жените: бедността като една от най-тежките форми на насилие над човека, и жените като най-крайните жертви в тази верига от насилие.
Африканската звезда всъщност е военен медал, който няма особена стойност – метафора за обезстойностяването на самия човек.
И в моето семейство имаме такъв медал. На дядо ми е. Дядо ми се присъединява към британската армия през 1941 г. Може би малцина знаят, че в периода на Втората световна война и малко след нея – между 1939 и 1949 – 30 000 кипърци служат в британската армия главно в Северна Африка – Египет, Либия, Тунис. По онова време цялото население на Кипър е около 300 хиляди, което означава, че почти 10% от населението на страната е на фронта. Това е нещо като 20 % от мъжете на острова или 50 % от мъжете в наборна възраст. Факт, който не е оценен в достатъчна степен в самото кипърско общество. Много от тези хора загиват, много други се завръщат осакатени. И “Африканска звезда” не е награда за храброст, а просто медал, който всеки, участвал в кампанията в Северна Африка през 1942-43, ако не се лъжа, е получил.
Как взехте решението филмът ви да е само черно-бял. Такива ли са спомените ви?
Много добър въпрос всъщност... Опитах се да мисля за този филм в цветове и не успях. Израснах с черно-бял телевизор, поради което много от детските ми спомени от 60-те са в черно-бяло. Всички семейни снимки, които имам от онова време, също са черно-бели. Така че просто така си представях и филма. Беше по-скоро въпрос на инстинкт, отколкото на някакво рационално решение.
Много въздействащ е фактът, че финалните надписи изтичат в абсолютна тишина. Как стигнахте до това решение?
За този филм още в началото реших, че няма да има никаква съпътстваща и коментираща музика. Във филма няма музика, а само звуци от реалността. Така че щеше да стои странно в края на надписите да има музика. Сметнах, че ще е неподходящо там да се сложи музика, която да коментира или да обяснява какво се случва в момента.
Къде е заснет филмът? Локациите са доста автентични и наистина ни отвеждат в други времена – и то по един минималистичен, и навярно и поради това, още по-въздействащ начин.
Филмът е сниман в Кипър. Много беше трудно да пресъздадем атмосферата на 1945 г., например, защото тези поселища и каменни къщи, които виждате във филма, вече ги няма – поне не в автентичен и нетуристически, несаниран вариант. Едва намерихме една-две такива локации. И къщата, в която избрахме да снимаме, наистина много ми напомни на къщата на моята собствена баба. Те с дядо ми са имали общо 11 деца, от които 6 умират по време на детството. Докато дядо ми е на фронта, тя, бременна в 9-ия месец, отива за дърва, за да стопли вода. И докато събира дърва, ражда насред полето и се прибира с бебето и с дървата на гръб. Такъв е бил животът тогава – тежък, беден. А бедността, както казах преди малко, е може би най-тежката форма на насиле върху индивида. Целият начин на структуриране на обществото е такъв, като се започне от това как мухтарят, старейшината използва йерархията като инструмент за насилие. Едно яйце тогава е било безценно (цитира сцена от филма– б.а.). От дядо ми съм чувал, че в един момент, когато е работил по подреждане на паветата по градските улици, дневната му надница е била едно яйце и четвъртинка хляб. А говорим за едни времена, от които отстоим едва с 80 години...
Бихте ли направили филм за войната от 1974?
Най-първият ми филм беше за разделението – много повече се интересувам от разделението, настъпило като следствие на войната, отколкото от самата война – тя е факт и толкова. Първият ми късометражен филм разказваше точно такава история на разделение – действието се развива в зората на интернета е Кипър (1997) и героите са от двете общности на острова (гръцката и турската) и се срещат в интернет... Друга причина, поради която не бих направил филм, фокусиран основно върху войната от 1974 година е, че то не е като, ето... през 1974 турската армия изведнъж дебаркира и „о, война!“... Това, което става, е резултат от един по-дълъг процес, който започва още през 50-те. През 63-а Никозия вече е разделена, а контролно-пропускателни пунктове има още от 1958 г. В „Африканска звезда“ част от действието (историята от 60-те) също се развива много близо до тая разделителна линия, която тогава вече е създадена от британците – така че това е моят начин да говоря и по тази тема, като пак уточнявам – не претендирам, че този филм отразява точно политическата действителност. Ние все пак сме поети, а не историци.
Избрахте България и София Филм Фест за световна премиера на филма си. Доколкото знаем, свързан сте с България по няколко начина.
Моята тъща - майката на жена ми, е българка. Децата ми говорят в къщи и български. Имаме село близо до Ямбол – дори съм шофирал от София до Бургас веднъж, което си беше предизвикателство. Иначе имах български копродуцент за моя първи филм, който заснех през далечната 2002 г. И тогава работих и с двама от много добре познатите днес български актьори – Филип Аврамов и Иван Бърнев.
Въпросите зададоха Цветан Цветанов и зрителите на премиерната прожекция на филма.
