|
|
ИНТЕРВЮТА
|
|
Вечните златниКакво остава след като угасят прожекторите и представлението свърши? След като актьорът слезе от сцената? Когато филмът е заснет? Театърът е бил дом на хиляди талантливи души, оставили отпечатък в него, застинали не само по снимките, но най-вече в сърцата на спомнящите си за тях. Това, което е било, няма как да се върне, няма как да го видим на филм. С тази рубрика обръщаме поглед назад с помощта на хората, които познават най-добре онзи избледняващ свят от черно-белите снимки ще го изпълваме с цветове, за да го разгледаме и опознаем добре. Миналата година Никола Анастасов празнува 80-годишен юбилей. От тези немалко десетилетия почти шест са минали на сцената и пред камерите. Комикът отваря вратата към гримьорната си в Сатиричния театър, в която се подготвя за ролите си от 1957 г. насам. Сяда пред огледалата, лампичките около тях светят, а той съвсем отговорно и сериозно, макар и да е уморен от постоянното медийно внимание, се връща назад, за да извърви част от пътя си още веднъж чрез спомените си. Донесъл е и голяма част от архива си със снимки от представления в желанието си да помогне възможно най-много за материала. Интересно, разговорът с комика, наречен „усмивката на Сатирата”, преминава предимно в сериозен тон, макар и изпъстрен с весели пламъчета в сините очи на Никола Анастасов. Първата роля на Никола Анастасов в Сатиричния театър в "Кралят тръгва на война"Неведнъж сте разказвал, че съвсем случайно сте кандидатствал във ВИТИЗ.Никола Анастасов: Да, тогава въобще не бях ориентиран какъв ще бъде занапред животът ми. В училище имах любопитство към най-различни кръжоци, спортни събития, пеех в хора на гимназията, свирил съм на китара, какво ли не съм опитвал, но в нищо не съм настоявал сериозно. Под въздействието на повечето ми приятели, които кандидатстваха инженерство и аз се упътих към специалността Хидромелиорация, понеже беше време да се строят много язовири. Математиката ми вървеше много трудно и разбира се ме скъсаха. Връщайки се по „Граф Игнатиев”, стигнах до „Патриарх Евтимий”, дето сега му викат Попа. Пред червената сграда срещу паметника се бе събрал народ – млади хора, интересни, красиви, особено дамската част беше впечатляваща. Попитах ги какво чакат там и те ми отговориха, че ще кандидатстват в Държавното висше театрално училище. Докато пеех в училищния хор, изпълних соло в представление в Студентския дом. Публиката ме хареса, ръкопляска ми, на мен, разбира се, ми стана много приятно и реших, че искам да продължа да пея. Преподавателят ни обаче ми се караше, защото само си държах ръцете в джобовете. От липса на опит не знаех какво да ги правя. Реших, че в Театралната академия мога да се науча какво да правя с ръцете си и дори, ако искам после и оперен певец да стана. с Невена КокановаНе знаех как става подготовката за кандидатстването. Ненавиждах рецитацията, защото като дете, по време на бомбардировките бяхме избягали в едно село и на празника на Кирил и Методий казаха софиянчето, тоест аз, да излезе на сцената и да каже стихотворение. Аз, разбира се, забравих текста. Върнах се при учителката, тя ми подсказа, качих се на сцената и пак забравих стиховете. Отдолу започнаха да се смеят, а аз потънах в земята от срам и се заклех да не стъпя втори път на сцена. Но за кандидатстването отидох при Сия Челебиева, актриса от Народния театър, която подготвяше кандидат-студентите, да ме чуе и ориентира. В нейния апартамент имаше 20-30 високи, стройни, красиви момичета и момчета, а аз с къси панталони и някакви гуменки, нямах дори дълги панталони. След като всички си отидоха, тя казва: „Хайде сега да чуем стихотворението, което си избрал.” А аз: ”Ама нищо не съм избрал. Вие ми кажете какво и ще го науча.” „Ама как така ще се явяваш без нито едно стихотворение? Друго знаеш ли да кажеш?” „Ами не.” Тя се хвана за главата: „Много си ми симпатичен, ама си много загубен.” „Загубен, загубен, ама какво да направя – и аз искам да преуспея.” Даде ми „Юноша” на Христо Смирненски и ми каза на кое да наблягам и аз го научих за три дена. За изненада на всички успях. Може би, защото нямах уплах и не бях премислял нещата предварително. Даже след като приключих, големият актьор от „Сълза и смях” Юрий Яковлев, който тогава също кандидатстваше, попитал: „Кой е този, дето има такъв страхотен глас?” И излизам аз, един мъничък, кльощавичък, дребничък и той ме гледа и казва с пренебрежение: „Ей, ама този мърльо ли?!” Не знам как съм успял. Може би трябва да имаш много вяра и наивност, това е основното, а аз ги имах и двете. Може би съм имал и други качества, които съм таил в себе си и са били забелязани тогава."Чичовци", реж. Методи АндоновВлязох в един клас с най-големите – Татяна Лолова, Григор Вачков, Досьо Досев, Цветана Гълъбова, Гинка Станчева, Ицко Финци – повечето после станахме и актьори на Сатиричния театър, защото нашият професор Стефан Сърчаджиев ни повика след като се създаде театъра през 1957 г., макар да бяхме разпределени из страната. И така станахме ядро на театъра след батковците и каките Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Георги Парцалев, Енчо Багаров и други актьори. Кои са най-важните уроци, които научихте, докато сте следвали? Силната вяра и липсата на страх трябва да бъдат подплатени и с талант, но и с какво още?Никола Анастасов: Не мога да коментирам какво означава талантът – това е нещо много сложно, даденост, която е като че ли извън човека. При мен трудността идваше от това, че не познавах себе си. За да можех да пресъздавам образи, на края на своето образование аз вече трябваше да познавам човешката психика и качества – всичко, което човек носи в себе си. Но аз самият не се познавах. Започнах да се изследвам и това беше най-трудният момент. Открих, че притежавам качества и на престъпник, и на влюбен, и на символичен герой и на зевзек – защото всичко това е заложено не само в мен, но и във всеки един от нас, - и затуй станах актьор, който играе себе си. Не имитирам, а търся в себе си качествата от своя герой. Ровя се, докато усетя и болката, и щастието, и мъката, и жалкото състояние на човека и това влиза в образа и го прави плътен и истински. Аз играя истински – ако ме боли, да ме боли до невъзможност. Като играех влюбен, аз все бях засмян, а отстрани ми казваха: „Абе, престани да се хилиш! Ти знаеш ли какво е да си влюбен? Това е страдание, не е радост.” Това е основният ми урок от театралната академия. „Обличането на Венера”, реж. Леон ДаниелНе е ли много натоварващо, когато човек изживява, а не просто „играе” състоянието на своя герой, особено при по-драматичните роли?Никола Анастасов: Обречен си да изстрадаш ролята си. Няма милост в нашата професия. Всичко трябва да преболедуваш, а направиш ли го – успехът е сигурен. Разпределиха ме след завършването в театъра във Враца с Григор Вачков и Цако Дачев. Сега актьорите нямат и понятие какво е да живееш далеч от близките си в невероятни условия. Тримата деляхме стая, в която нямаше дори стъкло на прозореца. През зимата слагахме одеяло, за да не влиза снегът. Печката ни пушеше и не я ползвахме, за да не се издушим. Навличахме всичко върху себе си, анцузи, панталони, пуловери, балтони и тогава си лягахме. Не се оплаквахме, защото бяхме млади и силни, имахме надежда, че ще успеем, че можем да правим театър и да заразяваме публиката. Отсреща ни беше девическата гимназия, момичетата ни аплодираха, когато ни виждаха и ние летяхме, нищо, че ни беше студено, нищо, че парите ни стигаха само за сапун и за баня, за купончета в пощата, в която се хранехме с минимални дажбички – младостта побеждава. Вероятно на младите днес това би звучало потискащо или дори фантастично, че се е създавало изкуство в подобни условия, но си мисля, че е полезно да го знаят всички, които днес се занимават с изкуство, защото в наши дни много се оплакваме от липсата на достатъчно финансови средства за култура. А е добре да видиш разликата, защото въпреки всичко, имаме много повече от онези години.Никола Анастасов: Действителността беше различна. Директорът ни – Димитър Панов-бай Пано, беше фантастичен. Пътувахме много тогава. Като тръгнем по селата в един скапан автобус, бутаме го по нанагорнището, до върха на хълма и после се качваме да се возим по нанадолнището. Като свърши представлението, понеже в селото няма хотели, зрителите ни гледат и казват: „Ето тази актриса да дойде в къщи да преспи. Това момче, пък, ще го вземем ние.” Чакаме да ни подберат и да ни заведат по домовете си. Малко е обидно, макар че хората с любов го правеха, защото обичаха театъра и даже ни гощаваха с най-хубавото, което имаха, обаче е неудобно да те избират така, особено на този, който остане последен, му е най-тъжно. Но това е красив живот и важното е, че имахме щастието и възможността да преодолеем трудностите и да успяваме в начинанието си.Първата роля на Никола Анастасов в Сатиричния театър в "Кралят тръгва на война"Когато дойдохте в началото в единствения профилиран театър – Сатиричния, имахте ли усещането, че създавате по-особена и свободолюбива сцена?Никола Анастасов: Началото за мен беше смутно. Не само влизаш в столичен театър, но и заставаш до големи актьори като Лео Конфорти, Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Георги Попов, Петко Карлуковски, дошли от Народния театър, за да помогнат на Сатиричния да се изправи на крака. Те са талантливи, опитни, обръгнали, а ние тепърва прохождаме. Опитваме се да достигнем до тях, но сме твърде далеч. Четири години колебание и трудно пробиване. Постепенно започнахме да се проявяваме, но преди това аз вече бях осъден, че не ставам за комик от Боян Дановски – големия, талантлив наш режисьор и директор на театъра, който създаде стила на Сатирата. Имахме едни великолепни четвъртъци, в които се събираше целият екип. Като в академия говорехме как трябва да създаваме образите си, какъв като цяло да бъде нашият театър, за да се различава от другите, как да търсим нашата шарена палитра. Дановски ни учеше да се стремим нашият театър да е по-модерен, да се различава от статуквото. В началото падаха представления заради липса на зрители, пускаха ни да ходим на мач – много обидно нещо. Но постепенно в репертоара влязоха сериозни постановки, появиха се режисьори като Гриша Островски, Методи Андонов, Младен Киселов, с много възможности да ни вдъхнат увереността да покоряваме зрителите. В един момент вече имаше неистов глад за нашите представления. Тогава се появи Станислав Стратиев и започна да произвежда пиеси, специално за нас. Йордан Радичков от писател стана и драматург и написа също пиеси за театъра. Както ние го открихме, така и той сам откри, че има драматургичен талант. Спектакли като неговата „Суматоха”, режисирана от Методи Андонов, Стратиевите „Римска баня” (режисьор Нейчо Попов) и „Сако от велур” (режисьор Младен Киселов), направиха театъра златен. с Христо Гърбов в "Римска баня", реж. Светослав ПеевЕкипът на театъра станахме един отбор. Почнахме да се проявяваме в телевизията, в киното, в радиото, в естрадата, в концерти из цялата страна. Добихме майсторство, можехме да заразяваме публиката и станахме нейни любимци. Но това е и защото имахме прекрасни материали. Във всеки текст, който сме играли, има смешно, но то идва от умно измисленото, не глупащина, която днес много често срещаме. Може би днес ги няма тези автори, може би ги няма тези режисьори, които да съумеят да изнесат драматургията в спектаклите си на още по-високо ниво, а актьорите накрая да сложат черешката на тортата с добрата си игра. Получавахме всички възможни награди, звания, ордени, но то идва от само себе си, станахме и заслужили, после и народни артисти, и въпреки че тези звания отпаднаха, ние продължаваме да играем и да пълним салоните. Появим ли се на сцената, аплаузите започват, с тях зрителите ти благодарят, че си допринесъл с нещо. Как общувате с младите си колеги?Никола Анастасов: Както е нормално. Имаме срещи с тях. Те имат уважение към нас и ние към тях. За тях е по-трудно, защото нямат толкова реализация. Ние можехме да играем на много места в България и то значими неща, а не еднодневки. А и промяната, която дойде, ни накара да пробваме различни видове театър, но новото е едно и също – то е театър, то е изкуство. За да играеш добре, така че да достигаш до душата на човека, който те гледа, трябва да го заразиш и след това той ти става много благодарен. Съдбата на актьора е такава, че по-често го избират и по-малко сякаш има право той на избор. Как е било при вас и кои роли чувствате най-близко до себе си? Никола Анастасов: Това е най-болният въпрос. Ние сме подбирани, колкото и да е неприятно, такава е съдбата на нашата професия. Можеш да имаш желание, но ще те забележат, ще ти повярват и ще те пуснат да играеш, ако се бориш. И затова и много талантливи хора, не само в България, си отиват от този свят без да успеят да достигнат това, което евентуално биха могли, ако бяха получили по-голяма възможност за изява. Всичко е с времето си, разбира се, и с обкръжението, с което се обграждаш. Режисьорите, които работеха и в театъра и в телевизията, ни познаваха, викаха ни в своите представления. С течение на времето трябваше да отстъпим място, защото дойде друго поколение актьори със собствените си автори и режисьори. "Лека форма на тежка депресия", реж. Йонко Цонев и Светослав ПеевЧетох, че сте чувствали изключително близки пиесите на Станислав Стратиев и като цяло откривате себе си в българската драматургия повече отколкото в чуждата. Никола Анастасов: По време на златния период на театъра се утвърдиха няколко драматурзи. Аз имах щастието да стана много близък приятел със Станислав Стратиев. Всичко си споделяхме. Постепенно попивах неговата мъдрост, интересно познание и амбиция да провокира света чрез абсурда. Затова и пишеше комедии на абсурда – за нещо, което е толкова невероятно, че чак не може да бъде, но от друга страна може и да се случи, а Станислав извайваше тази граница великолепно. Публиката вярваше, например, че в тавата в „Сако от велур” има овца, а то няма нищо. Играл съм в 6-7 негови пиеси и продължавам да играя. Покрай него съм гостувал с ролята, която съм играл в Сатиричния театър, в постановките на „Сако от велур”, „Римска баня” и „Рейс” във Варна, Пловдив, Ловеч, Русе и още много други градове. Така опознах трупите и на театрите извън столицата. Какъв по-щастлив шанс от това да съм в театъра в най-силния му период! Кои са темите, които най-силно са ви вълнували и сте искали да споделите със зрителите? Доколко това се е случвало чрез ролите ви? Никола Анастасов: Винаги е зависело от ролите, които ми се подадат от режисьора. Аз не съм имал богат избор, освен при Станислав, който ми даваше пиесата още преди да я предложи на театъра, за да си харесам образ. А аз исках всичките, защото всяка написана от него роля е много хубава. Само женските персонажи не му вървяха много, макар да имаше чудесно семейство и много хубава връзка с жена си. Но нека това да му е кусурът, защото всичко друго е блестящо. Дори не съм предполагал, че мога да играя Санчо Панса. Никога! Когато Гриша Островски ни разпредели в „Човекът от Ла Манча” – Коста Цонев като Дон Кихот, а мен като Санчо Панса, му казах, че не ставам за тази роля. Санчо е един усмихнат дебелак и добряк, наивен, а аз не притежавам тези качества. Даже му казах кой, според мен, може да го изиграе. Обаче Гришата настоя аз да я изиграя. Направиха ме по-дебеличък, успях да извадя от себе си наивитета, с който Санчо вярва в своя идол – дон Кихот, и ролята стана. Сега я считам за една от най-хубавите си. Като я гледам по телевизията, съзнавам, че съм щял да направя голяма грешка да откажа предимството, което са ми предоставили с такава световна роля. "Криворазбраната цивилизация", реж. Хачо БояджиевПрез златните години на Сатиричния театър и силните иносказателни пиеси, които са се поставяли, сигурно сте усещали и някакъв дискомфорт, че властта внимателно ви наблюдава и не допуска всичко до сцената. Имахте ли някакъв вътрешен страх или усещане за несвобода?Никола Анастасов: Не. Не съм изпитвал страх, защото съм се усещал много уверен в това, което правя. Когато се заговори из театралните среди, че ще спрат първата пиеса на Стратиев, режисьорът й Нейчо Попов настоя да се обадя на Тодор Живков и да поискам среща с него. Нейчо беше профпредседател в театъра и въобще много ерудирана личност. Той искаше аз да се обадя, защото Живков вече ме познаваше. В новогодишната нощ ме бяха поканили да прочета един текст пред членовете на Политбюро. В него имаше невероятни вицове, почти антисоциалистически. Аз се уплаших и казвам: „Другарю Живков, как ще го чета това?” А той: „Прочети го докрай.” И аз го прочетох. Свършваше със: „Авторът няма да го разкрия. Ваш: Янко.” По този начин Живков застана зад материала. Аз се обадих, той каза, че ще дойде да гледа „Римска баня” и ме попита: „Голямата правда или малката правда съществува в нея?” Без да се замисля, казах, че голямата, защото това, което Станислав пише, е истина. Разбира се, той не дойде на обещаната дата, а по-късно, когато вече бяхме решили, че ще спрат пиесата. Събра ни всички и се обърна към Станислав: „Ти ли, момче, написа това произведение? Ти имаш ли деца?” „Имам – казва Станислав. – Две момчета.” „А що не мислиш за тях, бе?” Разсмя се, пожела ни на добър час и пусна пиесата и ние я играхме 417 пъти, преди да слезе от сцена. А сега, втората постановка по нея, режисирана от Славчо Пеев, сме я изиграли вече цели 130 пъти. Как се чувствате когато едно представление слезе от сцената? В киното можете да си пуснете филма и може би пак да изживеете емоциите от снимачния период, докато в театъра, какво остава след тези 417 пъти? Никола Анастасов: Никога не ни казват кога ще ни спрат пиесата. Иначе ще ни бъде много тежко, ако знаем, че всичко свършва. Разбира се, трябва да идват нови пиеси, но слава богу, наистина е добре, че нямаме представа кое ще е последното представление. Невъзможно е да преодолееш усещането за тъга и празнота, което те обзема, когато представлението свърши и слезеш от сцената. Ако си си свършил добре работата, си доволен, макар че като изгаснат прожекторите и загасим лампичките в гримьорната, става пусто. Като че ли свършва нещо, а то започва вече другото, новото, следващото представление. И това е кръговратът на живота."Тримата от запаса", реж. Зако Хеския - Никола Анастасов, Георги Парцалев, Кирил ГосподиновИ не само. Представлението, което е приключило за вас тази вечер, тепърва резонира и започва да живее по друг начин в зрителите. И това е много ценно… В киното имате също много участия. Наскоро гледах „Тримата от запаса”, където играете малко нетипична, доста лирична роля. Никола Анастасов: Аз харесвам филма, наистина, но по-важното е, че публиката го хареса и той стана хит. Публиката оцени и Георги Парцалев и Кирчо Господинов, които там играят блестящо. Режисьорът Зако Хеския ме откри за себе си в своя филм „Осмият” (1969), в който аз играех партизанина Чаплин. Зако беше неземен човек, изключително нежен и много умееше да те надъха, та да изиграеш историята вдъхновено като на представление. Снимките от „Тримата от запаса” бяха хубави моменти, но лошото е, че тези актьори вече ги няма. Има ги чрез ролите им. Мисля си, че вашата професия е благословена с това, че остава в сърцата на хората чрез ролите – независимо дали със спомена за тях от театъра, или на филмовата лента, така както писателите остават със словото си, композиторите и изпълнителите – с музиката си, а в много други професии, всичко, което човек е сътворил, изработил, си отива с него. Никола Анастасов: Да, но театърът е живото изкуство и няма как да го повториш. Щастливи са тези, които могат да се докоснат на живо до това висше и неповторимо изкуство, защото всяко ново представление носи различен привкус. Различно действа и публиката, която рефлектира в теб и ти в нея. Има една игра на пинг-понг между зала и сцена. За да ти повярва публиката, трябва да разкриеш себе си така, че тя да ти се довери, да се остави да живее чрез теб, а това става само ако си искрен и имаш необходимия чар в най-добрия смисъл на думата, не като красота или блясък, а като пленителност на образа ти. Възможно ли е изкуството да промени света към по-добро и през годините, когато сте излизал на сцената, заставал ли сте пред публиката с това желание?Никола Анастасов: Изкуството неминуемо задава условия за по-добър начин на живот. Най-важното е, че то мен ме възпитава. За да изиграя дадена роля съм се запознавал с автор, за чието съществуване не съм и подозирал, научавал съм какво е представлявало време, така непознато и отдалечено, като 12-и, 17-и или 21-и век, с друго място, с други хора, с друга нагласа. Това всичко ме кара да мисля, да наслагвам върху себе си тези представи, които авторът е положил, но аз ги превръщам в мои собствени и в мой живот. Ето, това е хубавото. А предполагам, че и зрителят, който се запознава чрез мен, натрупва този богат опит, който аз съм натрупал и провокирам с играта си той да усети. Кои български филми харесвате много и бихте искали по-младите зрители да познават?Никола Анастасов: Това е въпрос на избор. Всеки може да си прецени какво го интересува. Но хубавият филм не може да бъде скрит, защото това е силата на доброто изкуство – да завладява не само мен, но и по-голяма аудитория. Показателно и трябва да се има доверие на филм, който е достигнал до много повече хора, като „Козият рог”, например. Визитка: Никола Стоянов Анастасов е роден на 22 април 1932 г. в София. Завършил е актьорско майсторство при проф. Филип Филипов и проф. Стефан Сърчаджиев във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” (1955). Играе по един сезон в театрите във Враца и Варна, преди да стане част от трупата на Сатиричния театър „Алеко Константинов” (1957-). Сред многобройните награди – признание за работата му, той получава и високите държавни отличия Заслужил артист (1971), Народен артист (1980), орден „Народна Република България” ІІ ст. (1982), „Златен век” (2012). Публиката продължава да го награждава с дълги аплодисменти всеки път, когато стъпи на сцената – в Сатирата сега играе в „Римска баня” и „Лека форма на тежка депресия”.Със Светослав Пеев в "Римска баня", реж. Нейчо ПоповВ цифри:Има над 100 театрални роли, сред които Колоездачът в „Когато розите танцуват” от В. Петров), Лило в „Суматоха” от Й. Радичков, Близнаците в „Щръклица” от П. Панчев, Цеков в „Римска баня”, Висящият в „Сако от велур” и Безотговорният в „Рейс” от Ст. Стратиев), Любомир в „Големанов”от Ст. Л. Костов), Тарелкин в „Дело” от А. В. Сухово-Кобилин, Д-р Айнщайн в „Арсеник и стари дантели” от Д. Кесълринг и др.Над 30 кинороли, сред които Зано в „С пагоните на дявола” (1967, реж. Неделчо Чернев), диригент на оркестъра в „Бялата стая” (1968, реж. Методи Андонов), Пейо Вътов в „Тримата от запаса” (1971, реж. Зако Хеския), Цако в поредицата „Нако, Дако и Цако – Моряци” (1974, реж. Нейчо Попов), „Нако, Дако и Цако – Шофьори” и „Нако, Дако и Цако – Коминочистачи” (1976, реж. Иван Касабов), д-р Джалдети в „Само ти, сърце…” (1987, реж. Христо Писков и Ирина Акташева) и др.И още – с неговия глас говори „Мечо Пух“ в аудиодраматизацията на книгата на Алън Милн от 80-те години. Гледали сме го и в мюзикълите „Човекът от Ла Манча” (1968, реж. Гриша Островски) и „Криворазбраната цивилизация” (1974, реж. Хачо Бояджиев).Личен фаворит:Особено е горд, че след като се влюбва в специфичния хумор на шопския фолклор, успява да го сподели със зрителите в редица телевизионни комедийни програми, влизайки в колоритни образи. Издава и книга с шопски вицове, на която е рецензент Станислав Стратиев. Споделя, че черпи вдъхновение от абсурда и неочакваните драматургични качества на шопския хумор. Фатално:Любител на високите скорости, Анастасов неведнъж е претърпявал инциденти с кола. Отказва се да шофира, когато излита от мост във Велико Търново в средата на 80-те години и е открит в безсъзнание. Необходими са му две години, за да се възстанови и да се върне на сцената. На няколко пъти е чупил ръце, крака и ребра, последно на връх 80-годишнината си, но духът му е толкова силен, че преодолява и това и дори се шегува, че са му останали още здрави ребра за трошене. Внимава обаче на 8 ноември – Архангел Михаил, защото около тази дата често са му се случвали подобни неприятности през годините. По време на снимките на „Тримата от запаса”, Анастасов е щял да загине. По сценарий трябвало да провери дълбочината на една река, но от студа сърцето му блокирало. Героят на Кирил Господинов трябвало да го спаси, но след като го извлякъл на брега, го оставил. Добре, че се втурнали хора от екипа, както и Георги Парцалев, вкарали колегата си в една „Волга”, разсъблекли го и го разтривали, докато го съживили. Гафове: Живото изпълнение е свързано с много притеснителни моменти. Някои остават скрити от зрителя, други придават особена атмосфера на представлението, но нито един актьор не е застрахован от тях. Един от гафовете, които са оставили неизличим спомен в Анастасов, се случва в деня, в който станал заслужил актьор. От притеснение забравил репликите си в постановката „Щръклица”, в която играел ролите на четирима братя близнаци. С партньорката си в първо действие Стоянка Мутафова трябвало да проведе последователни разговори като всеки един от братята. Когато актрисата разбрала, че колегата й не й прави номер, а има нужда от помощ, хукнала зад кулисите, за да търси Георги Парцалев, който изпълнявал ролята на бащата на близнаците. Докато той се приготвил да излезе на сцената, Никола Анастасов се скрил зад купа сено и лаейки като куче, поддържал интереса на публиката какво ще се случи нататък. В антракта Невена Коканова изчела заедно с актьора текста му в гримьорната, успокоила го и второто действие минало без повече проблеми. Семейство:Женен е за естрадната певица Мария Косева, която се отказва от кариера на върха на славата си, за да се посвети на семейството и двамата им сина. Семейството е заедно вече половин век и актьорът неведнъж е говорил с признателност към съпругата си за подкрепата, която винаги е получавал от нея.Хоби:И до днес Анастасов споделя, че неговата професия е и хобито му.Прякор:Усмивката на Сатиричния театър – прозвище, дадено му от Георги Калоянчев. От по-опитния си колега Анастасов споделя, че се е научил да не прекалява с импровизациите и винаги да помни последната реплика, която подава към партньора си на сцената. Интервюто с Никола Анастасов подготви Лора ТрайковаРубриката е реализирана с приятелската подкрепа на Съюза на артистите в България снимки: личен архив ... още »
|
|
|
|
ФИЛМ
|
|
През лятото на следващата година Крис Евънс и Скарлет Йохансон ще се появят отново като войника Стийв Роджърс и Черната вдовица във високобюджетното продължение на хита “Капитан Америка: Първият отмъстител”. Официалното заглавие на втората част е “Завръщането на първият отмъстител”, а снимачния процес протича в момента под режисурата на дуото Джо и Антъни Русо (“Аз, ти и Дюпри”). Оригиналният филм от 2011-та година донесе на създателите си приходи в размер на 360 милиона долара, което бе приличен резултат за оригинална комиксова продукция. Очакванията са, че продължението безпроблемно ще подобри това постижение най-вече заради факта, че след появата си в миналогодишния блокбастър “Отмъстителите 3D” персонажа Стийв Роджърс/Капитан Америка се радва на още по-голяма популярност сред масовата публика. Снимките на “Завръщането на първият отмъстител” започнаха преди няколко седмици в Лос Анджелес и до момента от екипа успешно успяваха да пазят в тайна случващото се на снимачната площадка. Малко по-рано днес обаче в интернет бяха разпространени първите неофициални снимки от филма на които се вижда както титулярния персонаж на Крис Евънс, така и главния отрицателен герой Зимният войник, в чиито образ се превъплъщава актьора Себастиан Стан. Подробни детайли за сюжета на “Завръщането на първият отмъстител” все още не се разкриват, но това което се знае е, че действието ще се развива след описаните случки в “Отмъстителите 3D”. Персонажът на Себастиан Стан е познатия от първата част приятел и партньор на капитан Америка, Бъки Барнс. Смятан за мъртъв от американските власти Барнс е отвлечен от руснаците и по-късно е превърнат в ловкия убиец и атентатор Зимният войник.След пристигането на Зимният войник в Щатите Капитан Америка обединява сили с Наташа Романоф/Черната вдовица и заминава за Вашингтон където започва неговата борба срещу могъщ и неуязвим враг.За филма режисьорите Джо и Антъни Русо разполагат с бюджет от около 150 милиона долара, а снимките ще протекат в щатите Калифорния и Охайо. Освен вече споменатите актьори в лентата участват още Антъни Маки, Гари Шандлинг, Хейли Атуел, Тоби Джоунс, Самюел Л. Джаксън и носителя на “Оскар” Робърт Редфорд, който се превъплъщава в образа на Александър Пиърс – дългогодишен таен агент и един от най-влиятелните членове на организацията за световен мир “ЩИТ”.Сценаристи на “Завръщането на първият отмъстител” са Стивън МакФийли и Кристофър Маркъс (“Кръв и пот”), а продуцентските задължения са поети от Виктория Алонсо (“Димящи аса”) и Нейт Мур (“Железният човек”).Филмът ще се разпространява в триизмерен формат и плановете на студиото Уолт Дисни са да бъдат направени поне още две продължения с участието на Крис Евънс.“Завръщането на първият отмъстител” тръгва по кината в целия свят от 4-ти април, 2014-та година. ... още »
|
|
