Прочутият кастинг директор Джон Хъбърд се притича на помощ на продуцентите, за да подсигури възможно най-добрия актьорски състав за този бюджет (6 млн евро – бел. прев.). Скогланд слага началото, като предлага Кингсли.
„Карин ни предложи сър Бен, което беше от огромна помощ, за да привлечем други потенциални изпълнители”, казва продуцентът Ла Териер. „Джим Стърджис току-що бе приключил работа по филма „През вселената” на Джули Теймор и имаше относително малко участие в „Другата Болейн” на Джъстин Чадуик. Щеше да бъде рисковано, ако Сони не преговаряше с него за предстоящия „21”. Моментът беше идеален и работата по „На крачка от смъртта” потръгна много бързо, след като той се включи заедно с Кевин Зигърс.”
Скогланд си спомня как е протекъл кастингът. „Сър Бен беше първият ми избор. Той има всички качества, които търсех за образа”, казва тя. „Когато се срещнахме и си поговорихме за ролята, за живота и за Размириците, разбрах, че той е преценил много добре какъв е бил този мъж и какъв не е бил. Сър Бен показва силна игра при представянето на нюанса, което беше много важно за развитието на този образ. Трябваше да изрази много с един поглед. Беше невероятно да го гледам как работи и как образът се доизгражда с всяка следваща сцена.
Режисьорът се изказва също толкова ласкаво за Стърджис. „Беше страхотно да се работи с Джим. Това беше благословия. Той има естествената дарба да се харесва, което беше много важно за образа му. Той трябваше да се движи на тънката граница между изправянето срещу общността, грижата за семейството и справедливите действия.
На него много му се удават акцентите. Щом стъпи в Северна Ирландия, не го чух да говори другояче. Дори местните го приеха и помислиха, че акцентът му е истински. Всъщност чух британския му акцент месеци по-късно”, смее се тя. „Джим наистина отдели време да разбере сложността на образа и противоречията, които го разкъсват, преди героят му накрая да се реши на голямата жертва и да се откаже от бъдещето си. Тази линия трябваше да бъде застъпена в изпълнението му. Имах чувството, че го постига без всякакво усилие, до каквито и дълбини да трябваше да стигне. Джим имаше и прекрасен усет за героя и сюжета, какъвто аз винаги търся у един актьор.”
Настъпват и някои полезни промени в сценария. Скогланд продължава да добавя прочувствени моменти по време на предварителната продукция в Белфаст, за да подсили автентичността. „Някоя сцена е напълно завършена. Тогава тя влетява силно развълнувана и казва: „Онзи ден говорих с един мъж в един пъб. Той ми разказа страхотна история. Трябва да я включим във филма”, спомня си Стърджис. „Филмът пресъздава колкото историята на Мартин Макгартленд, толкова и истории на различни хора, разкази от кръчмата и какво ли не. Тя е много податлива и обича да се раздава.”
Стърджис е видимо развълнуван, когато разказва за работата си с носителя на „Оскар” Кингсли. „Никога не знам какво да очаквам. Не се опитвам да съдя никого, преди да го опозная. Но той беше невероятен за мен. Толкова много ме насърчава. Интересува се от моето мнение. Винаги е готов да опита нещо ново. Винаги е готов да приеме всички направени предложения. И е абсолютен перфекционист. Но същевременно разбира, че това е една игра, забавление.
Изглеждаме просто мъже, които се забавляват. Вижда се какво удоволствие му доставя. А прави това от години, но ако човек го погледне в очите, ще види че се забавлява изключително много. Снимахме една сцена, в която аз бях отзад в линейката. Бях завързан, а той беше там въоръжен. Стреляше назад с изражението на човек, който крайно се забавлява. Той така се сраства с героя си, със сюжета, с цялата концепция...”
А после с безупречен белфастки акцент добавя: „Свалям му шапка до земята.”
Кингсли се изказва също толкова ласкаво за играта на Стърджис. „Не го издържам. Дразнещо е”, казва Кингсли в редките случаи, когато не може да запази сериозно изражение. „Направо е прелестен”, сияе той. „Много е особен. Изглежда лишен от нарцисизъм, което е много здравословно, и е добър пример за подражание на другите като него, които на младини много се впечатляват от присъствието на знаменитости. Податливи са на култа към величията, който е на особена почет сега, но всъщност няма никакъв смисъл. Джим има много здравословно его и много здравословно самоуважение. У него няма капка нарцисизъм, поради което се сработихме добре.”
На въпроса за трудностите, пред които изправя актьора един шокиращ филм за насилието, Стърджис отговаря, че е притеснен от показаните във филма актове на насилие, които са били ежедневие по време на Размириците. „Трудно е, защото не съм попадал често в такива ситуации. Не съм преживявал нищо толкова драматично, колкото това, през което са преминали тези хора. Беше ми от полза да се запозная с тях много рано, защото успях да погледна на събитията през техните очи. Те бяха толкова дружелюбни. Беше ми трудно да повярвам, че са вършили такива неща. Бяха толкова приятни. Но те са били там, когато са ставали тези неща. За мен беше невероятно, че тези хора са могли да извършат такива актове на насилие в името на една кауза, в която искрено са вярвали. Всъщност това е покъртително.”
По време на завръщането си към Белфаст от 80-те години Стърджис се смее, когато обсъжда костюма си. „Не съм вярвал, че ще си пусна мустаци, но го направих. Бели чорапи, обувки без връзки и мустаци. Това е в общи линии. Беше забавно, защото по средата на снимките трябваше да направя една фотосесия. Помислих си: „О, не.” Снимката беше голяма, а аз бях с мустаци. Започнах да си мисля, че ще ме накарат да ги обръсна, ще ги ретушират или ще направят нещо друго. А когато отидох там, всички европейски модни специалисти бяха впечатлени от мустаците ми. Казах си: „Добре. В безопасност съм.”
Когато влязох, беше уникално. Разгледахме всички картини и снимки и аз започнах да се пренасям в епохата. Имах много ясна представа как искам да изглеждам. Слава богу, прекрасните гримьори и гардеробиери бяха много отзивчиви, а аз наистина исках да се получи добре. Всички заедно успяхме. Влязох в гардероба и казах: „Дай ми най-лошия пуловер, който имаш, с най-грозния десен.” После сред всичките гуменки видях черните обувки с ужасните златни токи отпред. Казах си: „Тези са за мен.” Пробвахме различни костюми. Накрая обух белите чорапи и черните връзки без обувки и изведнъж всичко си дойде на мястото.”
Зигърс обяснява малко за миналото на своя герой Шон. „Шон е добър приятел на Мартин Макгартленд. Приятели са още от деца. На практика Шон запознава Мартин с каузата на ИРА. Шон е първият, който се посвещава на нея. Той въвежда Мартин в ИРА. Аз съм неговият добър приятел, но съм тръгнал в грешната посока.”
За да почувства Скогланд, че историята на Мартин и Шон ще се вплете успешно във филма, обяснявайки многото решения (или случаи на нерешителност) на главния герой, тя смята, че е важно да подсили образа на Шон от описанието на Макгартленд в книгата.
„Първоначално в книгата Шон е доста зловещ образ”, обяснява Зигърс. „Не бях играл такива роли. С Кари решихме още много рано, че ако той не е симпатичен и не се разбере, че с Мартин са били добри приятели дълго време, Шон няма да получи одобрение. Всички във филма имат много недостатъци и са много искрени. Мисля, че затова историята звучи достоверно.”
Зигърс и Скогланд са работили преди това заедно в “The Stone Angel” и са обсъждали идеята й за „На крачка от смъртта”. Зигърс е поласкан от предложената му възможност да работи отново с този режисьор, но като мнозина млади актьори, не е убеден, че тя ще му се обади.
„Като актьор, го слушаш непрекъснато и си казваш: „Добре. Хубаво. Браво на теб.” Но знаеш, че няма да стане. Обаче тя ми се обади преди няколко месеца и каза: „Ще го направим и все още искам ти да участваш.”
Скогланд иска Зигърс да се потопи в духа на Белфаст, за да му даде възможност да усвои конкретното звучене в този регион. „Кевин пристигна седмици преди снимките и възприе общността и духа на хората на място. Това беше много важно, защото той е отраснал в Канада и имаше ограничени познания за това място и този период. Но той се зае сериозно и извърши нужното проучване.”
Зигърс все още е притеснен за профила на своя герой. Сложността идва от представянето на човек, готов да извърши насилие, но въпреки всичко запазил същността си и човечността си. За да приглушат агресивните елементи в книгата, Зигърс и Скогланд се съгласяват образът на Шон да бъде моделиран по подобие но новите приятели, които срещат по време на предварителната продукция. Зигърс вижда как тези мъже живеят нормален живот, макар да са имали трудно и бурно минало.
„Сега живеят нормално. Те са добри бащи, съпрузи и синове. Шон не е зъл. Той не иска да излезе навън и да избие колкото може повече хора. Само вярва в това, което прави, и тук няма място за съмнение. Той е много постоянен. Мисля, че това привлича Мартин към него – защото Шон има много ясна цел.”
Когато Натали Прес представя героинята си Лара, тя бързо се съгласява, че има много малко време между първата й среща с Мартин и началото на тяхната връзка. „Тя незабавно е запленена от него”, казва актрисата. „Връзката й с Мартин се базира на момичешкото желание и много силно привличане. Тя има високо мнение за себе си. Докато проследяваме историята й, ще останем с усещането, че може би тя е измамена по някакъв начин от живота и от тази любовна връзка.”
На въпроса какво я е привлякло в сюжета тя отговаря, че сценарият е изиграл решаваща роля. „Той ме грабна. Помислих си, че е написан красиво. Харесах историята и всички въпроси, които поражда тя. Като актриса при такъв материал имам голяма свобода да изградя образа по свое желание и да запазя някаква загадъчност. В определени моменти героинята ми се чуди какво прави мъжът й. В други моменти тя иска да разбере какво го крепи и каква е позицията му в конфликта, белязал времето, в което са родени. Лара е лъчезарно одухотворено свободомислещо момиче, обзето от страст по този мъж. Но тя се държи спокойно. Прави се на недостъпна и не издава чувствата си, макар наистина да бленува за него. След това, когато се влюбва, тя трябва още по-често да търси себе си. Тя е млада майка. Трябва да се грижи за децата си и да пази връзката си.
Цялото преживяване впечатлява Прес. Тя го описва като „изключително”. „Запознаха ни с удивителни хора. Били са в затвора, борили са се в ИРА, били са общественици. Ако си роден по време на конфликт и той е пред прага ти, трябва ли да се включиш и да станеш насилник? Или е по-добре само да седиш и да гледаш? Тогава изниква въпросът дали ти си част от проблема, или от решението му.”
Прес се изказва много ласкаво за снимачния процес в Белфаст. „В Белфаст ми хареса. Това е вълшебно място и затова преживях нещо вълшебно”, казва тя. „Срещнах толкова много изключителни жени, някои много силни жени. Много от тях са били в затвора, били са се за ИРА. Те са много големи философи, но също и съвсем обикновени земни и забавни хора. Това преживяване наистина много обогати живота ми на актриса.
Не за пръв път Прес пресъздава образа на майка. Тя изпълнява главната роля в отличения с „Оскар” късометражен филм на Андреа Арнолд “Wasp”. За него тя получава овации за образа на самотна майка, която се бори с икономически и психологически трудности, докато отглежда детето си сама.
„Едно от нещата, върху които се концентрирам в работата си, е, че съм млада майка и трябва да се грижа за децата си и за семейството. Жените, с които се запознавам и общувам тук, трябва да се справят някак”, обяснява тя. „Те винаги е трябвало да успяват. Някои от жените, с които се запознах, са се грижили за съпругите на затворниците. Те е трябвало да крият болката от проблемите на техните деца от съпрузите си, които са били в затвора. Трябвало е ежедневно да се борят с живота. Това ме привлече силно. Използвах го и то ме вдъхновяваше през цялото време.
„Лара има моменти на слабост и други, в които искам хората да й се ядосат и да си мислят: „Защо не знаеше какво прави той? Защо не поговори с него за това?” Давам възможност на зрителите да помислят самостоятелно по време на прожекцията и след това. Дано го направят.”
Прес смята, че носи голяма отговорност за реалистичното изграждане на образа си. „Част от отговорността се състои в това да разбереш, че това е човешко същество. Всички са сложни личности, всички са невинни и всички са виновни.”
На въпроса какво е да работиш с режисьор, който още е в процес на изграждане, Кингсли дава тактичен и многозначителен отговор. „Направих много успешен филм със заглавие “Sexy Beast” (номинация за „Оскар” за най-добър актьор във второстепенна роля – бел. прев.), който беше режисьорски дебют. Наскоро снимах филм с Джош Пек и Мери Кейт Олсън („Щуро”) с младия режисьор Джонатан Ливайн. Това е може би вторият или третият му филм. Хубаво е да бъдеш с хората, когато правят първите си стъпки. Но все пак Ви напомням, че всеки актьор на снимачната площадка прави храбро първите си стъпки в нов образ. Така че всеки от нас прохожда. Затова снимането е толкова хубаво. То изравнява всичко. Изведнъж вече няма опитни и неопитни актьори. Досега не съм играл тази роля, затова всички подхождаме към нещо свежо, а това прави игралното поле много демократично.”
Смята ли, че Скогланд постъпва смело, като повдига тази тема? „Смятам, че сега режисьорът е длъжен да бъде смел, да вдигне огледало пред хората и да каже: „Виждате ли какво правите?” Рекламните агенти ще ви кажат, че правите едно нещо, а мъжът, който иска да ви продаде кола, ще ви каже, че правите друго нещо. Списанието, което ви учи, че ако промените цвета на косата си, ще промените живота си, ви казва трето нещо. Но защо да няма понякога истинско огледало, в което да погледнете и което да ви покаже какво правите наистина? Или с какво заговорничите? Или какво игнорирате? Смело е, да.”
Кингсли одобрява майчинския подход на Скогланд към актьорите, но бърза да потвърди усещането. „Тя е много привързана към актьорите си. Тя е много загрижена. Сигурно ще потръпне, ако ме чуе да го казвам, но тя има много силно развит майчински инстинкт и затова насочва историята, философията зад тази история, както и всички нас, да останем в коридорите на повествованието.
Както при мозайката, събираш заедно отделните цветове и се оформя прекрасна картина, но приносът трябва да бъде постоянен. Тя много ни насърчава и казва ясно какво иска и какво вижда от филма”, заключва той.
Относно политиката на филма и въпросите, които повдига той, Кингсли твърди, че в него има втъкано хуманитарно послание. „Може би целият филм съдържа апел за ненасилствено разрешаване на конфликтите”, предполага той. „Трябва да търсим начини да решаваме конфликтите си с диалог, с преговори, с взаимно разбирателство, с цената на отстъпки. За мен филмът е зов към хората да видят ужасните ситуации, които възникват в страните, насилствено разделени политически - като Ирландия, Индия и Пакистан, бивша Югославия, израелските територии и палестинските територии - навсякъде виждаме наложено разделение, виждаме ужасно насилие и хаос.”
Скогланд е един от малцината режисьори жени, които правят трилъри от такова естество. „Интересно е”, казва тя. „Всъщност те не могат да се преброят и на пръстите на едната ръка.” Но тя се чувства много добре в този жанр. „Да се режисира екшън е ужасно, защото това е кубчето на Рубик, нещо много частно, конкретно и организационно, което е женският подход; не знам – нещо с двете половини на мозъка...
Но това, което искам да внеса аз, и може би той (Кингсли) говори за него по отношение на майчинския аспект, е емоцията, която го съпътства. Не искам мъжете да бъдат силни. Търся хора в изключителни ситуации. В това е същността на действието. В тези изключителни ситуации някои хора са смели, а други не са. За мен е безинтересно да гледам филм, пълен само със смели хора. Обичам да гледам как хората вършат изключителни неща и изненадващо една личност рухва, когато това не се очаква от нея, или остава силна, когато трябва. Склонна съм да търся човешката страна у всекиго във всяка ситуация.”
Но приятно ли е да се прави това, което прави тя, като представя филма на кинозрителите в цял свят? Скогланд се смее. „Самотно е. Не, чудесно е. Ако мога да напредна и да отворя вратите за други жени режисьори, които се изкачват в кариерата, това е чудесно. Радвам се, че съм там.”
|
