Дизайнът на гардероба е гениален. Стефани е уловила общия вид от този период, но е внесла модерен контекст. Трябва да се внимава как днешната публика гледа на него, защото понякога периоди от близкото минало изглеждат „зле”, когато се преработват. Стефани се е съсредоточила върху образите и успя да добави подходящите щрихи, които дават на актьорите усещане за същността на героите им. Прост нюанс, сако от подходящия период, бели чорапи – тя обръща подробно внимание на най-характерното за образа, така че гардеробът отразява промените и израстването на героя с развитието на сюжета. Най-хубавото е, че тя прави всичко с голяма грация, дори когато критичните моменти са малко налудничави. Въпреки всичко тя се усмихва и това помага да предразположи всички, което е много важно за един актьор, докато той търси и изгражда образа си.
Когато сценаристът и режисьор Кари Скогланд започва да обмисля филмова версия на автобиографичната книга на Мартин Макгартленд, който разказва за дните си на британски информатор в Северна Ирландия, тя осъзнава, че най-добрият подход към преразказването е да се поддържа неутралност и да се даде на публиката възможност сама да прецени действията на Макгартленд.
Разказът на Макгартленд предлага на Скогланд всичко – шпионска история, любовна история, вътрешна борба, отразена в исторически конфликт, но израстването на Макгартленд от дребен опортюнист до висш информатор вдъхновява канадския режисьор Скогланд да анализира мъжа и да го направи по-човечен.
Вместо да се придържа стриктно към биографията на Макгартленд, Скогланд взема откъси от книгата и се съсредоточава върху вълнуващите аспекти на историята, за да подчертае интригата и да постави директни въпроси пред публиката.
Най-голямото предизвикателство пред Скогланд е да поднесе автентично тема, която до този момент е познавала много слабо. Да разкаже историята на човек, чийто избор в живота определя не само неговото бъдеще, но и това на всички, които имат връзка с него, не е нова концепция, но да съпостави сюжета със сложността на безредиците добавя нов аспект в сценария на Скогланд, който трябва да бъде абсолютно точен, за да съответства на преживяното не само от Макгартленд, но и от мнозина други млади мъже, които са били изправени пред избор по онова време.
„Мислех, че знам нещо за това, но открих, че не знам нищо. Трябваше да поживея тук, за да опозная случая и страничните ефекти”, казва Скогланд. „Обичам да се захващам с много сложни истории, в които обвързаността с политическа цел се преплита с човечността”, отговаря тя на въпроса какво я е накарало да проследи темата. „Имам склонност да акцентирам върху незначителни човешки истории на фона на голям конфликт. За мен беше сбъдната мечта да намеря материала и да открия заговора, който не само прави историята ми актуална, но и за който можех да разкажа по най-подходящия начин.”
На въпроса дали смята, че моментът е подходящ да се разкаже тази история, тя е непоколебима. „Няма съмнение”, гласи отговорът. „Не само защото се случва навсякъде по света, тъй че темата е универсална, но и по отношение на конкретната история, която разказваме. Сега имаме информация, с която не разполагахме преди пет години. Досега историята не можеше да бъде разказана толкова автентично.”
„Всички искаха да разкажат историята направо”, казва Скогланд. „Опитвам се да не бъда пристрастна. Не политизирам.” Макар да се развива на фона на конфликта с ИРА по време на Размириците, Скогланд смята, че посланието на филма може да бъде също толкова актуално за всеки друг конфликт от същото естество. „Можеше да бъде Ирак или центърът на Ню Йорк”, казва тя. „Когато две страни влязат в конфликт, правдата и неправдата стават много неясни. Хората губят поглед дори върху това, за което се бият, за това, откъде са започнали и докъде ще стигнат. Предполагам, че това налага въпроса в края. В крайна сметка струва ли си? Мисля, че всеки стига до едно положение, в което нито спазва закона, нито го нарушава.”
Режисьорът прекарва известно време в Белфаст и около него, преди да започне продукцията, като се потапя в местната култура и се смесва с местните жители. „Беше магическо време”, казва тя. „Общността ме прие и всички искаха да разкажат историята правилно, да се уверят, че има автентичност и от двете страни.” Скогланд води на мястото и актьорите още отрано, за да могат да се „аклиматизират” в района и, което е по-важното, да свикнат с местния диалект.”
Джим Стърджис е приключил наскоро снимките на „21” в Лас Вегас, в който играе ролята на млад американец. Той е родом от Съри и е решен да усвои местния акцент, за да получи усещането за пълно сливане с образа. „Знаех, че Кевин (Зигърс) е отишъл в Белфаст една седмица преди мен. Когато пристигнах, се присъединих към него. На този етап нямаше нищо планирано за нас. Не бяхме длъжни да ходим на репетиции или нещо подобно. Буквално само живеехме в Белфаст. В този момент ние се интегрирахме между хората в общността. Излизахме, ходехме по пъбове и клубове, по частни партита и други такива. По този начин напълно усвоихме акцента.”
„За мен бяха нужни около два месеца преди началото”, спомня си Зигърс. Той пристига два месеца преди началото на продукцията и заедно със Скогланд се потапя в местната атмосфера. „Пристигнах тук през септември. Изминаха шест седмици, преди да започнат снимките. Положих големи усилия да усвоя акцента, защото, поне за мен, това беше малко страшно. Дразня се, когато хората не се справят добре с акцента. Това наистина ми е много неприятно.
Седмиците минават и белфасткият акцент на Зигърс става все по-добър. Накрая той осъзнава, че го е усвоил. „Ако сега отида в някой пъб в Белфаст, изобщо не ми обръщат внимание. Хората се обличат различно, говорят различно. Има си много специфичен за Белфаст начин. По това как те гледат хората разбираш дали си един от тях, или не. Когато пристигнах, бях съвсем ясно новопристигналият американец и те го разбираха в мига, в който ме зърнеха. Това много ме изплаши. Бях любопитен да видя как ще реагирам. Не само да усвоя акцента и да извърша всички нужни проучвания, но и да пресъздам образа, с който се гордеех. Това беше предизвикателството за мен.”
Стърджис работи упорито и да придаде възможно по-голяма автентичност на образа си, като усвоява силния белфастки акцент. „Сега знам колко е важен класът за личността на един човек, защото той напълно промени моята”, казва той. „Това беше едно от най-важните неща за мен. Мислех си: „Как ще подходя към това? Как ще се справя?” Трябваше да намеря онова нещо, което изглежда всички в Северна Ирландия носят у себе си – невероятната любов към живота, невероятната духовитост и чудатост.”
Стърджис и Зигърс се познават от филмовия фестивал в Торонто, където Стърджис изпълнява главната роля във филма на Джули Теймор „През вселената”. „Видях го на едно парти. По принцип не правя така, но отидох при него и казах: „Много харесах изпълнението ти в този филм.” Смятах, че филмът е направен много добре.” Когато Зигърс научава, че Стърджис ще изпълнява ролята на Макгартленд, те стават приятели от пристигането на Стърджис в Белфаст.
„Щом научих, че той ще участва, излязохме още първата вечер, след като той пристигна. Между нас се породи връзка като между двама братя”, спомня си Зигърс. „Отначало това го нямаше в сценария. Ние не бяхме приятели. Това олекотява сценария, според който те постоянно спорят и се карат. Когато научих, че Джим ще участва, това ме привлече още повече към него.”
Историята на Макгартленд привлича Стърджис по много причини. Когато говори за ролята, си личи, че той е впечатлен най-вече от искреността на разказа. „Искреността струи от ситуацията, от този град и от тези хора. Не можеш да намериш по-честни от тези хора.” Стърджис държи на това публиката да разбере нежеланието на хората да бъдат въвлечени в ескалацията на насилието, която се проявява в продължение на 30 години.
За времето, прекарано в Белфаст, той разговаря надълго с много местни хора, които настояват той да разбере, че не всеки е изпитвал или изпитва естествено влечение към политиката, а че всичко е по-скоро резултат на обстоятелствата, че мнозина са били директно засегнати от конфликта. „Те бяха обикновени хора и искаха да живеят живота си”, спомня си Стърджис. „Както по всеки друг въпрос, и по този има много различни гледни точки. Нещата не са само черни и бели. Времената са били мътни и е било много трудно да се разбере какво е правилно и какво – грешно. Мисля, че това е важно за моя герой. Той наистина не е съвсем наясно какво прави. Не знае по кой път да тръгне. Вярва, че хората от ИРА са хора от неговата общност и това натежава при решението му. Но същевременно изобщо не е съгласен с една част – с насилието, смъртта и мъченията.”
Стърджис научава за пръв път за Размириците, като мнозина други в Обединеното кралство, от репортажите в медиите. „Помня, че когато бях малък, чух нещо за бомбените атентати на ИРА и други такива, но така и не разбрах какво става. Сега получих една възможност да се потопя в този свят и да науча за самия себе си какво е станало.”
ПЕРСПЕКТИВА И МЕСТА НА СНИМКИТЕ
Действието се развива в края на 80-те и началото на 90-те години. Продукцията отвежда екипа на много места, които преди са били крепости на ИРА и кварталите са преживели много вълнения и насилие от началото на 70-те години.
Естествено, има притеснения, че темата на филма ще разбуни духовете сред местното население. Затова продуцентите и най-вече Скогланд държат много на това актьорите и екипът да не се набиват на очи и да се държат почтително през цялото време. Но все пак се разчува, че се снима филм, и у местните се поражда подозрението, че авторите му ще се концентрират върху една противоречива фигура.
„Разчитахме напълно на хората, които проучваха местата на снимките. Те бяха добре инструктирани от екипа, в частност от Ив Стюарт – нашият гениален сценограф, който беше заминал по-рано за Белфаст с разузнавачите, за да подбере местата, които предлагаха достатъчно мащабност и възможности за пресъздаване на декора”, казва продуцентът на филма Питър ла Териер. „Търсачите на терени бяха работили по няколко филма, заснети в и около Белфаст. Затова успяха да намерят идеалното място да заснемем външните сцени, което носеше духа на 80-те, но все пак можеше да бъде достатъчно добре овладяно, за да ни позволи известна свобода.”
Един от районите, където е заснета продукцията – Късият бряг, беше много близо до граничната стена и сигурно пазеше много лоши спомени, но Ла Териер твърдеше, че местните са много отзивчиви.
„Макар че някои от кварталите не изявяваха желание за участие, повечето общности ни посрещнаха топло и оказаха невероятна подкрепа към екипа, който отиде там. Те знаеха какво става. Знаеха, че снимаме филм за Макгартленд, но все пак изявиха голямо желание да сътрудничат.”
„Странното е, че най-големия проблем ни създадоха прозорците по много от къщите. Повечето от тях бяха с РVС дограма. Много трудно намерихме къщи, които бяха все още със стара дограма. Веднъж открихме идеалната къща за вътрешните снимки, но двойните стъкла твърде много се набиваха на очи, затова буквално трябваше да свалим прозореца и да поставим обикновен на неговото място.”
Продукцията наема и няколко бивши военни за консултанти, които да помогнат при координацията на уличните сцени, където Макгартленд отива при войниците и после има преследване. Стърджис си спомня за конкретен ден от снимките в Белфаст, когато той осъзнава, че новината за филма и за неговия сюжет най-после е достигнала до местната общност. „Снимахме в някакъв имот в Белфаст. При мен идваха деца и казваха: „баща ми е познавал доносник” или „неговият баща е бил информатор”. Те бяха само 10-годишни деца, а знаеха много добре какво е доносник.”
„Някой ме удари с камък по главата. Той отскочи. Аз се обърнах и видях едно дете. Сигурно беше на 16 или 17 години. То крещеше: „Проклет доносник!” Само се шегуваше, но все пак можех да доловя напрежението и враждебността към хората, които са тръгнали срещу собствената си общност и са давали информация на британското разузнаване.”
„Обзеха ме колебания. Чувствах се гузен заради ролята, която ми предстои да играя. Беше ми много неудобно в тези общности. После отидох да разговарям с хора от другата страна. Казаха ми, че тази информация е спасила живота на мнозина и е била много важна. Тогава се почувствах по-добре. Постоянно се люшках между тези противоречиви чувства.”
„Когато отидохме за пръв път там с Кевин (Зигърс), ни свързаха с няколко души, които са имали връзки с ИРА. Отнесоха се доста зле с мен само за да ме мотивират. Уж беше забавно, но скоро осъзнах колко истинско е било това за тези хора.”
Други исторически забележителности се оказват подходящи за екипа. „Корабостроителницата на „Титаник” беше декорът за ключова сцена между Фъргюс и Мартин. В нея са разположени автентични проектантски бюра и халета”, спомня си Ла Териер. „Имаше и един пъб, наречен „Първа страница” на „Донегал Стрийт” в централен Белфаст, където заснехме експлозията. Беше доста малък. Екипът, полицейският патрул и още 30 други хора се натъпкаха в малката кръчма. За нас това беше истинско предизвикателство. Още повече, че в същото време експертите ни по специални ефекти залагаха експлозивите, за да взривят входната врата.”
За любовната сцена между Стърджис и Прес беше променен покривът на прочутия хотел „Европа”, за да даде възможност на екипа и актьорите да се разположат пред голям осветен знак. „На покрива на хотел „Европа” беше много влажно и студено за любовната сцена”, казва Ла Териер. „Спомням си, че духаше силен вятър. На никого не би му хрумнало да прави секс на такова място. Но във филма изглежда страхотно благодарение на гениалния оператор Джонатан Фрийман.”
Когато преглежда общия визуален стил на филма, Скогланд иска да подсили всяка сцена с деликатни препратки към образите, времето и мястото, както и за конкретния период, в който се разиграва историята.
„През филма преминаваха няколко визуални теми”, обяснява Скогланд. „Например темата за вратите. Имаме централни моменти, в които Мартин затваря една врата и преминава към следващия етап символично, както и физически. Дори сцените се разиграват пред врати – едната любовна сцена е на прага, което символизира състоянието на отношенията му с приятелката и със семейството. Също така имаше по нещо червено почти във всяка сцена – някоя роза, знак или нещо друго. Тя символизираше кръвта във всичките й значения – кръвта на потеклото, пролятата кръв.
Всички тези идеи ни служеха да привлечем вниманието на сценографа. Ив Стюарт и екипът й свършиха отлична работа по надграждането на тези теми по неуловим начин. Ив има изумително око. За да съхрани епохата, тя обиколи много битаци. Усетът й за дизайн е прекрасен и еклектичен, без дори да привлича вниманието. Тя рисува всяка сцена така, че нашата палитра е съчетана по живописен начин, а после ми я представя. Това е страхотен стил на работа, защото е продиктуван от емоции, които личат изразително във всяка сцена.”
|
