Култови моменти в киното, които са пълна импровизация 18.11.2016, 01:30 | синефиш.бг
Киното е пълно с незабравими и вечно помнещи се сцени. Понякога обаче тези моменти въобще не са били налични във финалния сценарий. С редовните импровизации на снимачната площадка и честите недоразумения, както и непредвидени ситуации по време на филмовия процес, не би било изненадващо, че някои от най-любимите ни кино моменти от великата история на седмото изкуство, никога не биха се случили, ако не беше дръзновението и спонтанността на актьорите и режисьорите…Ето някои от тях.
1. Ди Каприо наистина порязва ръката си в „Джанго без окови“(2012)
Героят на Ди Каприо произнася реч по време на вечеря и в разгорещеността на аргументираната си триада удря ръката си в масата, като от нея съвсем наистина започва да тече кръв. Всъщност това е съвсем непредвиден инцидент, но Тарантино не спира снимките, а актьорът не излиза от образ и в края на сцената получава аплодисменти от екипа.
2. Най-ужасният звук на света в „От глупав по-глупав“ (1994)
Лойд и Хари вземат в колата си стопаджия, който всъщност е наемен убиец. По пътя те разбират това и започват да се лигавят, като сцената кулминира във въпроса на Лойд към компанията кой е най-ужастният звук на света. Следва безумен писък. Целият този много смешен момент е пълна импровизация на Джим Кери и дори за малко се вижда как Джеф Даниълс започва да се кикоти, преди кадъра да се смени.
3. Жестът на Жокера, преди да взриви болницата в Черният рицар (2008)
Хийт Леджър превърна този образ в култ, което му спечели посмъртно Оскар. Една от най-запомнящите си сцени е когато той излиза от болницата, облечен като медицинска сестра. Той ту поглежда към болницата, ту към детонатора, който държи в ръката си, който непрестанно натиска, но нищо не се случва. Объркан и вдига ръце в недоумение. В много аспекти тази сцена и жест са импровизирани, защото експлозиите за забавени, без Леджър да е уведомен за това.
4. „Джони е тук!“ в „Сиянието“ (1980)
В една от най-известните сцени в този филм, Джак Никълсън започва да сече вратата с брадва, преди да си пъхне главата в пукнатината и да заяви култовата си реплика- „Джони е тук!“. Актьорът всъщност опитва и няколко други реплики, но нещата не се получават и те изглеждат неестествено. Накрая той решава да цитира реплика от популярното по онова време предаване „Шоуто на Джони Карсън“.
5. Ханибал Лектър съска в „Мълчанието на агнетата“ (1991)
Известното страховито съскане на убиеца се случва в края на сцената, в която разказва историята за черния дроб на Чианти. Тя е всъщност тотална импровизация от страна на Антъни Хопкинс. Първият път, когато пробва този плашещ звук е по време на репетицията, я режисьорът толкова го харесва, че го включва в лентата и това се превръща в един от най-запомнящите се моменти във филма. За двайсет и пет минутното си присъствие на екран Хопкинс печели и Оскар..
6. „Обичам те“, „Знам“ в „Империята отвръща на удара“ (1980)
Секунди преди да бъде замразен драматично от войниците на империята, Хан Соло отговаря на декларацията в любов на принцеса Лея с един леко наперен и арогантен отговор – „знам“, казва той. Тази реакция е доста нестандартна и никога не е била в сценария на филма. Оригиналната реплика била „И аз те обичам!“, но Харисън Форд сметнал, че тя никак не би подхождала на героя му и самосиндикално я импровизирал. Оттогава тази реплика се превръща в запазена марка на целия франчайз. 7. Индиана Джоунс застрелва нескопосан убиец в „Похитителите на изчезналия кивот“ (1981)
Първоначално било планувано това да е дълга бойна сцена с мечове. По време на снимките обаче Харисън Форд получава хранително отравяне и никак не бил в състояние да размята меча си нагоре надолу, дубъл след дубъл. Форд предложил на Спилбърг просто да извади пистолета си и да „застреля нещастника“ и режисьорът на мига харесал идеята. Резултатът е, че това се превръща в една от най-искрено забавните сцени от филма.
Забавни факти за 20-те най-известни филми в света 05.09.2016, 12:15 | синефиш.бг
Всеки филм има своята история и перипетии на създаване. За някои продукции се носят легенди и производтсвото им е пълно с пикантерии, които биха задоволили любопитството и на най-засукания кинофен, други филми пък няма кой знае с какви интересни факти да се похвалят. Но ако филмът е добър, ако се е превърнал в класика, то със сигурност съпътстващите продукцията случки и обстоятелства се превръщат в част от неговото наследство и често са митологизирани. Ето някои интересни факти, свързани с едни от най-известните филми в киното, за които може би не знаете… „Изкуплението Шоушенк“
Морган Фрийман се е снимал в безброй много филми – някои много добри, други не си струва дори да бъдат споменавани, но за този конкретно, той категорично заявява, че това е най-любимият му филм, в който е в участвал. Всъщност това е заявка, която всеки може да подкрепи…
„Кръстникът“
Епичен филм, епично изпълнение на Марлон Брандо... По време на снимките той не знаел наизуст повечето от репликите си, затова те били изписвани на голям картон, от който той ги четял.
„Кръстникът 2“
Днес повечето съвременни филми се снимат за най-много 40-тина дни, но втората част на най-известната киносага в света е заснета за епичните 104 дни… „Черният рицар“
Това е първият филм за Батман, в който най-известният комиксов герой официално „оперира“ извън Готъм сити. „Списъкът на Шиндлер“
Спилбърг много сериозно и вглъбено възприема великото си филмово произведение и отказва да дава автографи върху всякакви печатни материали, свързани с шедьовъра му.
„Дванадесет разгневени мъже“
Интересното за тази кино класика е, че филмът се състои точно от 365 отделни кадъра.
„Криминале“
Филмът е известен с едно твърде нестандартно разпределение на бюджета. От общо осемте милиона похарчени за направата на филма, пет милиона отиват директно за заплащането на хонорара на актьорския състав.
„Властелинът на пръстените: Завръщането на краля“
Тук става дума за странна статистика, свързана с наградите Оскар. Това е единственият филм в историята, който печели повече от десет награди Оскар, без да има нито една номинация в актьорските категории.
„Добрият, лошият и злият“
Това пък е най-високо оцененият филм на IMDB, който всъщност няма нито една номинация за Оскар.
„Боен клуб“
Много неочакван и неизяснен за този филм е фактът, че във всяка една сцена от него все някъде е разположена чаша кафе.
„Властелинът на пръстените: Задругата на пръстена“
Джон Рис Дейвис, който играе джуджето Гимли, е най-грамадният актьор от задругата. Той е висок 185 сантиметра.
„Междузвездни войни: Епизод V - Империята отвръща на удара“
Сцената, в която R2-D2 се удавя в калното тресавище, всъщност е заснета в недостроения личен басейн в дома на Джордж Лукас.
„Форест Гъмп“
С всяка промяна във възрастта на Форест, едно нещо остава константа – във всяка първа сцена при прескачането на години във филма – той е облечен в една и съща синя карирана риза.
„Генезис“
В сцената със съня, в която градът се обръща с главата надолу, на регистрационните номера на всяка една от колите, вместо инициалите на щата, е записано „алтернативен щат“- препратка към „алтернативна реалност“.
„Властелинът на пръстените: Двете кули“
Интересен факт и за втората част от великата поредица. За заснемането на голямата батална сцена в каря на филма са били необходими четири месеца. Снимките са се случвали само през нощта.
„Полет над кукувиче гнездо“
Много от статистите в шедьовъра на Милош Форман всъщност са автентични пациенти на психиатрична клиника.
„Добри момчета“
Като говорим за статисти, в този филм пък за снимките са поканени реални гангстери, които да се появят като масовка в лентата, за да може всичко да добие необходимата автентичност. Те представили на продуцентите на филма фалшиви здравноосигурителни карти и до днес не е ясно как са получили хонорарите си за участието си в хитовия филм на Скорсезе.
„Матрицата“
За заснемането на началната екшън сцена актьорите са тренирали цели шест месеца, а снимките са продължили само четири дни.
„Седемте самураи“
След месечни проучвания, Акира Куросава базирал седемте основни герои на филма върху истински самурайски образи от японската история.
„Междузвездни войни: Епизод IV - Нова надежда“
Джеймс Ърл Джоунс и Дейвид Проус, които играят гласа и тялото на един и същ персонаж – а именно Дарт Вейдър, всъщност въобще не са се срещали на живо преди по време на снимките.
Човекът е реконструирал машината, така че да успее да наподоби не само външния вид на филмовия реквизит, но и да възпроизведе максимално точно звуците им.
За целта той е преработил двигателя, като е заменил бензиновата машина с електрическа. Също така е сменил генерацията на превозното средство, както и ауспусите, за да може звучите да са идентични с тези от шестия епизод на сагата. Маниакът на поредицата е американец от Грийн Бей - Уисконсин.
Главните роли в него ще се играят от Рутгер Хауер и Джон Рис-Дейвис. Проектът започва да събира 100 000 долара на платформата за краудфъндинг Индигого в рамките на следващите 45 дни. Продукцията трябва да стартира през септември и да премине през Унгария, Белгия, Мароко и Шотландия.
Сценарист и режисьор на филма е Роджър Крисчън – автор на късометражния „Черен ангел” и носител на „Оскар” за декорите на „Star Wars” от 1977.
Че "Батман: Началото" бе един доста успешен филм, едва ли някой се съмнява, но какво да кажем за успеха на "Черният рицар"?! Последният се нареди неумолимо сред класиките във фентъзи блокбъстър жанра, не само що се отнася до финансовите рекорди, но и до отличията.
Блестящото изпълнение на Джокера от страна на Хийт Леджър (на моменти не просто съизмеримо, но дори и надминаващо това на Джак Никълсън), му донесе посмъртен "Оскар", направи от иначе талантливия режисьор Кристофър Нолан личност, с която всеки в Холивуд се съобразява и затвърди Крисчън Бейл като най-успешния Батман в цялата поредица.
И въпреки, че лентата не бе номинирана от Академията за най-добър филм (това действително щеше да е малко в повече), то The Dark Knight доказа, че superhero жанрът трябва да бъде възприеман на сериозно от всички...
Серджо Леоне, Енио Мориконе, Клинт Истууд - тези три имена в комплект направо можем да ги приемем за родоначалници на т.н. "спагети уестърн" жанр, който в днешни дни (за съжаление) е като хубавото вино - среща се все по-рядко.
За незапознатите, шеговитото определение идва от факта, че каубойските истории за Дивия запад обикновено бяха продуцирани и реализирани от италианци - Леоне, Барбони, Корбучи и др.
Връщайки се към триото по-горе обаче, едва ли можем да отчетем по-стойностно заглавие сред този род филми от "За няколко долара в повече", спечелило си през годините досега статуса на буквално "култово".
Имайки предвид, че първата част от Dollars трилогията - "За шепа долари" мина почти незабелязано пред погледа на киноманите, успехът на сикуела буквално възроди поредицата и също така създаде най-иконичния облик на Клинт Истууд - на мълчаливия каубой с леко презрителен поглед, който разстрелва противниците само с поглед.
И така, чак докато Клинт мина в третата възраст и разбра, че истинското му призвание е всъщност да режисира...наистина страхотни филми.
Винаги когато говорим за Тарантино, знаем, че става дума за нещо твърде нестандартно и новаторско. Но докато "Kill Bill: Vol 1" (2003) просто изобилстваше от брутални сцени, изпълнени с кървави битки и разпиляни вътрешности, то продължението ознаменува дългоочакваното завръщане на Тарантино като крал на гениалния диалог (няма друго име, което да умее да си играе така майсторски с метафорите).
Решение, позволило на Ума Търман месеци след раждането на дъщеря си да разкрие блестящия си актьорски талант, простиращ се далеч над това просто да размахва меча. Разбира се, поредицата е най-стойностна, когато изгледате и двете части една след друга, защото едва тогава можете да оцените истински неповторимия талант и гениалност, вплетени в нея.
Факт е обаче, че близо десет години след зашеметяващия си дебют с "Криминале", Тарантино отчаяно се нуждаеше от нещо определено впечатляващо и верен на стила си, заложи на максимата "боклук" или "шедьовър". Крайният резултат е ясен на всички...
Казаното за "Убий Бил" важи в пълна степен и за буквално революционната епична фентъзи трилогия "Властелинът на пръстените" - нито една част не е толкова силна сама по себе си, колкото всичките взети заедно. В този смисъл, "Двете кули" безспорно е по-силна като визуален спектакъл и емоционален заряд от първата, но пък това важи в пълна степен и за финалната - "Завръщането на краля".
За разлика от тях обаче, тук имаме и няколко лирични отклонения от сюжетната линия - като например любовните трепети между Арвен и Арагорн или буквално култовата шизофренична сцена на Ам Гъл.
Като цяло обаче не искаме да разделяме сагата на отделни епизоди, защото това ще я лиши от абсолютно заслуженото признание да е сред най-великите кино предложения, пръквали се някога на големия екран - 11 "Оскара" и близо 3 милиарда долара приходи в цял свят (като само последната печели над милиард и се превръща в едва втория филм, минавал тази граница след "Титаник")...
Ако има някой, който със сигурност никога няма да забрави този филм, то това е Мел Гибсън. Именно "Лудият Макс 2", появил се на екран през далечната 1981 година, изстреля Мел на световния небосклон и му разчисти пътя към голямата слава.
Реализиран в САЩ (за разлика от оригинала), пост апокалиптичният екшън "The Road Warrior" бе възприет с изненадващо одобрение от страна на киноманите, разкри вълнуващия младежки чар на Гибсън и му осигури присъствието в хитовата поредица "Смъртоносно оръжие".
А колкото и да е странно, за мнозина сикуелът продължава да бъде сред най-вълнуващите филми в жанра и до днес - впечатляващо постижение на фона на това, че същите тези хора смятат оригинала за пълна боза...
По някакво странно стечение на обстоятелствата, продължението на епичната superhero сага успя да хване едновременно Сам Рейми и Тоби Магуайър в най-добрата им форма.
Режисьорът успя да създаде не само типичната за претенциозен блокбъстър ефектна визия, но и достатъчно вдъхновяваща емоционална история, засягаща типично-човешката страна на Питър Паркър с всичките му положителни и отрицателни качества.
Магуайър пък очевидно вече бе преодолял кризата, породена от несъгласието на Sony именно той да се превъплъти в ролята на човека паяк и се справи повече от безукорно с изпълнението й. Резултатът бе красноречив - признание за филма не само от страна на публиката (783 млн. ), но дори и на критиците.
Що се отнася до "Оскара" за визуални ефекти, него тактично го пропускаме - смятаме, че би бил достатъчно справедлив за която и да е част от поредицата..
Появилият се през далечната 1984 година "Терминатор" бе възприет като впечатляващ за времето, в което се появи, загатвайки за потенциала на едно име, за което светът тепърва щеше да говори - Джеймс Камерън.
Седем години по-късно, на екран се появи и продължението "Страшният съд", което изцяло оправда факта, че бе най-скъпият филм, реализиран до момента.
За щастие на Камерън, нулите от общо 102-милиона доларовия бюджет си личаха отвсякъде - в колосалната за 90-те визия (изпълнена със спец ефекти, сравними единствено с появата на 3D киното днес), свръхадреналиновия заряд и история, в която буквално нямаше слабо място.
С оглед на всичко това, 4-те "Оскара" изглеждаха направо като подигравка с филма, печалбата от 520 млн. като пари за почерпка, а оригиналът - като сравнително успешна дипломна работа в НАТФИЗ...
Без да отричаме безспорните достойнства на първата част, продължението на култовата фентъзи сага бе далеч по-впечатляващо от оригинала.
Според мнозина, това се дължи най-вече на факта, че докато там вниманието бе акцентирано предимно върху отделните индивидуалности, то сега се наблягаше върху безспорната им оригиналност и начинът, по който мутантите бяха възприемани от отделния свят.
Освен с ролята си на аутсайдери, борещи се срещу отричащата ги заобиколна действителност, те спечелиха публиката и с безспорния си магнетизъм (нима въобще някой може да смята, че Холи Бери и Хю Джакмън не са секси?!).
Колкото до начина, по който бе реализиран филмът, то почеркът на Брайън Сингър трудно може да бъде сбъркан - в оригинала нямаше дори и наполовина толкова колосални екшън сцени, логично оценени и доста високо от феновете...
Това заглавие дори и днес води сред себе си една от най-разпознаваемите реплики в света на киното, сравнима единствено с "Бонд, Джеймс Бонд" - "No, I am your father".
Всъщност около въпросната реплика са изградени и поне два епизода от култовата фантастична сага (да не казваме и целият й сюжет, но това е въпрос на мнение).
Новаторският похват само доказва как един добре замислен нов персонаж може да превърне обикновения сикуел в далеч по-печеливш филм от оригинала, а въпреки че са тотално клише, отношенията "баща - син" между Дарт Вейдър и Люк Скайуокър да приковат вниманието на масовия зрител за десетки години напред...
Eдва ли някой би могъл да отрече блестящото изпълнение на Марлон Брандо в първата част от легендарната за жанра сага "Кръстникът", но като цяло продължението разкрива далеч по детайлно мащабната криминалната империя на фамилия Корлеоне.
Освен, че представя историята на двете поколения, стоящи в основата й, лентата слага началото и на един от най-знаменитите актьорски тандеми в киното - Ал Пачино и Робърт де Ниро (макар и без съвместни сцени).
Сцената с "целувката на смъртта", с която Майкъл белязва собствения си брат остава сред най-внушителните в киното и до днес, а режисурата на Копола, за която той е отличен с "Оскар" (от общо шестте за филма) вдига летвата толкова високо, че единственият, който някога въобще се е приближавал до класата му, е гениалният Скорсезе.
Всъщност, ако можем да обобщим нещо за "Кръстникът II", то е едно единствено - урок за начинаещи как една велика история се превръща във велик филм, реализирана от съответните велики имена...
През настоящата седмица списание "Сивостен" ще ви предложи пътешествие из дебрите на екранната фантастика с поредица от статии за превърнали се в класика през годините или пък по-непознати филми и сериали от жанра. Поводът, разбира се, е излизането на екран на единадесетия пълнометражен "Стар Трек", но това съвсем не значи, че ще се спрем единствено на него.
Всъщност, нека междугалактическата одисея започне с едно връщане назад във времето към една друга легенда. А именно - незабравимите Междузвездни войни.
Още откакто Джордж Лукас обяви, че ще се появят нови три филма по може би най-знаменитата фантастична поредица на всички времена – „Междузвездни Войни” – се зароди съмнението сред фенове и журналисти дали големият режисьор и продуцент, чийто филми са „символ верую” на няколко поколения зрители, ще може да повтори успеха си от преди 25 години. След като видяхме и трите ленти на голям екран, публиката действително се раздели на два лагера – харесващи и нехаресващи. Независимо от предпочитанията, новата трилогия не надмина по популярност и значимост старата. Кой обаче е виновен за това – дали Лукас и компания се провалиха в създаването й, или времената и нравите се промениха твърде много.
Отговорът е комплексен, защо всъщност 20 години са една твърде голяма разлика, за да може да има реална база за сравнение. Поначало беше невъзможно новата трилогия да има това влияние върху масите, каквото е имал оригиналният „Star Wars” от 1977. Представете си време, когато бъдещите създатели на Гугъл тепърва са влизали в детската градина, компютърът и Интернет още са били тъмна и далечна Индия, нямало е пиратство и гледане на филми, видеокасетата пък е била нов и ултрамодерен формат. „Нова надежда” е била истинска експлозия за детското въображение. Баща ми е разказвал как дори у нас, и то в малките градове по време на социализма, е трябвало да се чака с дни и часове за билет, за да се намери място за прожекцията. Ефектите пък са били нещо невиждано за публиката, чийто любимци дотогава са били най-вече уестърните на Серджо Леоне и Гойко Митич. Люк Скайуокър, принцеса Лея и Хан Соло са намерили лесно пътя до въображението на милиони хора от цял свят, във време, когато техника и филми са били далеч по-назад в развитието си.
Логично е, че тези хора, които освен всичко друго днес са на по четиридесет години, няма да успеят да усетят отново тръпката на детското въображение. Под въпрос са обаче хората родени значително по-късно и гледали шестте филма по приблизително едно и също време. На тях, визирайки гласуването в големи сайтове за кино и филми като IMDB, очевидно старата трилогия също е допаднала повече. Това всъщност е и може би най-големият успех на Лукас – че успя да създаде филми, които запазиха чара си през времето, не загубиха интереса и удоволствието от тяхното гледане. Защо?
Защото са плод на един велик ентусиазъм и една голяма любов. Всеки попадал на „Филм за филма”, вероятно е бил трогнат и ухилен до сълзи от това как човек засилва пластмасова реплика на изтребител, за да успеят да го пресъздадат в полет или как Кени Бейкър влиза в корпуса на R2-D2. Още повече, как е озвучен Дарт Вейдър (от Джеймс Ъръл Джоунс). Бях смаян колко труд и колко фантазия е използвал екипа на Лукас, за да успее да в своята междузвездна мисия. Струва ми се, че тъкмо това старание, тъкмо това желание придава блясъка на безсмъртна класика в “Междузвездни Войни”. Вярно, CGI ефектите в новите три филма също са великолепни и не може да има никакво сравнение. Красиво изрисувани от професионални художници, те изобразиха света на Лукас по-жив и истински от всякога. Едва ли не са ви зарадвали невероятните двубои с лазерни мечове, интересните извънземни, детайлните космически кораби и т.н. Лошото е, че фокусът падна в голяма степен върху тях. Мит е според мен, че хората харесват най-много фантастичното в подобни продукции. Зрителят търси в тях най-вече героите, в чиято роля иска да види себе си, техните отношения и приключения, от които би искал да бъде част. А именно интересните персонажи и тяхната история бяха в голяма степен избутани по-встрани, за сметка на зрелищните сцени и експлозии, мидихлорините и странните извънземни градове. Хан, Люк и Лея са много близки до гледащия, отколкото Анакин, Оби Уан и Падме успяха да станат.
Актьорите и сюжетът са друга основна точка в паралелът между двете трилогии. Като изключим може би Харисън Форд и Алек Гинес, останалите от колектива на първите три филма направиха ролите на живота си и независимо дали им харесва, или не, ще бъдат запомнени именно като част от легендата за „Междузвездни войни”.
Химията между тях в съответните епизоди обаче е неоспорима – всеки от ключовите персонажи беше подбран добре и си тежеше на мястото си. За епизоди I, II и III нещата седят по малко по-различен начин. Лиъм Нийсън (Куай Гон), Самюъл Джексън (Мейс Уинду), Кристофър Лий (Граф Дуку), Иън Макдармид (Сенатор Палпатин) са далеч по-популярни актьори, направиха много добри второстепенни роли и оставиха едно наистина хубаво впечатление, въпреки че както казахме по-горе, бяха в голяма степен изместени от пъстрите ефекти. Юън Макгрегър също беше добър избор за ролята на Оби Уан, но Хейдън Кристънсен и Натали Портман по-скоро дразнеха, а играеха основна роля в сюжета и практически трябваше да изнесат голяма част от екранното време на епизоди II и III на гърба си. Нещо, с което, по мое мнение, определено не се справиха добре. А Лукас вече имаше и влиянието, и финансовата възможност да наеме всеки актьор в Холивуд.
Сценарият е също една интересна въпросителна. Основна теза на много от феновете на старата школа беше, че новите филми били далеч по-глупави от старите. Не съм съвсем съгласен с това. И да, има нещо гениално в сюжета на старата трилогия, но това беше неговата простата. Всичко се свеждаше до добрата, стара, банална битка между добро и зло, облечена във въображението на Лукас. Нека не забравяме, че една от най-култовите реплики в старите филми беше „Люк, аз съм баща ти” – фраза, колкото легендарна и популярна, толкова и смешна като се позамисли човек над нея. За брилянтност и оригиналост в това отношение трудно може да се говори, като разбира се първо направим поклон пред Лукас и неговата фантазия, що се отнася до вселената, която успя да създаде. Това което залепяше за екрана беше неспирното действие, интересните и забавни диалози, добрата игра на актьорите и прекрасната атмосфера като цяло.
Тази очарователна семплост обаче той не успя да пренесе в новите филми. Неща като мидихлорини, претруфени градове, раси и имена най-вече затрудниха гледането на филмите и нямаха място там. Големите фенове, които са превърнали „Междузвездни войни” в своя първа и единствена страст, може би са им се зарадвали много, но тези „подробности” трябваше да останат в книгите на Тимъти Зан и прочие автори, в анимационните филмчета, видеоигрите и подобни продължения и разклонения на историята на филмите. Любовните истории между Падме и Ани пък ни отегчиха многократно. Един филм от поредицата „Междузведни войни” трябва да е всичко друго, но не и отегчителен. На места имаше и една особена несвързаност, която още повече пречеше на следенето на историята във филмите – странното начало на третия филм, например, липсата на по-детайлно фокусиране върху отношенията между героите, което създаде една голяма въпросителна над цялото поведение на Анакин. А накрая стана нещо подобно: Палпатин: „Джедаите са лоши, убий ги.” Анакин: „Добре.”
Чудех се в крайна сметка, новоизлюпеният Дарт Вейдър зъл ли е наистина, или просто тъп. В старата трилогия, ако трябва да сумираме набързо, имаше добри, лоши и Хан Соло някъде по-средата, което му придаваше още по-голям чар. И толкова – без излишни източни философии и микробиология, но пък далеч по-интересни.
Та, като теглим чертата, наистина новите епизоди не са и нямаше да могат да бъдат на нивото на старите.Това обаче не е причина да бъдат заклеймени така брутално, както направиха множество медии, защото по един или друг начин, те запазиха немалка част от чара на „Междузвездни Войни”. И ако старите ни дават едно хубаво и приказно изживяване, то новите пък са зрелищни и красиви. Можеха да бъдат и по-добри, можеха да бъдат и по-интересни, но пък и Лукас вече не е първа младост (няма дори да споменаваме какво направи с Индиана Джоунс). Все пак получихме още един шанс да надникнем в света на джедаите, по-жив и по-красив от всякога. Нека Силата бъде с вас.