"Дървото на живота" и "Меланхолия" са големите победители в 46-тото издание на годишните награди на Американската общност на филмовите критици (The National Society of Film Critics), спечелвайки както най-много на брой отличия, така и най-значимите.
"Дървото на живота" донесе на Терънс Малик поредната награда за режисура, каквато му бе присъдена и от кино фестивала в Кан миналата пролет, както и от няколко от най-големите критически асоциации в САЩ (на Лос Анджелис, Чикаго и др.), а "Меланхолия" на датския филммейкър Ларс Фон Триер спечели в топ категорията за най-добър филм на годината.
Изпълнителите на главните роли в двата филма – Брад Пит, участващ още в хитовия "Кешбол", и Кирстен Дънст триумфираха с наградите за най-добро изпълнение в главна роля, а Джесика Частейн, която партнира на Пит в "Дървото на живота", но участва в още две ленти, издадени през 2011 г. - "Take Shelter" и "Южнячки", получи тази за най-добра поддържаща женска роля.
"Дървото на живота" спечели още една от наградите на The National Society of Film Critics – в категорията за най-добра кинематография, а освен него и "Меланхолия", с повече от една награди (за Най-добър сценарий и Най-добър чуждоезичен филм) се сдоби номинираната за "Златен глобус" драма "Раздялата", отличена с пет награди от миналогодишното Берлинаре, в това число "Златна мечка" за най-добър филм.
В категорията за документално кино победител стана "Cave of Forgotten Dreams" на Вернер Херцог, а в тази за експериментално кино - "Seeking the Monkey King" на Кен Джейкъбс.
Ларс фон Триер достига до дъното на депресията в „Меланхолия” 11.12.2011, 01:10 | Novinar.bg
Новият филм на Ларс фон Триер „Меланхолия” не се опитва да покаже една завършена история на големия екран. Триер бяга от нормите на обичайния филмов разказ и нарушава дори законите на физиката с една-единствена цел – да ни покаже депресията в нейните най-ужасяващи и всеобхватни форми.
„Меланхолия” прилича на картина, в която художникът се е опитал да вложи толкова много емоция, че в крайна сметка формите и образите се размиват, изчезват и на платното остава само емоцията. Лентата беше номинирана за "Златна палма" в Кан, а Кирстен Дънст получи наградата за най-добра актриса на фестивала точно заради тази майсторски предадена депресия.
Меланхолията във филма струи от самата личност на Ларс фон Триер. Скандалният датски режисьор е преживял много остра депресия през 2006 г. и явно още се възстановява от нея. Последните му два филма – „Антихрист” и „Меланхолия”, са опит това чувство да бъде нарисувано с четката на един филмов режисьор.
Ларс фон Триер ни лишава от възможността да разберем защо е нещастна неговата главна героиня. Ние виждаме само външните проявления на нейната депресия, докато тя предава бъдещия си съпруг, напуска работа и потъва в един мрачен свят на нихилизъм, от който изплува, за да произнесе присъда над целия свят: „Земята е зло. Не трябва да тъжим за нея”. Ларс фон Триер показва изострящата се депресия на героинята на Кирстен Дънст на фона на много по-глобална криза – непозната досега планета на име „Меланхолия” се приближава към Земята и е на път да унищожи човечеството. Режисьорът не се съобразява със законите на физиката и предпочита да създаде един сюрреалистичен свят, в който подобно явление е възможно. Ларс фон Триер не се интересува много и от научнофантастичните елементи в своя филм. Той използва доста специални ефекти, но камерата почти не напуска затворения свят на героинята.
Представяйки „Меланхолия” Триер се пошегува, че лентата ще бъде неговият опит да навлезе в жанра на Роланд Емерих – холивудски режисьор, известен със скъпи филми за бедствия като разкритикувания както от кинаджиите, така и от учените „2012”. Макар и „Меланхолия” действително да напомня по нещо за „2012”, най-малкото с пренебрегването на законите на физиката, Триер се фокусира не върху спектакъла, а върху развитието на героите си.
Филмът по-скоро трябва да бъде сравняван с независимата американска лента „Другата Земя”, която също излезе тази година. И двете ленти, а също и спечелилият "Златната палма" „Дървото на живота”, използват явления с астрономически мащаби за фон на преживяванията на отделния човек в неговия малък свят.
Фантастичната драма "Меланхолия" на скандалния датски филммейкър Ларс фон Триер, който се конфронтира със световния кино елит в Кан със своите нацистки изказвания по време на тазгодишния филмов фестивал, спечели титлата Най-добър филм на 2011 г. от Европейските филмови награди, раздадени на официална церемония в Берлин.
Самият режисьор, номиниран за "Оскар" (но като композитор) и отличен със "Златна палма" за "Танцьорка в мрака", известен още с лентите "Догвил", "Мандерлей" и "Антихрист", не присъства на събитието – от негово име наградата прие съпругата му Бенте Фрог, заявявайки: "Ларс би искал да ви кажа, че няма какво да ви каже. Той обаче ме помоли да ви помахам по приветлив и изискан начин".
През октомври – пет месеца, след като бе помолен да напусне Кан в отговор на изказването му, че изпитва симпатия към Хитлер, последвано от полицейски разпит, 55-годишният датчанин обяви, че повече няма да прави публични изявления. Тази е била конкретната причина за отсъствието му от церемонията, която за втора поредна година оказва признание на кино творец, чието име често е придружавано от определението "скандален".
През 2010 г. европейската филмова награда за Най-добър филм отиде при "Писател в сянка" на Роман Полански, който спечели и статуетката за режисура (и също не присъства лично на церемонията). За разлика от Поландски, фон Триер не спечели тази титла – Европейската филмова академия я присъди на неговата сънародничка Сузане Биер за работата й по отличения със "Златна палма" и "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм "В един по-добър свят", но даде още две отличия на "Меланхолия" – за най-добра кинематография (Мануел Алберто Кларо) и най-добър дизайн.
Британските актьори, носители на "Оскар" -Колин Фърт и Тилда Суинтън, триумфираха с наградите при актьорите (Европейската академия връчва статуетки само за главни роли) за превъплъщенията си в "Речта на краля" и "Трябва да поговорим за Кевин", съответно, с което Суинтън излезе начело на списъка с претендентките за "Оскар" 2011.
Тери Гилиам получи признание за работата си по двайсет минутния фентъзи адвенчър "The Wholly Family", чието действие се развива в италианския град Наполи, а Жан-Пиер и Люк Дардерн си поделиха наградата за Най-добри европейски сценарист за скрипта на "Le Gamin Au Velo" ("The Kid with a Bike").
Създателят на музиката към немия черно-бял филм "Артистът", Людувиг Бурсе, спечели статуетката за Най-добър европейки филмов композитор, "Чико и Рита" – за Най-добра анимационна продукция, а "Речта на краля" – Избор на публиката. Тазгодишните реципиенти на специалните призове на Европейската академия са Стивън Фриърс и Мишел Пиколи.
Две планети, две сестри, два противоположни характера (два полюса), две части (плюс пролог) - „Меланхолия" е филм дуел. Един от най-красивите и предизвикали най-малко спорове филми на ужасното дете Ларс фон Триер.
Красота, изискваща известно търпение, което да преодолее първоначалното безразличие и недоумение. Да вземем пролога, съноподобно обобщение на предстоящия филм. Всичко е изложено от самото начало, премахвайки всякакъв съспенс или по-скоро залагайки огромна пръчка динамит с дебел фитил в трюма на започващия филм: кон, ударен от гръм, горяща картина на Брьогел, Земята, пронизана от друга планета - всичко на забавен каданс, в светлината на здрача и под гръмкия съпровод на Вагнер.
Този пролог би ни се сторил великолепен, ако си падаме по помпозния академизъм, по живописта на немския романтизъм, имитирана от киното и ако сме решили да нападнем Полша (copyright Woody Allen). А също и ако не се смущаваме от факта, че режисьорът връхлита върху зрителя от самото начало, натрапвайки му високата си култура и самооценката за формалисткия си гений.
Първата част - Джъстин, по името на младата руса жена, чудесно изиграна от Кирстен Дънст, е изцяло посветена на нейната сватба. Пищният празник се разиграва във великолепното имение на Клер (Шарлот Генсбург, също изключителна), сестрата брюнетка на Джъстин, която изглежда държи стриктно на организацията на празненството и социалните порядки.
Участват толкова звезди - странният баща (Джон Хърт), недостойната майка антиконформистка (Шарлот Рамплинг), деверът бизнесмен (Кийфър Съдърланд), шефът на Джъстин (Стелан Скарсгаард) , че се чудим дали Ларс снима сватбата на Джъстин или триумфа на изкусителската си мощ в световното кино.
Всъщност семейното тържество със задължителните сцени на програмирана радост, на жлъч и притъпена ненавист, е доста познато (най-вече във филмите на северните режисьори, Бергман, Винтерберг). А златистата светлина и дразнещите бързо сменящи се широки планове са толкова запазена марка за Триер, колкото и препратките към движението Догма 95.
Подобно на Джъстин и ние искаме да избягаме, но въпреки всичко вниманието ни е задържано от няколко прекрасни широки плана на внезапно забуленото от меланхолия лице на Кирстен Дънст. А и тази тайнствена червена звезда, която ту се появява, ту изчезва от небето и очевидно е свързана с експлозията от пролога.
Втората част - Клер, е тази, в която филмът напълно се разгръща. Джъстин е разрушила всичко - брака, кариерата, бъдещето си. Тя страда от странна, тежка депресия, едвам се движи и се опитва да възстанови здравето си при сестра си Клер, която е доста по-грижовна, отколкото бихме предположили. Червената звезда е вече планетата Меланхолия, расте в небето и някои учени предричат възможен сблъсък със Земята. Мъчителната тревога на Джъстин се превръща в планетарен страх, а филмът намира ритъма и сюжетната си линия и логичната си красота.
Това е филм за края на света, но Ларс фонТриер нарушава всички холивудски правила на жанра. Няма сцени на масова психоза, няма рушащи се градове, нито пък мрачни новинарски емисии.
Голямата идея се състои в това световният катаклизъм да се покаже посредством семейната клетка, сведена до две сестри, живеещи в луксозно уединение. От тук и чудесният ефект на контрапункт, който пронизва цялата втора част на филма: краят на света наближава, но спокойно, протяжно и нежно на място, изтъкано от ред и красота, охолство, покой и наслада.
Както казва деверът, тази планета Меланхолия сякаш е "приятелска". Знаците, предвещаващи края, са смътни и поетични: дъжд от полени, градушка, неспокойни коне, двойно пълнолуние ...
Двете сестри се променят с нарастването на Меланхолия. Богатата и уравновесена Клер прогресивно губи почва под краката си и Триер предава чудесно бавното надигане на паниката. Джъстин от своя страна се подобрява, сякаш светът се настройва към мрачното ѝ настроение и придава смисъл на меланхолията ѝ, доставяйки парадоксалното усещане за равновесие и унищожителен вътрешен покой.
Друга чудесна кино хрумка е теленият обръч, измайсторен от момченцето на Клер: за да се прецени траекторията на наближаващата планета, е достатъчно само да се насочи към небето този наивен уред, тази детска играчка.
В Кан нямаше как да не направят връзка между планетата Малик и планетата Фон Триер. Диалогът между тези два космически и противостоящи филми продължава. Американецът е от страната на сътворението, на светлината, на търсенето на изкупление, на религиозното дирене на смисъл, докато датчанинът си представя края на човечеството в една нощ без бог, управлявана от физичните закони, определящи безстрастния ход на звездите.
Без да са идеални, „Меланхолия" и „Дървото на живота" показват психичното състояние на нашия свят и ни изпращат парчета незабравимо кино.
Звездни артисти и именити режисьори ще зарадват почитателите на киното в тазгодишното издание на Киномания, което минава под мотото „Презареждане”. Близо 50 филма ще бъдат показани в дните на фестивала – за София от 11 до 20 ноември в НДК, а за Варна – от 18 до 24 ноември във Фестивалния и конгресен център.
Програмата на събитието, което ще бъде официално открито на 11 ноември от 19 ч. в зала 1 на НДК, стартира с „Учебник по любов" (Manuale d’am3re) - третата част от романтичната италианска комедия на Джовани Веронези.
Във филма си партнират Робърт де Ниро, в ролята на разведен американски професор, преместил се да живее в Рим, и Моника Белучи, която става негова любовница.
Във филма се разгръщат три любовни истории, които пресъздават три възрасти на човека, а общото между тях е шофьорът на такси „Купидон” (Емануеле Пропицио). Филмът „Учебник по любов” е сред абсолютните хитове на европейското кино тази година. Не случайно първите му две части на жънат огромен успех в Европа, с общи приходи от 45 милиона долара.
Два дни по-късно, на 13 ноември, отново в зала 1 на НДК, зрителите могат да се насладят на последния филм на най-прочутия и награждаван руски кинорежисьор Никита Михалков – „Изпепелени от слънцето 3: Цитаделата” (Утомленные солнцем 3: Цитадель). Руският претендент за номинация за „Оскар” за чуждоезичен филм е в жанра военен епос. В новия филм от трилогията легендарният командир на дивизия Сергей Котов е вече реабилитиран от Сталин и се завръща във вилата от дачното селище ХЛАМ (художници, литератори, актьори, музиканти), където преди години щастливо е живял със съпругата, дъщеря си и цялата си фамилия.
Сега обаче всичко в къщата е променено - и то не за добро. И командир Котов отново трябва да се сражава, този път за честа си... Филмът заслужава вниманието на публиката не само защото е дело на емблематичен режисьор, а и защото излизането му предизвиква вълна от полярни мнения в Русия.
На 17 ноември, в зала 1 на НДК, Киномания предлага очаквания нов хит на режисьора Педро Алмодовар - "Кожата, в която живея” (La Piel que habito). В него участват звезди като Антонио Бандерас, Елена Аная и Мариса Паредес. Филмът не може да бъде причислен еднозначно към определен жанр - в него се преплитат елементи на екзистенциална мистерия, психологически трилър и хорър, обединени от пресметната перверзност и дързък размах, които оформят уникалния почерк на Алмодовар.
В лентата се разказва за д-р Робърт Ледгард (Антонио Бандерас), естетичен хирург, който се превръща в "луд учен" след като губи жена си и дъщеря си. Не липсват сцени на насилие, отвличане и убийство, допълвани от непредсказуеми обрати в паралелните за сюжета истории. Кожата, в която живея е 18-ият филм на Алмодовар и по думите му е „напълно нов път, напълно различен филм от всичко, което е правил досега." При всички положения той заслужава вниманието на ценителите на киното, защото е многопластов и дава безгранични възможности за размисъл и интерпретации.
Датският кинорежисьор Ларс фон Триeр е представен на Киномания Презареждане с новия си филмов шедьовър – „Меланхолия” (Melancholia), който можете да гледате на 20 ноември в зала 1 на НДК. Това е един от най-коментираните филми за 2011 г. Звездният състав в него е дълъг - Кирстен Дънст (която спечели награда за женска роля в Кан за този филм), Шарлот Генсбур, Кийфър Съдърланд, Джон Хърт, Александър Скарсгард и баща му Стелан, Шарлот Рамплинг.
Сюжетът му е нестандартен поглед към Апокалипсиса. Историята във филма се върти около героинята на Кирстен Дънст – Джустин, копирайтър, която е на път да се омъжи за Майкъл в отдалечен и пищен замък. Сватбеният прием, организиран от сестра й, бързо се превръща в бедствие в тесен семеен кръг, увенчано от появата на насочилата се към Земята планета-скитник на име Меланхолия. Наситената емоционално драма е изградена около темата за смисъла на съществуването.
Творбата на ексцентричния датски режисьор заслужава внимание и заради неповторимия му почерк, и заради огромните й шансове да спечели "Златна палма”, които Ларс фон Трир пропиля, защото на фестивала в Кан публично изрази възхищението си от... Хитлер.
Ден по рано, в зала 1 на НДК, е прожекцията на „Винаги в същия ден” ("One day") - новата любовна драма на режисьорката Лоне Шерфиг. Филмът проследява историята на Ема (Ан Хатауей) – момиче от работническата класа с идеалистични стремежи, което се събужда една сутрин до привидно типичния заможен мъжкар Декстър (Джим Стърджис от "През вселената"), чиито приоритети се свеждат до алкохол, наркотици и обиколки по света. Филмът разчертава многобройните начини, по които пътищата им се пресичат и разминават, и ни показва как чувствата им се развиват и променят.
Необичайната режисьорска гледна точка и ритъмът на филма го превръщат в своеобразна антология от емоции и копнежи: много от тях добре познати, други изненадващи, някои леко смущаващи – но при всички положения такива, които до последно трябва да стискаме в дланите си толкова силно, колкото можем. Екранизацията по популярната и у нас книга на Дейвид Никълс е един от есенните хитове по екраните в Европа и САЩ. ... още »
Кирстен Дънст е предопределена за различен живот от раждането си. Тя се превръща във звезда още когато е много малка, което води до депресия и престой в клиника за рехабилитация. Сега актрисата е на 29 години, а филмът с нейно участие „Melancholia" беше един от фаворитите за „Златна палма" на фестивала в Кан.
Ужасеното й лице, когато режисьорът Ларс фон Триер се пошегува, че разбира Хитлер, ще остане един от незабравимите моменти в тазгодишното издание на фестивала. Нейните опити да го спре останаха без резултат, а реакцията премина по лицето й като страх и разочарование.
Триер беше отстранен от фестивала, а няколко дни по-късно тя спечели наградата за най-добра актриса. Облечена в сребриста рокля от пера на Шанел, тя прие трофея от Робърт де Ниро с думите „Каква седмица само!"
„Гледах как един мой приятел се срива и не може да спре да говори. Бях толкова засрамена от коментарите му, плод на тъмното му и извратено чувство за хумор", коментира тя днес. „Очевидно Ларс не вярва в това, което каза. Знам, че просто искаше да е провокативен. След това и той беше засрамен, защото отмениха партито и вечерята за филма ни".
Дънст се запознава с Робърт Де Ниро покрай политическата сатира от 1997 г. „Да разлаем кучетата", но най-емблематичната им среща ще остане тази на подиума в Кан. „Моментът беше магически. Никога досега не съм получавала такава награда."
Тя си спомня за фестивала преди пет години, когато филмът на София Копола „Мария Антоанета", в който Дънст изпълнява главната роля, беше освиркан от критиката. Въпреки големите очаквания лентата не е приета добре: „За мен филмът беше нещо наистина лично и се чувствах сякаш всички стъпват върху сърцето ми."
За 29-годишната звезда непостоянството на киноиндустриета не е новост. Дънст, известна най-вече с ролята си на Мери Джейн Уотсън в поредицата за Спайдърмен, е била актриса през по-голямата част от живота си. Преди първата си поява на голям екран, когато е само на 12, заедно с Том Круз и Брад Пит в „Интервю с вампир" (1994 г.), тя вече има години опит зад себе си.
„Майка ми ми каза, че когато съм се родила, тя е имала странно усещане. Знаела е, че съдбата ми е да стана актриса. Всеки път, когато сме ходили до магазина, хората са й казвали: „Дъщеря ви е толкова артистична и усмихната, има такъв блясък, трябва да се снима в реклами". Тя е решила да пробва, заделила е пари за колеж и всичко е станало ясно в момента, в който съм получила първата си реклама".
Дънст не съжалява, че е прекарала детството си пред камерата. „Бях много екстровертно дете. За мен беше нормално да играя. Но винаги съм ходила в нормални училища, не съм се държала като примадона или нещо подобно, затова и не съм имала проблеми."
Тя не винаги е била толкова ентусиазирана за холивудската си кариера, но сега сякаш няма спомен за предишните си колебание. „Може би тогава съм имала нужда от нещо по-лично в артистичната сфера, нещо, което си е само мое и не трябва да го споделям с други хора. Но сега не се чувствам така". Тогава Дънст има силна депресия, което води до престой в рехабилитационен център през 2008 г. „Винаги съм изисквала прекалено много от себе си, но вече гледам много по-позитивно на нещата... Във всеки момент ти се налага да се справяш с някакви проблеми и това не става по-лесно с времето".
Тя споделя, че се е чувствала много добре по време на снимките на „Melancholia". „Не мисля, че бих могла да го направя, ако не бях щастлива. Беше много напрегнато." Името на апокалиптичната лента се отнася едновременно към измислената планета Melancholia, която ще се сблъска със земята, и към състоянието на героинята на Дънст.
„Не са много филмите, които могат да изобразят депресията. Да гледаш депресирани хора не е интересно. Те са уморени, дори не искат да си взeмат душ. Не искат да спят или да ядат. Ларс взе нещо, което не се снима лесно в киното, и го направи интересно."
Фон Триер е известен с това, че кара героините си да страдат. Изпълнената с мъка Шарлот Генсбург в „Антихрист" е подложена на всякакви мъчения, съпругът на Емили Уотсън в „Breaking the Waves" я кара да спи с други мъже, героинята на Никол Кидман в „Dogville" е изнасилена и поробена. Тогава Кидман пита режисьора в прав текст дали мрази жените, което не е първото подобно обвинение срещу него.
„Малко ме беше страх, защото всички говореха за това как той измъчва актрисите. Но всъщност той е много чувствителен, забавен и мил режисьор, който вниква емоционално в нещата."
„Melancholia" е и портрет на едно лошо семейство. „Неслучайно моята героиня има проблеми. Родителите й са ужасни! Семейството има решаваща роля в това какъв си."
Актрисата е имала щастливо детство. „Израснах до една река в Ню Джърси. Измислях си истории с куклите Барби. Плувах в океана, имах свой собствен свят. Но баща ми беще много строг. Той е израснал в Германия, а неговият баща е участвал във Втората световна война. Понякога беше доста лош - ако имах 6-, той искаше да знае защо нямам 6. Опитваше се да не е такъв и впоследствие омекна."
Когато е на 13 години, родителите й се разделят, но тя не е изненадана. „Аз не се заблуждавах, тези неща се усещат. Предпочитах да виждам родителите си щастливи, отколко да са нещастни заедно." Майката на Кирстен е движещата сила в нейната ранна кариера. „Тя не беше мой мениджър, но винаги стоеше до мен на снимачната площадка." Актьорството пък й дава възможност да осигурява финансово семейството си от много ранна възраст.
„Страхотно е, че мога да го правя. Късметлийка съм, че не трябва да разчитам на мъж да ми дава финансова сигурност. Имам самочувствието, че на 29 годиони мога да работя и да изкарвам пари."
В момента актрисата излиза с музиканта Jason Boesel. „Според мен е по-добре да си с някой, който не прави същото като теб. Важно е да имаш собствен живот. Когато нещата тръгнат на зле, просто трябва да се откажеш от прекалено много неща." Последният актьор, с който Дънст има връзка, е Джейк Гиленхал, с когото са заедно в продължение на две години. Те се разделят през 2004 г., след което излиза информация, че има бурна афера с фронтмена на Razorlight Джони Борел, която приключва през 2008 г.
„Какво търсиш - сексуална химия или приятел, който се отнася добре с теб? Трудно е да намериш баланса. Искаш да се ожениш и за двата типа, но това няма как да се случи с първия тип. Когато остаряваш, се опитваш да избереш партньор, с който сте приятели. Поне това е моят опит. Естествено, че трябва да има привличане, но не от разрушаващия, подлудяващ вид. Харесвам спокойни хора, понякога животът ми става много трескав и е хубаво да имаш някой, който да те връща на земята."
Наградата за най-добра актриса за филма „Melancholia", която най-вероятно ще доведе до номинация за „Оскар", определено затвърди позицията й на една от водещите акстриси на поколението. Следващият филм на Кирстен е адаптация по романа на Джак Керуак „На пътя", а в момента снима и комедия.
„Най-хубавото нещо в работата ми е, че по този начин документирам живота си - възможност, която не се удава на повечето хора. Те имат някоя и друга снимка, може би видео. Моито деца ще могат да видят как пораствам."
Живот на кинолента, който се разкрива малко по малко с всяка следваща роля на Кирстен Дънст, е по нейните думи, „нещо голямо".
Ларс фон Триер за "Меланхолия" 01.06.2011, 03:44 | stand.bg
Скандалните изказвания на датския режисьор Ларс фон Триер и последвалото му изгонване от фестивала в Кан изместиха фокуса от последния му филм "Melancholia" върху неговата противоречива личност.
Въпреки всичко Кирстен Дънст спечели наградата за най-добра женска роля на фестивала именно за участието си в лентата за края на света. При получаването на приза американската актриса специално благодари на Ларс за това, че й е дал шанса да бъде толкова смела.
Ето и какво смята Триер за последния си проект.
Какво ви вдъхнови да направите филм за края на света?
Това не е точно филм за края на света, а по-скоро за състоянието на духа. Изпитвал съм няколко степени на меланхолия в живота си. Тя е част от изкуството, което харесвам, и е част от всички важни негови форми. Свързана е с желанията и точно това е отразено във филма, който е малко по-различен от останалите ми творби, малко по-особен. Показва как от самото начало съществуват елементите на желанието, патоса и драмата.
Има различни типове филми. В повечето случаи отиваме да ги гледаме само, за да разберем как свършват. Аз не съм съгласен с подобна идея, защото много често ние знаем края. Например, когато гледаме филм за Джеймс Бонд, сме сигурни, че той ще оцелее. Ние искаме да видим всъщност по какъв начин ще се стигне до края, какви ще са реакциите на героите по време на филма. Помислих си, че би било интересно това да бъде изяснено още в самото начало на филма, с други думи - да се започне с края на филма. Защото в подобни ленти имаме усещането, че знаем как ще свършат, но постоянно се надяваме да грешим.
Защо Джъстин - героинята на Кирстен Дънст, се чувства толкова зле по време на венчавката си?
Сватбата наистина предизвиква в нея известна меланхолия, но още преди да се венчае, тя е човек, привлечен от тъгата. Джъстин се надява, че сватбата ще й помогне да намери баланс в живота си, но очевидно това не се случва. Аз и Кристен Дънст говорихме много за това как точно да бъде предадена тази депресеия и тя я показа повече от добре - особено чрез израженията си.
Както магическата кабина във филма, изкуството убежище ли е в живота?
В момента изучавам конфликта между Западната и Източната Цъква, между католиците и ортодоксалните християни. При последните съществува идеята за удоволствие, докато Западната Църква е насочена повече към страданието, болката, Разпятието. Нуждаем се от божествена светлина, от промяна чрез тази светлина. За мен това е киното или поне може да бъде киното. Гледам много филми и често почти се разплаквам, защото това, което виждам, е тази божествена светлина. Любимите ми филми ми я показват. Обичам концепцията за страданието, болката и вината, но животът има и друга страна - светлата, която филмите също могат да изобразяват. Ние унищожаваме Земята, но това ни най-малко не трябва да ни притеснява - така или иначе един ден всички ние ще умрем.
Кое беше вдъхновението за кинематографията?
Няколко картини от различни стилове - на немски художници, на Пре-Рафаелитите. Претърсих харддиска си, за да намеря тези, които най-много пасват на филма. Вдъхновение бяха и великите режисьори Антонини и Тарковски.
Удовлетворен ли сте от филма?
Да. Беше удоволствие да го заснемем. Оставихме се да бъдем понесени от музиката на Вагнер и филмът стана прекалено романтичен. Това е положително нещо, но когато преглеждах ежедневниците, този романтизъм не ми допадна. Не знам. Може би филмът няма стойност. Надявам се да не е така, но ... ... още »
70-годишният актьор Джон Хърт ще се включи в звездния екип на новия проект на Ларс фон Триер - психотрилъра „Melancholia", който предстои да излезе през 2011 г.
Скандалният датски режисьор ще ни въвлече в научно-фантастична история за непозната планета, която навлиза в орбитата на земята и я заплашва с унищожение.
Снимките започват през юли в Швеция, а премиерата на филма най-вероятно ще е на филмовия фестивал в Кан през май догодина.
Последният филм на Ларс фон Триер „Антихрист" предизвика истински шок на престижния френски фестивал. Шарлот Гинсбург спечели „Златна палма" за най-добра женска роля, а в същото време лентата получи анти-награда от икуменическото жури, която бе наречена от творческия директор на фестивала като "смехотворна" и „граничеща с цензура".„Антихрист" дори си спечели славата на „най-шокиращия филм в историята на фестивала".