Рецензии
"Меланхолия" - краят на света според Ларс фон Триер

от Les Inrocks

Две планети, две сестри, два противоположни характера (два полюса), две части (плюс пролог) - „Меланхолия" е филм дуел. Един от най-красивите и предизвикали най-малко спорове филми на ужасното дете Ларс фон Триер.

Красота, изискваща известно търпение, което да преодолее първоначалното безразличие и недоумение. Да вземем пролога, съноподобно обобщение на предстоящия филм. Всичко е изложено от самото начало, премахвайки всякакъв съспенс или по-скоро залагайки огромна пръчка динамит с дебел фитил в трюма на започващия филм: кон, ударен от гръм, горяща картина на Брьогел, Земята, пронизана от друга планета - всичко на забавен каданс, в светлината на здрача и под гръмкия съпровод на Вагнер.

Този пролог би ни се сторил великолепен, ако си падаме по помпозния академизъм, по живописта на немския романтизъм, имитирана от киното и ако сме решили да нападнем Полша (copyright Woody Allen). А също и ако не се смущаваме от факта, че режисьорът връхлита върху зрителя от самото начало, натрапвайки му високата си култура и самооценката за формалисткия си гений.

Първата част - Джъстин, по името на младата руса жена, чудесно изиграна от Кирстен Дънст, е изцяло посветена на нейната сватба. Пищният празник се  разиграва във великолепното имение на Клер (Шарлот Генсбург, също изключителна), сестрата брюнетка на Джъстин, която изглежда държи стриктно на организацията на празненството и социалните порядки.

Участват толкова звезди - странният баща (Джон Хърт), недостойната майка антиконформистка (Шарлот Рамплинг), деверът бизнесмен (Кийфър Съдърланд), шефът на Джъстин (Стелан Скарсгаард) , че се чудим дали Ларс снима сватбата на Джъстин или триумфа на изкусителската си мощ в световното кино.

Всъщност семейното тържество със задължителните сцени на програмирана радост, на жлъч и притъпена ненавист, е доста познато (най-вече във филмите на северните режисьори, Бергман, Винтерберг). А златистата светлина и дразнещите  бързо сменящи се широки планове са толкова запазена марка за Триер, колкото и препратките към движението Догма 95.

Подобно на Джъстин и ние искаме да избягаме, но въпреки всичко вниманието ни е задържано от няколко прекрасни широки плана на внезапно забуленото от меланхолия лице на Кирстен Дънст. А и тази тайнствена червена звезда, която ту се появява, ту изчезва от небето и очевидно е свързана с експлозията от пролога.

Втората част - Клер, е тази, в която филмът напълно се разгръща. Джъстин е разрушила всичко - брака, кариерата, бъдещето си. Тя страда от странна, тежка депресия, едвам се движи и се опитва да възстанови здравето си при сестра си Клер, която е доста по-грижовна, отколкото бихме предположили. Червената звезда е вече планетата Меланхолия, расте в небето и някои учени предричат възможен сблъсък със Земята. Мъчителната тревога на Джъстин се превръща в планетарен страх, а филмът намира ритъма и сюжетната си линия и логичната си красота.

Това е филм за края на света, но Ларс фонТриер нарушава всички холивудски правила на жанра. Няма сцени на масова психоза, няма рушащи се градове, нито пък мрачни новинарски емисии.

Голямата идея се състои в това световният катаклизъм да се покаже посредством семейната клетка, сведена до две сестри, живеещи в луксозно уединение. От тук и чудесният ефект на контрапункт, който пронизва цялата втора част на филма: краят на света наближава, но спокойно, протяжно и нежно на място, изтъкано от ред и красота, охолство, покой и наслада.

Както казва деверът, тази планета Меланхолия сякаш е "приятелска". Знаците, предвещаващи края, са смътни и поетични: дъжд от полени, градушка, неспокойни коне, двойно пълнолуние ...

Двете сестри се променят с нарастването на Меланхолия. Богатата и уравновесена Клер прогресивно губи почва под краката си и Триер предава чудесно бавното надигане на паниката. Джъстин от своя страна се подобрява, сякаш светът се настройва към мрачното ѝ настроение и придава смисъл на меланхолията ѝ, доставяйки парадоксалното усещане за равновесие и унищожителен вътрешен покой.

Друга чудесна кино хрумка е теленият обръч, измайсторен от момченцето на Клер: за да се прецени траекторията на наближаващата планета, е достатъчно само да се насочи към небето този наивен уред, тази детска играчка.

В Кан нямаше как да не направят връзка между планетата Малик и планетата Фон Триер. Диалогът между тези два космически и противостоящи филми продължава. Американецът е от страната на сътворението, на светлината, на търсенето на изкупление, на религиозното дирене на смисъл, докато датчанинът си представя края на човечеството в една нощ без бог, управлявана от физичните закони, определящи безстрастния ход на звездите.

Без да са идеални, „Меланхолия" и „Дървото на живота" показват психичното състояние на нашия свят и ни изпращат парчета незабравимо кино.