„Съвременният човек си мисли, че е напуснал религиозния свят. Има няколко сфери, в които сакралното се очертава в нашата секуларна култура. Една от тези сфери е изкуството, въпреки че религиозното му значение е невинаги лесно осъзнавано.” Мирча Елиаде1
В спомените на големия италиански режисьор Серджо Леоне, младият Клинт Истууд присъства като особено видение: „Придвижваше се плавно в кадъра, сякаш плуваше. Много харесах елегантната му небрежност, макар че Клинт бе доста млад, доста гладко изпръснат и въобще доста… непокварен и чист на пръв поглед. Лицето му и странното му присъствие ме интересуваха. Говореше малко и бе лесен за режисиране, защото бе толкова естествен. /.../ Студеният му глас внасяше особен вид митология.” 2Всъщност Клинт Истууд е запазил до голяма степен този образ и днес. По време на кариерата си (не само актьорска, но и също така режисьорска) е успял удачно да го уплътни, развие, детайлизира до специфични микронива на нюанса. В новия му филм „Гран Торино” (2008), на който е режисьор, и изпълнява главната роля, неговата небрежност се движи по ръба на премерeната арогантност, мъжкарската нетърпимост и елегантния цинизъм. Непоквареността му е дълбоко скрита и копнее за реванш. Митологичният хлад на гласа му прелива в обертоновете на онова изръмжаване, което само един „боен пес” преживял Корейската война има право да си позволи. Защото в „Гран Торино” Истууд се слива великолепно с персонажа си Уолт Ковалски 3: току що овдовял ветеран, бивш служител на „Форд”, чиито свят се разглабя на съставните си части и всичко изглежда така, сякаш съвсем скоро няма да има и следа от минали достойнства, чест и справедливост. Така, сякаш... Сблъсъкт с новите му съседи - емигранти от хмонгския етнос (планински народ от Югоизточна Азия, съюзници на САЩ във Виетнамската война) провокират Уолт да се опита да сглоби света и да сложи ред. Не само навън, но и вътре в самия себе си. Без да иска помощ, дръзкия циник Ковалски, намира такава, в лицето на хмонг-тинейджъра Тао и неговата сестра Сю.
Само три месеца след показа на „Подмяната” (2008) можем да видим и още един режисьорски филм на Истууд. „Гран Торино” всъщност е част от многоаспектната мозайка, портретираща съвременна Америка, която кинаджията старателно реди като пачуърк с лентите си „Птицата”, „Мостовете на Медисън”, „Момиче за милиони”. Този път Истууд майсторски скача в друга плоскост – търси универсалните послания и ценности, конфронтирайки на пръв поглед крайни възприятия за света. Контрастите между американското и азиатското, религиозността и привидно погубената вяра, огорчената саможивост и традиционното семейство – всичко това в хода на филма се помирява, намира алтернатива и смисъл. „Гран Торино” започва със смърт и завършва със смърт, а всъщност е филм за живота. За онзи живот, в който трябва да бъдем себе си, без значение кои сме и от къде идваме; в който трябва да открием правилния човек, пред когото като в храм, сакрално да се изповядаме; за онзи живот, за когото трябва да намерим покой...
На пръв поглед изборът на Клинт Истууд да ситуира сюжета на филма в хмонг-общността изглежда екстравагантен и някак необичаен. В никакъв случай, обаче, не е случаен. Като мултиетническа страна Америка предоставя огромен фон от малцинства (в това число конкретно азиатски), през чиято призма, би могъл да се изгради конфликта в „Гран Торино”. Хмоните обаче носят своя специфичен исторически и културологичен бекграунд не само като етносоциална формация. В биографията на емигратнския си статус те се намират в сложни взаимотношения със САЩ и респективно американците. Както отбелязва Ханг Мей Као в статията си„Да израснеш хмонг-американец: политиката на кръшкането и момичетата.”4, през 90-те години на ХХ век мощните медийни институцци в САЩ портретират повечето Югоизточно азиатски емигранти и по-специално младото поколениe хмони като „гангстери, нарушители, престъпници на закона” 5 . Пикът е през 1994-а, когато доайенът на телевизионния канал „Си Би Ес” (CBS) Морли Сафър 6 прави горещ репортаж в предаването си „60 минути” („60 minutes”). През април същата година излиза и обширната статия на Рой Бек„Мъчението на имиграцията Уосоу”, в популярното и реномирано списание „Атлантик Монтли” („The Atlantic Monthly”) 7 . Текстът описва сблъсъкът между хмонгската имиграция в град Уосоу, щата Уисконсин 8, и местните бели жители, като същевремено сравнява социалните структури на двете общности и усилията на държавата и социлните служби да помагат на югоизточноазиатския етнос.
Всъщност авторът Рой Бек прави задълбочено журналистическо разследване, в което описва както негативните, така и позитивните аспекти на своеобразния микро мултиетнически модел. Една от основните проблемни точки, върху която той акцентира, е престъпността и изплуването на гангстерската активност от съседни селища, които „наемат” млади хмонг-емигранти от Уосоу. Паралелно с това щатските власти започват, под опеката на политически и религиозни лидери, правителна програма за азиатските бежанци.
Ореолът на "losers" 9 не свети обаче с непреодолимо ярка светлина – все пак медиите отчитат и факта, че някои от хмонгските, лаоските, камбоджанските и виетнамските общности се опитват поне малко да опровергаят и да се борят срещу този устойчив стереотип. Нищо, че лошият имидж вече е факт в масовото обществено съзнание, още преди да бъде изнесен „на яве” и проблематизиран от журналистите. 10
Родителите от хмонгската общност се оплакват, че им е трудно да се справят както с английския, така и с децата и подрастващите, и молят полицията за съдействие в борбата с престъпността. Ситуацията се усложнява и напрежението се усилва, когато местните бели млади започват да се включват в ганстерските групи на белите, воюващи с тези на азиатските. Жители на Уосоу протестират и срещу многочислеността на хмонгските семейства. Рой Бек акцентира и върху високата раждаемост на хмоните, липсата на семейно планиране и сексуална култура.
„Някои от хмоните казват, че имат малки семейства, но тяхната представа за „малки” е наличието на четири деца.”11 – пише в репортажа си Бек. Социологическите проучвания на хмонгската общност показват и още нещо интересно – неонаталната и детската смъртност при етноса е много по-ниска в сравнения с местните афро-американци.
Причините са следните: югоизточноазиатците имат по-добър достъп до социалните служби и услуги, а отделно тяхната традиционна култура има особено и здравословно отношение към бъдещите майки, които не пушат, не пият и дори не напълняват по време на бременноста. Ето така изглеждат хмоните в една от най-цитираните американски публикикации по темата.
Да се върнем към филма „Гран Торино” на Клинт Истууд – абсолютната негативна представа за хмоните е залегнала примордиално не само в колективното мислене на американците, но и в съзнанието на Уолт Ковалски (доколкото можем да наречем и персонажа като native, т.е. роден, макар и не точно коренен, жител на Америка). Ветеранът от Корейската война ненавижда всички „жълтури” – или поне показва именно пренибрежително отношение, на места стигащо до отвращение примесено с цинизъм и тотална расова нетолератност. Или поне така в самото начало на кинотворбата. Сложният образ на Ковалски има заложена скрита мисия, която майсторски е мотивирана и развита в „Гран Торино”.
А тя е една страна – опознаване и приемане на Другия, Чуждия, Натрапникът, някогашния Враг (защото Уолт проектира екзистенциалния си опит от войната върху азиатците въобще). От друга обаче, именно разбирането ще го отведе до катарзис, себепречистване и решаване на вътрешния му конфликт. Подходът на Клинт Истууд като режисьор на „Гран Торино” е реабилитаращ до голяма степен имиджа на хмонгската общност.
Неговите персонажи в никакъв случай не са "losers", макар да биват изкушавани именно да се плъзнат по нанадолнището на общоприетия стереотип. Може би тук трябва да отбележим и още един съществен факт, който от позицията на съвременността (ерго 2009 година) подпомага трансформацията на лошия имидж на диаспората в положителен еквивалент: в хуманитаристиката и азиатските изследвания (т.нар Asian Studies) все по-голямо внимание се отделя на Хмонг топика, характеризиращ се с конкретни и специфични черти.12
Всъщност Истууд в кинотворбата си щрихира най-ярките елементи, конструиращи до голяма степен транснационалната идентичност на хмонгската диаспора – както в Америка, така и по света. В съвременните студии се отделя специално място на т.нар. „Американски хмони”, което обозначава едновременно запазване на собствената специфичност, особено в кръга на семейството, но и също така приемане на западния начин на живот. Интересното е, че във филма на Клинт Истууд американските хмони са представи така: едните са вече натурализираните (и в творбата недвусмиселено са носители на повече отрицателен стереотипен имидж), а другите - тепърва извървяващи пътя на адаптацията и възпримещи западната култура. В „Гран Торино” слбъсъците се осъщесктвяват на няколко пласта – между различните хмони (като цяло, като общност) и американци; между хмони и хмонг-американци.
В подготвителния период на „Гран Торино”, режисьорът е работил с множество консултанти, с чиято помощ най-добре съумява да представи автентично и достоверно светът на хмонг, културата и битието им, което са не просто твърде различни от западнитите, а като цяло и от азиатските. За основните роли на представителите на хмонгското семейство Истууд прави дълъг кастинг. Целта му е била да намери актьори, които не са други азиатци, ами точно от хмонгския етнос.
Кои са, от къде идват и какво представлява по принцип Хмонг-етноса? В ареала на Индокитай са по-познати с името Монг (Mong) 13 . Наименованието идва от китайския език, защото по исторически и археологически данни хмоните населява Китай още преди самите китайци. В някои части на Виетнам и Тайланд народността се среща и с названието Мео: букв. обитателите на дивата трева; диви котки. Самият етнос се назовава Хмонг, което означава свободен човек.
Хмоните населяват Южен Китай, но през ХVІІІ в. започват миграция на юг в търсене на обработваема земя, продикувано от политическия натиск на Китай. Днес най-голяма концентрация на етноса има в Югоизточна Азия, по конкретно във Виетнам (около Ханой), Лаос, Тайланд (в района Утхай) и Бирма (Мианмар). Етническата група се разделя на няколко субкултурни девизии. 14
През 70-те години, в следствие на т.нар. „Свещенна война в Лаос” и преди това във Виетнам - хмоните застават на страната на американците. Това е и причината много от тях да намерят убежище в САЩ, където в момента са около 300 хиляди и са централизирани в щатите Уисконсин, Минесота и Калифорния. Но също така диаспори живеят и във Франция, Австралия, Френска Гвиана, Канада и Аржентина.
В социален аспект, хмонгските фамили се разделят на кланове 15 и всяко име дава принадлежността на клана. В Щатите основно са Хър (Hawj), Моуа (Muas), Тхао (Thoj), Ванг (Vaaj), Сионг (Xyooj) и Янг (Yaaj). Във филма си Истууд използва фамилната ономастика, като назовава едно от основните главни действащи лица именно Тхао.
Принципът на контрастите е основен структуриращ модул във филма. Понятията се противопоставят за да се изведат на преден план културните различия между американци и хмони, а и също така за да се достигне до универсалната смисловост. Главните контрапункти са: празно пространство (къщата на Ковалски) и препълнено (домът на съседното хмонгско семейство); къща (Ковалски) и дом (при Сю и Тхао); отсъствието на семейство (Ковалски) и реално съществуващият клан (хмоните); отчуждението между родители и деца, еквивалентно на отсъствие в духовния смисъл на думата (Уолт) и силната връзка между поколенията (хмонг); смъртта (погребението на съпругата на Ковалски) и раждането (празненството по кръщаването на малкото хмонгско бебе).
Културната идентичност и специфика на хмонгския свят най-отчетливо се проявява в „Гран Торино” в ключовия епизод при събирането на клана и поканата на Сю към Ковалски да изпие по бира в съседната къща. Особено силно е акцентирано върху конституирането на храненото, трапезата, изобилието на всевъзможни ястия. Този елемент е от съществена значимост за общности принадлежащи към ареала на Югоизточна Азия, защото има централна ролева функция и сакрализирано конотира здравите и устойчиви връзки във фамилята – или т.нар киншип (kinship 16 ). Сцената е ключова и с присъствието на хмонгския шаман – изключително характерна фигура за религиозната обредност 17 на хмоните. Шаманът - хмоните го наричат Siv Yis, букв. Човек, който може да лекува, Господар на духовете. Великолепно изобразен в „Гран Торино”, той е носител на абсолютната теофания, която отвежда Уолт Ковалски не просто до състояние на катарзис, но и до състояние на дълбока скрита йерофания, чрез акта на разкриване и разбиране на чуждата mysterium tremendum 18 .
Всъщност темите за шамана, както и за детайлната инкорпорация на хмонгската идентичност в кинотворбата на Клинт Истууд, са изключително дълбоки и предполагат пространен анализ, а този текст е само уводен.
--------------------------------------------------------------------------------- 1Елиаде, Мирча. Сакралното в секуларния свят. — Философски алтернативи, 2008, № 5-6, с.10 - 11 2Simsolo, Noël. Conversation avec Sergio Leone. Paris, Petit bibliothèque des Cahiers du cinema,1999, p. 84-89 3 По време на конференцията „Изкуствоведски четения” 2009, ст.н.с. ІІ ст. Румяна Каракостова от сектор „Музикален театър” направи много интересен коментар, тръгващ от съпоставката на славянския произход на името Ковалски с това на Буковски - главния персонаж от филма „Коса” (1979) на Милош Форман. Всъщност общи теми като войната в Корея и във Виетнам, малцинствена група – били те хипи движение или етнос (хмонг) – също присъстват и дават възможност евентуален компаративен анализ между „Коса” и „Гран Торино” да бъде реализиран. Естествено, тази провокативна задача е предмет на друг текст. 4Hang, May Kao. Growing Up Hmong American: Truancy Policy and Girls. ─ Hmong Studies Journal, Vol.2, No. 1, 1997 http://hmongstudies.com/HSJ-v1n2_Hang.pdf 5 Ibid. 6 Morley Safer, повече за него във: http://www.cbsnews.com/stories/1998/07/09/60minutes/bios/main13545.shtml http://en.wikipedia.org/wiki/Morley_Safer 7 Статията е достъпна за българските читатели в своя електоренен вариант, в сайта на изданието: http://www.theatlantic.com/politics/immigrat/beckf.htm Beck, Roy. The Ordeal of Immigration in Wausau. — The Atlantic Monthly, 1994, April, v.273, no.4. (326.3/B38), 84-97 8 В Америка, хмоните са централизирани в следните щати: Уисконсин, Минесота и Калифорния. 9 Конотацията на „губещите” носи и смисъла на дълготрайно неуспяващи, неприспособими, неизплуващи, вечно на дъното – без значение дали и колко усилия полагат. 10 В контекста на комплекса „медии / етноси”, разположен в автономни нации - държави не можем да не включим разсъжденията на Арджун Ападурай по повод на модерното и глобалното. Масмедиите често създават, подхранват и се хранят от микронаративите на маргиналните етнически групи. Често процесът на глобализация им отрежда ролята на фактори , които скъсяват дистанцията между т.нар елити и по-ниските слоеве. Същевременно браншове от диаспорите, обвързани с опозиционни, националистически, репресивни или сеператистки движения, също експлоатират медийната изобретателност. Всичко това може да бъде погледнато от позитивна гледна точка: така се разчупва монотонността , провокира се масовото въображение и се създава „ново усещане за глобалното като модерно и за модерното като глобално”. Виж: Ападурай, Арджун. Свободната модерност. София, ЛИК, 2006, с.84 -88 11Beck, Roy. The Ordeal of Immigration in Wausau. — The Atlantic Monthly, 1994, April, v.273, no.4. (326.3/B38), 84-97http://www.theatlantic.com/politics/immigrat/beckf.htm (15.04.2009) 12 Към изследванията посветени на хмоните можем да прибавим дълъг списък, някои от тях се намират в авторитетното научно списание „Hmong Studies Journal” (http://www.hmongstudies.com/HmongStudiesJournal). За повече подробности виж разработките: Entenmann, Robert; Falk, Catherine; Her,Vincent K.; Huang, Hao; Julian, Roberta; Lee, Gary Yia; Lee, Mai Na M.; Mottin, Jean.; Moua, Teng; Perez, Miguel A. & Moua, Long Julah & Pinzon-Perez, Helda; Thao, Yer J.; Yang, Kao-Ly и др. 13 По стандартите на IPA (International Phonetic Alphabet) Hmong се транслитерира като [ m̥ɔ̃ŋ ] с ясно макрирано придихателна съгласна „м” и носовка в среден тон в края на думата, а Mong - [ mɔ̃ŋ] . 14 Повече за разделението на Хмонгската общност в етнографски план виж: Tapp, Nicholas. Cultural Accommodations in Southwest China: The "Han Miao" and Problems in the Ethnography of the Hmong. ─ Asian Folklore Studies (Nanzan Institute for Religion and Culture), Vol. 61, No. 1, pp. 77-104, 2002 http://www.jstor.org/stable/1178678 (15.04.2009) 15 Дефинирането на клановете обуславя и строгото спазване на екзогамия. 16 Киншип е повече от корелациите в семейството. Това е ненарушимият генеалогически вертикал, обвързващ биологичните, историческите, културните и духовните членове на едно фамилно общество. Киншип е устойчива, традиционна и организираща структура на етническия социум. Подробно по темата виж сборника: Janowski, Monica (Ed.), Kerlogue, Fiona (Ed.). Kinship and Food in South East Asia. Copenhagen, 2007, NIAS (Nordic Institute of Asian Studies) press 17 Автохтонните вярвания на хмоните нямат точно наименование в конкретиката на определена религиозна система. Характерни са шаманизма, анимизма и идеята за връзката между душата с останалия цвят. Интересно е да отбележим, че според хмонгските представи човекът приютява много души, чиито брой може да е различен - 2, 3,7, 9, 12, дори 32. Не е задължително тези души да са строго човешки – те биха могли са на растение или животно. В този аспект много ненатрапчиво Клинт Истууд внася следния детайл в психо-физическия образ на Уолт Ковалски - като лайтмотив ветеранът многозначително ръмжи подобно на любимото си куче, с което много по-добре се разбира, отколкото с хората около него. 18 лат. Тайна, от която потръпващ
“Ковалски на Клинт е сух и застрашителен персонаж, някои го нарекоха „Мръсният Хари” в пенсия. Но думата пенсия звучи нелепо и смешно, прибавена към легендата Клинт” Истууд. Труд
„Гран Торино” е наситена с расова ненавист, солени шеги и мъжка чест криминална драма. А най-хубавото е, че този път и самият Истууд е на екрана през всичките 116 минути.” Виолета Цветкова, Паралели
„Откровен, човешки, изпипан до съвършенство, с неочакван провал, „Гран Торино” е сред най-силните филми на Истууд, който и без това през последните 20-ина години се утвърди като водещ режисьор.” Михаил Чипилов, Монитор
„Този филм е правен от американци, за американци. Не очаквам всеки българин да ахне или до потръпне от историята на пенсионирания и болнав вдовец Уолт Ковалски. ... Филмът си има и достойнства. Клинт Истууд е читав актьор както винаги, един от дежурните му съмишленици – операторът Том Стърн също е на ниво.” Иван Хадживеликов, Експрес
Клинт Истууд подхожда доста експериментално към типичния екшън сюжет и превръща „Гранд Торино” в необичайно и свежо предложение. Димитър Николов, Новинар
„В „Гран Торино” расизмът е само чуплива опаковка на една друга история. А когато Клинт Истууд режисира собствената си особа, е повече от убедителен.” Неда Ковачева, Сега
„Ако сте от хората, които ходят веднъж годишно на кино и харесват качествени филми, то „Гран Торино” е вашето заглавие. Ако сте от хората, които ходят веднъж през живота си на кино и искате да останете със спомен за нещо наистина стойностно, то „Гран Торино” е вашият сериозен кандидат за това. Действието се движи с лекота, с усмивка, докато се стига до онзи финал, стягащ гърлото и засядащ завинаги в сърцето.” Георги П. Димитров, Стандарт
„Истууд не изневерява на своя стил и в новата си лента „Гран Торино”. Филмът ще напълни сетивата ви и поели глътка клинтово кино ще си върнете вярата. В голямото кино, а може би и в нещо друго - ваше си, за което не обичате да се сещате. Колко често ви се случва това в киносалоните?” Мариана Иванова, cinefish.bg
„Филмът сякащ обобщава всичко, което Истууд символизира като режисьор и кинозвезда, и може би е някаква форма на сбогуване.” Скот Фаундас, Village Voice
„Филмът не е написан за Истууд, но изглежда точно за него – отминалите му персонажи, мита, старата му роля на раздаващ правосъдие.” Дейвид Денби, The New Yorker
„За тези, които се оплакват, че Америка вече не прави коли както едно време, Клинт Истууд има две думи за тях: Гран Торино.” Кери Рики, Philadelphia Inquirer
„Безкрайно увлекателен филм. Де да беше и добър.” Тай Бър, Boston Globe
„Истууд режисира с обичайното си отпуснато темпо и експлозии от напрежение – приятен за гледане стил, който обаче, както обикновено, не компенсира напълно за слабостите на сценария.” Кийт Фипс, The Onion (A.V. Club)
В последните години Клинт Истууд превръща всеки свой филм в изживяване, което дълго се помни. Частните проблеми, които засяга в тях са всъщност общи, независещи от времето, мястото и хората, за които говори. Личните истории разказва честно, сякаш за да може да погледне зрителите, както героите си - право в очите.
Истууд не изневерява на своя стил и в новата си лента „Гран Торино”. Филмът ще напълни сетивата ви и поели глътка клинтово кино ще си върнете вярата. В голямото кино, а може би и в нещо друго - ваше си, за което не обичате да се сещате. Колко често ви се случва това в киносалоните? Категорично недостатъчно, за да си позволите да пропуснете поредната чаша от Истууд.
„Гран Торино” е филм за това кои сме, какви са принципите ни, колко струва достойнството и до каква степен трябва да ни интересува общественото мнение. И за това, че на повърхността не се вижда душата, тя остава дълбоко скрита. Уолт Ковалски има труден характер, преживял е (Корейската) война, което го превръща в друг човек. Това променя и отношението му към хората. Но това, което не успява да направи с него, е да го превърне в лош човек, а в само малко дръпнат, чепат, остродумен, навъсен, тъжен, неспособен да общува човек.
Клинт е толкова Уолт, че не можем да си го представим по друг начин дори. Характерът на Ковалски и емоциите му са в прегърбената суха фигура, в упрекващия поглед, в топлия глас, с който говори на Дейзи, в сълзата, която се просветва по сбръчканата му буза. А талантът на Истууд като режисьор е във всичко останало – в сенките и цветовете, в погледа му към детайла, в плътното изграждане на образите. И в това, че успява да разказва така, че историята да не задълбае в драмата, а да остане топъл, човешки филм, за обикновените хора, без това да го прави сълзлив. Един мъжки за филм за мъжете, каквито трябва да бъдат.
„Гран Торино” е от филмите, заради които обичаме киното. Той не развлича, а размисля. Доставя удоволствие, говори. И пълни. С композирани кадри, със сърце и с актьори, които изживяват героите си. ... още »
Навремето, когато Истууд се захвана с режисьорската професия, бях доста скептичен. От една страна, защото ми се струваше последният човек, който може да я върши, от друга - защото както са малцина футболистите, станали добри треньори, смятам, че и от актьор рядко става добър режисьор. Е, от тогава насам се заредиха филм след филм и почти с всеки от тях бях опровергаван. Без да се замислям мога да се сетя за десетина великолепни заглавия излезли изпод ръцете на американеца, което е добър атестат не само за него, а за всеки, дори най-великите в бранша.
„Гран Торино” не прави изключение и дори съм леко изненадан защо не попадна при по-сериозните номинации за Златен Глобус. Предполагам заради „Подмяната”, който безспорно е по-добрият филм, но пък и двата не са намерили място в режисьорската категория, което действително е озадачаващо.
Но стига толкова общи размишления на тема академичното в киното и има ли то почва у нас, нека минем към конкретния повод. С едно изречение бих описал „Гран Торино” по следния начин: „един от филмите, които след като свършат, можеш спокойно да се върнеш в началото и да изгледаш пак”.
Историята звучи леко клиширано – ветеран от войната, от типа стар американски расист, живеещ в „лош” квартал, се сприятелява със съседското момче, при това азиатче. Преодолява всичките си задръжки, започва да харесва съседите си, за да стигне в крайна сметка до саможертва в тяхно име. Истууд обаче е направил всичко това с уникален стил, а ролята на Ковалски му приляга като добър костюм на миланско конте, или с други думи играта му е повече от безупречна.
Проблемът на лентата, доколкото може да се нарече така, е в поддържащия състав. Особено по-младите актьори някак не успяват да влезнат добре в ролите си, като на места това се забелязва. Хубавото е, че в края на филма човек е забравил всички неточности и е простил всеки момент на преиграване. Още повече че свежият хумор, който човек изобщо не очаква от подобно заглавие, маскира всички дребни неточности. И се връзва добре с циничния стар ветеран на Истууд. Който, между другото, колкото прилича на остаряла, но затова пък помъдряла версия на мръсния Хари, толкова е и далеч от нея - макар че човек може да се подлъже по началните сцени.
Или ако трябва да обобщим „Гран Торино” е филм, който може и да не е перфектен, но е наистина добър. И на фона на почти всичко останало излизало от Холивуд през отминалата вече година наистина си заслужава билета за кино. Една меланхолична лента с трагичен финал, но от онзи тип, който навява все пак една усмивка на надежда покрай иначе мрачната си атмосфера. Може би защото напомня началото, а може би просто защото е логичният завършек на един цикъл със собствена и неразбираема логика.
Северноамериканският бокс офис отново е в разгара си с четири нови заглавия (всичките с впечатляващи резултати) и най-печелившият януарски уикенд в историята. Публиката наводни киносалоните и рекордът беше поставен в Деня на Мартин Лутър Кинг. Комедията „Paul Blart: Mall Cop” изпревари всички очаквания и излезе начело, а забранените за лица до 18 години „My Bloody Valentine 3D” и „Notorious” също генерираха завидни суми. Детският „Хотел за кучета” дебютира със задоволителен резултат и се включи в първата петица.
Дядо Коледа вероятно е направил подарък на холивудските студия, тъй като почти всички заглавия, дебютирали през последните четири седмици се радват на голям успех сред зрителите, които явно са в настроение за кино. Всъщност, от Коледа насам единайсет филма са стартирали със 17 или повече милиона долара. Миналата година по това време филмите с такива приходи са само четири. Общата печалба от топ 20 е $190 милиона за периода от петък до неделя, което задминава празничния уикенд около Деня на благодарността с 20%. Седмицата около Деня на Мартин Лутър Кинг никога не е била толкова финансово успешна. Очаква се с празника в понеделник четиридневната сметка на топ 20 да достигне $225 милиона или дори повече.
Sony оглавиха чартовете с 33.8 милиона долара с „Paul Blart: Mall Cop”, което изненада и най-оптимистичните прогнози на студиото. Семейната комедия отбеляза среден резултат от 10,751 долара на екран (от 3,144 кина) и установи Кевин Джеймс като привличащо публиката лице. Заставайки в центъра на хитовия сериал „King of Queens”, актьорът досега на имал възможността да играе в главна роля на големия екран. Вместо това винаги е бил подгряващ на вече утвърдени бокс офис титани като Уил Смит в „Хитч” и Адам Сандлър в „Обявявам ви за законни Чък и Лари”. “Бларт” дори победи дебютните резултати на последните филми и на двете звезди.
„Седем души” на Смит се добра до едва $14.9 милиона, докато „Приказки за лека нощ” на Сандлър дебютира с $27.5 милиона. Джеймс привлече главно отрицателни рецензии, което обаче не означаваше нищо за зрителите, търсещи 90 минути безмозъчна забава.
Клинт Истууд продължава да жъне успехи въпреки $95-те милиона, които четирите нови ленти отмъкнаха под носа му. „Гранд Торино” отбеляза малък спад от 25% през втория си уикенд и грабна $22.2 милиона. Warner Bros. се радват на продължителен успех с повечето филми на Клинт Истууд, тъй като по-възрастните фенове обикновено не гледат филма по време на дебютния му уикенд. Със $73.2 милиона вече в джоба, „Торино” може да приключи с $140 или повече милиона.
Битката за третото място беше тежка, но за трите дни от петък до неделя хорърът „My Bloody Valentine 3D” излезе победител. Ужасът на Lionsgate се задоволи с $21.9 милиона от 2,534 зали, средно по 8,642 долара на екран. Това е и най-големият дебют на 3D филм досега, като 1,033 (41%) от всичките зали го прожектират в дитигалната 3D версия. Допълнителните 2-3 долара на билет, които хората трябва да платят за новата технология, също помогна за набъбването на финалната сума. Това е и вторият най-добър дебют за студиото за последните 14 месеца след „Убийствен пъзел V” и неговите $30.1 милиона.
„Valentine” доказа нуждата от интересен хорър в началото на годината и последва успешния дебют на „Нероденият” от миналата седмица. Критиците този път са необичайно благосклонни към „Valentine”. Това е един от малкото уикенди, в които филмът с най-добри ревюта е кървав хорър.
Дори по-спокойният дебют на драмата „Not Easily Broken” генерира сензационен среден резултат. Студията издаде първата си партида нови филми след Коледа и публиката реагира, пълнейки кината. Топ 20 събра 143 милиона долара - с 15% по-успешен резултат от миналогодишния по същото време.
След четири седмици ограничени прожекции и невероятни резултати, „ Гранд Торино” увеличи броя на кината от 84 на 2,808 и събра $29 милиона. С невероятен среден резултат от 10,337 долара от екран, филмът подари на Истууд най-добрия дебют за половин вековната му кариера, като победи $18-те милиона на „Звездни каубои” от 2000 година. Този дебют се равнява на $24 милиона в днешни цени на билети, които „ Гранд Торино” все още бие.
Warner Bros. успешно са използвали и преди, стратегията да се прицелват във възрастни по това време на годината. Миналата зима студиото пусна „Ритни камбаната с финес” с Джак Никълсън и Морган Фриймън в 16 кина на Коледа, преди да увеличи прожекциите през януари. Филмът също стигна до върха на класацията и спечели $19.4 милиона за среден резултат от 6,662 долара. Преди четири години, „Момиче за милиони” на Истууд беше пуснат в едва осем кина в средата на декември, постепенно бяха добавяни зали и филмът се разпространяваше в цялата страна чак през седмия си уикенд – веднага след номинациите за „Оскар”. Приходите от тази седмица бяха $12.3 милиона. „Гранд Торино” безпроблемно задминава и двете ленти.
Сватбената комедия „Булчински войни” дебютира на второ място и прибра $21.5 милиона. В продукцията на Fox Кейт Хъдзън и Ан Хатауей са първи приятелки, чиито сватби са насрочени на една дата. Семейното заглавие събра средно по 6,665 долара от 3,226 кина. Това е и дебютът с най-много прожекции тази седмица. „Булчински войни” привлече главно представители на нежния пол - 80% от публиката са жени според проучванията на студиото, а 52% под 25 години. Компаниите често предлагат филми за жени през януари, тъй като по това време са плейофите на американския футбол и мъжете са по-трудна плячка.
Трилърът на Universal „Нероденият” надмина всички очаквания този уикенд като грабна $21.1 милиона долара. Прожектиран в 2,357 киносалона, лентата отбеляза средно по 8,950 долара на салон. Този дебют напомня за хорър хита на продуцентската къща Rogue Pictures „The Strangers”, който също се справи по-добре от очакваното и спечели 21 милиона и средно по 8,515 долара от екран. Rogue Pictures бяха закупени от Relativity Media. „Нероденият” спечели и от факта, че е първият хорър за новата година и конкуренцията е минимална. ... още »