Навремето, когато Истууд се захвана с режисьорската професия, бях доста скептичен. От една страна, защото ми се струваше последният човек, който може да я върши, от друга - защото както са малцина футболистите, станали добри треньори, смятам, че и от актьор рядко става добър режисьор. Е, от тогава насам се заредиха филм след филм и почти с всеки от тях бях опровергаван. Без да се замислям мога да се сетя за десетина великолепни заглавия излезли изпод ръцете на американеца, което е добър атестат не само за него, а за всеки, дори най-великите в бранша.
„Гран Торино” не прави изключение и дори съм леко изненадан защо не попадна при по-сериозните номинации за Златен Глобус. Предполагам заради „Подмяната”, който безспорно е по-добрият филм, но пък и двата не са намерили място в режисьорската категория, което действително е озадачаващо.
Но стига толкова общи размишления на тема академичното в киното и има ли то почва у нас, нека минем към конкретния повод. С едно изречение бих описал „Гран Торино” по следния начин: „един от филмите, които след като свършат, можеш спокойно да се върнеш в началото и да изгледаш пак”.
Историята звучи леко клиширано – ветеран от войната, от типа стар американски расист, живеещ в „лош” квартал, се сприятелява със съседското момче, при това азиатче. Преодолява всичките си задръжки, започва да харесва съседите си, за да стигне в крайна сметка до саможертва в тяхно име. Истууд обаче е направил всичко това с уникален стил, а ролята на Ковалски му приляга като добър костюм на миланско конте, или с други думи играта му е повече от безупречна.
Проблемът на лентата, доколкото може да се нарече така, е в поддържащия състав. Особено по-младите актьори някак не успяват да влезнат добре в ролите си, като на места това се забелязва. Хубавото е, че в края на филма човек е забравил всички неточности и е простил всеки момент на преиграване. Още повече че свежият хумор, който човек изобщо не очаква от подобно заглавие, маскира всички дребни неточности. И се връзва добре с циничния стар ветеран на Истууд. Който, между другото, колкото прилича на остаряла, но затова пък помъдряла версия на мръсния Хари, толкова е и далеч от нея - макар че човек може да се подлъже по началните сцени.
Или ако трябва да обобщим „Гран Торино” е филм, който може и да не е перфектен, но е наистина добър. И на фона на почти всичко останало излизало от Холивуд през отминалата вече година наистина си заслужава билета за кино. Една меланхолична лента с трагичен финал, но от онзи тип, който навява все пак една усмивка на надежда покрай иначе мрачната си атмосфера. Може би защото напомня началото, а може би просто защото е логичният завършек на един цикъл със собствена и неразбираема логика.
Навремето, когато 
1 гласа
Чудесен филм!
