Да започнем от историята на филма, която тръгва от друг, по-кратък ваш филм. Какво ви тласна в посока на изследване на култовете в нашата съвременност?
Да, заснех 12-минутен късометражен филм със същото заглавие – „Юпитер“ – като част от дипломния ми проект за Мюнхенското филмово училище. В основата отново беше младо момиче, чието семейство е част от един от тези космически култове, и тя трябва да вземе тежкото решение дали да остане с тях, или да ги напусне... Стана така, че много хора, след като гледаха филма, констатираха, че е като трейлър за нещо по-голямо и ме питаха дали планирам да доразвия историята. Самият аз исках да се впусна по-надълбоко, изследвайки как хората се радикализират, как обикновените хора биват увлечени от странни идеи... Беше 2018-2019 и из цяла Европа, в Щатите, в Бразилия вече бяха набъбнали много странни и радикални десни движения, политики, вярвания, а после дойде и Ковид-пандемията и конспиративните теории започнаха да стават още по-масови... Исках да изследвам по-задълбочено със средствата на игралното кино как става така, че нормални хора приемат и стават част от такива странни идеи и коспиративни схващания.
Същите актьори ли използвахте за по-ранния късометражен филм, или съвсем други?
С напълно различни актьори беше. Една от прчините е, че в центъра на историята е 14-годишо момиче с още по-малък брат и междувременно актьорите ми от първия филм пораснаха и нямаше как да продължим с тях. Другата причина е, че не исках да повтарям себе си – имах желание по-скоро за ново начало. Колкото и историята да е същата, късометражният и пълнометражният филм изискват различен подход и в режисирането, и в заснемането, и в актьорската игра.
Разкажете ни за момичето в главната роля в пълнометражния филм. Тя е удивителна и очевидно скоро й предстои да стане разпознаваемо лице в киното...
И аз смятам така. Мариела Ауман ме впечатли от самото начало. Целият процес на кастинга за главна роля беше дълъг и се срещнахме с над 60 момичета от цяла Германия. Тя беше третото момиче в този дълъг списък и още тогава усетих, че има нещо специално в нея и че сме открили подходящия човек. „Юпитер“ не е първото й участие в киното, снимала се беше вече, но това беше първата й главна роля и тя е едно отнещата, които допринасят в най-голяма степен за успеха на целия фила. Да се върнем към култовете за края на света. Познавате ли лично хора, които са част от такива, или подходихте по-отдалече?
Не, използвах темата за космическия култ като абстракция, обобщаваща много истории за култове и конспиративни теории в реалния свят. Много изследвания проведох и със сигурност може да се направи асоциация с култа „Райски порти“ в Калифорния и масовото самоубийство на последователите му през 1997 г. при преминаването на кометата Хейл-Боп, в чиято история сериозно се зарових. Не, не познавам истински последователи на култове, но помня, че когато като дете родителите ми ме водеха на църква с тях, изпитвах едно особено чувство... Когато имаш група от хора, молещи се например... хора, които казват една и съща молитва, изричат едни и същи думи и извършват едни и същи действия, се създава една много специфична атмосфера, която още тогава ми правеше впечатление и ми въздействаше. Тази атмосфера може да е и плашеща за едно дете.
Да, има и красота в нея и тя е важна за много хора, но като дете помня, че тя ми беше и малко страшна – да.
По-универсалната тема тук е и порастването – в този достатъчно странен съвременен свят – с или без култове.
Да, мисля, че повратният момент в порастването е моментът, в който започваш да се съмняваш в ценностите на родителите ти – когато осъзнаеш, че баща ти не е най-силният човек на света, а майка ти не винаги е права. Имено поради това и визуално сме се опитали да предадем света на 14-годишното момиче така, сякаш слуша разговор на родителите си, при открехната врата. Светът на един млад човек е точно толкова флуиден и хаотичен и затова беше важно да придадем и това измерение на филма Всичко, което героинята преживява, все пак е субективно, а не обективно отражение на действителността.
Темата, която изследвате, е много лесно податлива за създаване на филм, който да е директна социална сатира. Вие обаче правите нещо друго – създавате една меланхолична дистопия, което сякаш е далеч по-трудна и отговорна задача...
Харесва ми тази формулировка – „меланхолична дистопия“... Да, може би просто това съм аз като режисьор. Иначе съм гледал и някои наистина прекрасни сатирични творби на подобни актуални за съвременноста теми. Аз обаче съм отдаден повече на по-мрачните жанрове, смятам...
И едновременно с това в този филм на чисто физическо ниво има много повече светлина, отколкото мрак. Светлината е дори нещо като още един разказвач тук. Каква беше концепцията ви за светлината в „Юпитер“?
Всички, които участвахме в изграждането на концепцията – и аз, и операторът Тим Кун, и дизайнерът на продукцията Фридерик Сверчински – искахме да покажем точно тази динамика – не само между светлината и мрака, но и между хаоса в нашия свят, който понякога може да е объркващ, противоречив и изтощителен, и красотата. Филмът визуално пресъздава този цветови хаос като противовес на порядъка на култа, на всички тези политически движения, които делят нещата на черни и бели и винаги ни обещават лесни решения. А нашият свят не е лесен. Сложен е.
