След толкова парапсихични умения, и на зрителя няма да му дойдат зле една идея умения извън рамките на нормалното, та да схване за какво иде реч в „Секретен отряд” на режисьора Пол Макгуиган. Да прегледаме обаче първо достойнствата на филма. За жалост, те не прекрачват отвъд границите на заложеното в сценария, а иначе напипващите се дори оригинални донякъде концепции в него не успяват да изпъкнат толкова осезаемо в крайния продукт, колкото би ни се искало.
Дейвид Бурла е успял да забърка коктейл с елементи, идеи и сцени, вариращи в диапазона от „Последният оракул” до „Междузвездни войни”, преминаващи през „Герои” с лек привкус на „Телепорт”. И във всичко това е съумял да разтвори и капчица сериозна мисъл. И ако нещата се бяха получили като хората, навярно зрителите дълго след напускането на киносалона щяха да говорят за лентата. Но, уви, това не е така.
Основните проблеми са няколко. Отпървом, филмът е разделен на две отчетливи части, макар и не смислово. Първата се състои от доста динамично, но пък и кохерентно действие, докато във втората половина се редят кадри по начин, който почти не дава възможност на човек да асимилира случващото се на екрана. Гарнитурата от абсолютно излишни сцени, които пък спъват на свой ред остатъчното действие, без да го допълват с нищо съществено, по-добре изобщо да не коментираме. В крайна сметка се получава един минихаос от ефектни битки, много телепатия, телекинеза и други теле-та на фона на колоритната туристическа дестинация Хонг Конг, съвременен Китай. Където, между другото, правоохранителни органи явно отсъстват, но това е една друга и по-обширна тема.
Сюжетът от своя страна е надупчен като швейцарско сирене, очевидно защото някой е решил, че трябва да нагажда сцените по настоящата ситуация, но не и да ги снажда една с друга. Например - Ник борави с оръжие чрез телекинетичните си способности. Дотук всичко е наред. Докато се замислим обаче колко сложна задача е прецизното насочване на пистолет и манипулацията със спусъковия му механизъм, нашият герой се проваля в завъртането на зарче, застанало на ръба си. Е, хайде сега, дори джедаите се справяха с такива задачи, колкото и трудно да е да ги обхванеш със Силата.
Тринадесетгодишно момиче, с доста очевидни неазиатски черти, пък, се разхожда из Хонг Конг облечено почти като проститутка и - забележете - въпреки че не владее изкуството на внушението (вместо което има проблясъци от бъдещето), е на практика незабележима. Никой не я спира, няма никакви финансови затруднения - вятър и мъгла - е, с изключение на заложените в цялостната концепция архиврагове от отряда. И ако продължим да се ровим малко по-усърдно, недомислиците и несъотвествията изникват зад ръба на всеки втори по-основен кадър.
Другото хубаво нещо в „Секретен отряд”, иначе, е Дакота Фанинг, която някак си успява да се измъкне от целия кошмар и да покаже великолепна игра. За сметка на това, Крис Еванс не само може да се похвали с една и съща статична физиономия на крайна досада през цялото продължение на филма, но и тя определено не подхожда на случващото се на екрана. Сякаш на човека повече му се е искало най-сетне да приключи работния ден, да си отиде в къщи и да гледа, например, бейзбол. Което щеше да е оправдано, ако вместо актьор беше счетоводител - или поне играеше ролята на такъв.
И остана Джимон Хонсу. Южноафриканецът прави точно това, което се очаква от него. Роля. При това добра. В заключение можем само да отбележим, че ако ставаше дума за телевизионна продукция или за пилотен филм на сериал щеше всичко да е наред. „Герои”, които виреят в горе-долу същата обстановка, натрупаха нелоша аудитория. За пълнометражна кинолента обаче нещо определено липсва. Което далеч не значи, че „Секретен отряд” не се гледа, но по-добре да се подходи със занижените очаквания, подходящи за поредната холивудска шарения.
0 гласа
лудо филмче