Досега не сме обръщали по-сериозно внимание на българското кино, което (може би) е показателно за мястото му в съзнанието на повечето зрители.
Както всяка национална кинематография, българската също има своите силни и слаби страни, които се открояват сравнително ярко, най-вече поради малкия мащаб. ешихме да разгледаме в две части това, което ни харесва и това, което и дразни и разочарова в родното кино. Днес започваме с негативите, или за да не звучим тенденциозно с това, което бихме искали да е различно.
Първият български филм – “Българан е галант”, е заснет през 1910. Първата цялостна продукция с комерсиална цел е създадена цели 12 години по-рано.
С навлизането на новата технология е бавно и трудно, тъй като по това време на киното по цял свят се гледа като на панаирджийско забавление, a не като на изкуство. Това е едната значима пречка пред развитието на седмото изкуство на територията на България.
Другата, дори да звучи клиширано, се крие в сравнително отскоро независимата българска държава или по-скоро в робската психика на голяма част от хората.
Приоритетни са развитието на икономиката и установяването на политическа стабилност. Въпреки важността, киното намира своето място. За да се интегрира успешно в съзнанието на хората, му се налага да се заеме с въпросите, които най-силно ги вълнуват. В този исторически период това са несигурното настояще и болезненото минало. Киното обръща голямо внимание на второто, тенденция, която продължава твърде дълго.
За продължителното присъствие на тази тематика във филмите допринася и родната литература, от която авторите на младото у нас седмо изкуство черпят вдъхновение. Стремежът към преработване на миналото се проявява и до днес, но в различна форма. Българските кинотворци са оставили на спокойствие миналото, но посягат към годините на комунизма за вдъхновение.
Не отричаме, че значими събития от историята на всяка държава трябва да намерят място в съответната национална кинематография, но с тези теми не трябва да се прекалява и в никой случай те не бива да са причина за пренебрегване на цялостни тенденции.
Жанровото разделение в българското кино остава на по-повърхностно ниво, а по-фините тенденции сякаш липсват. Това е разбираемо, имайки предвид до колко ниска степен западната култура, с която тези тенденции са свързани, е навлязла у нас.
И все пак, не можем да оправдаем факта, че в близкото минало основна грижа на българските режисьори е да представи как някакви другари и другарки в случайна кооперация си слагат парно. Или намират куче. Много от нашите читатели сигурно имат сантимент към този род филми, но противно на тяхното дълбоко убеждение, тези заглавия не отговарят на високопарното определение ”класика”.
Неприятно е да отбележим, че българското кино има минимален принос към това, което може да се определи като кино. Причините отново са разбираеми - цялостното по-слабо развитие на икономиката не позволява да се отделят много средства и внимание. В последните няколко години тази тенденция е все по-слаба и това много ни радва, но миналото е факт.
От общата незабележимост на световно ниво има и изключения, но можете ли да се сетите за един български филм, който да е станал част от попкултурата? Къде е българският еквивалент на Мерилин Монро от “Проклетите седем години”, чийто образ с фриволна бяла рокля е синоним на сексапил дори за хората, които не знаят заглавието на филма? Кой е българският Клинт Истууд, чиито чар и мистериозност вълнуват съзнанието на киноманите след толкова години?
За повечето български зрители горните няколко реда сигурно са светотатство, както срещу нашата кинематография, така и срещу “всичко българско и родно”. Това са факти (а не само думи), от които не бива да се срамуваме, но не бива и да отричаме. Както за повечето неща в България, и за кинематографията ни е валиден малкият мащаб и трудното постигане на световно качество (или популярност).
Тук идва момента да си зададем наивният (и клиширан) въпрос, а именно: “Кога ще ги стигнем?”. Няма да изпадаме в подробности защо самата формулировка на питането е фундаментално грешна, но държим да отбележим, че първо това, което трябва да “стигнем” не е неясна абстрактна група от хора, а определено ниво на професионализъм и креативност.
Второ, наивно е да вярваме, че пропуснатото през повече от век кино история може да се навакса за няколко години активност, или пък че развитието на киното в световен мащаб ще спре, за да може българското кино да достигне сегашното му ниво. С тези констатации искаме да внесем откровеност и реалистичност, които понякога липсват в разговорите за българското кино.
Както казва технологичният журналист (и наш сънародник, ако държите да има българска следа) Влад Савов, да осъзнаеш, че грешиш, е първата стъпка към това да станеш прав.
След всичко, което казахме, не може да не споменем, че на българските творци никак не им липсва ентусиазъм и талант. Силно се надяваме тези фактори да продължат да допринасят за все по-бързо и динамично развитие на българското кино.
С навлизането на новата технология е бавно и трудно, тъй като по това време на киното по цял свят се гледа като на панаирджийско забавление, a не като на изкуство. Това е едната значима пречка пред развитието на седмото изкуство на територията на България.
Не отричаме, че значими събития от историята на всяка държава трябва да намерят място в съответната национална кинематография, но с тези теми не трябва да се прекалява и в никой случай те не бива да са причина за пренебрегване на цялостни тенденции.
Тук идва момента да си зададем наивният (и клиширан) въпрос, а именно: “Кога ще ги стигнем?”. Няма да изпадаме в подробности защо самата формулировка на питането е фундаментално грешна, но държим да отбележим, че първо това, което трябва да “стигнем” не е неясна абстрактна група от хора, а определено ниво на професионализъм и креативност.
