Интервю с Кари-Ан Мос 16.02.2017, 04:41 | Press Release Имате ключова роля в сезон 2 на “Хора”. Ще ни разкажете ли нещо за Вашата героиня, д-р Атина Мороу?
Да. Нека се върнем малко назад, за да ви кажа какво чух за филма, когато разговарях за първи път с неговите автори: всъщност, те ми разказаха някои неща за това какво ще се случи с този образ. След това гледах филма и бях впечатлена от това колко е добър. Наистина бях силно впечатлена и запленена от темата, от сценария и от това колко човешки изглеждат историите.
Аз изпълнявам ролята на учен, специализирал се в областта на изкуствения интелект. Обичам да играя роли на умни хора! Атина се намира в Америка, където провежда едно много смело и непрестижно изследване, тъй като не разполага с много пари. Но, тя е наистина запалена по работата си. В този момент получава предложение да дойде във Великобритания с огромен бюджет и да изведе работата си на по-горно ниво. И така, тя се озовава тук. Тогава започва да ви става ясно коя е тя и защо е тук – всъщност какви са причините за нейната мотивация, които са много лични и доста тъжни. Тя е преживяла доста голяма болка.
Когато ви поканиха в сериала, имахте ли желание да изпълнявате ролята на синт?
След като гледах филма, бих искала да изпълнявам ролята на синт! Мисля, че бих се справила доста добре.
Тогава би трябвало да работите с режисьора по движенията Дан О’Нийл...?
Да – той е удивителен. Бих искала да го гледам как режисира някой епизод – той е толкова креативен и е свършил такава добра работа. Тези синтове са изумителни, при това всички те притежават човешки черти, нали? Вие съпреживявате нещата – мисля, че това е причината да харесвам филма толкова много и защо всички хора, които съм запалила за него, смятат че е страхотен. Мисля, че това се дължи на човешката му страна. Историята е така добре написана. Вие се вълнувате толкова много за всички.
В една от сцените моята героиня говори за това как хората се отнасят към синтовете. Как те губят човешката си същност. Ние виждаме това в реалния свят, например начина, по който се отнасяме към животните. Въпросът е: “Кой казва кое е важното? Какво можем да направим, докато всички хора не започнат да се грижат за всекиго?” Това е един много сложен въпрос. Грижа ли се аз за моя телефон? Мисля, че всички ние се грижим за нашите телефони.
Мнозина биха плакали, ако телефонът им се счупи!
Да – мисля, че младото поколение е особено привързано към своите телефони. Интересно... Когато гледах първия сезон, си мислех за това как хората искат да живеят вечно, нали така? Нашите тела остаряват, но какво би станало, ако имахте тела, които не се износват? Колко различен би бил животът ви, защото всички знаем, че един ден ще умрем... Това е много интересен въпрос.
Ако това беше възможно, бихте ли си взели синт?
Не. Аз съм една от тези, които не биха искали да го направят. Може би в края на краищата ще позволя да ме уговорят, след което ще съжалявам за решението си! Аз съм от този тип хора.
Вие бихте действали като Лора.
Бих действала като Лора, при все че тя се безпокои за тях, нали? Но, аз не съм склонна да поверя живота си на други.
Вие искате да действате сама?
Да. Мисля, че когато започнеш да поверяваш голяма част от живота си на други, ти преставаш да имаш собствен живот.
Вие не искате да зависите от нищо?
Не, не става въпрос за това, че не искам да бъда зависима. Искам сама да контролирам живота си. Не искам просто да се преструвам, че го правя. Животът може да е сложен, но това е твоят живот. Животът е твой, защото ти си ангажиран с него.
Изглежда, че днес хората търсят все повече начини да улеснят живота си: “Да можеше някой да отиде до магазина вместо нас... Да можеше някой да се погрижи за къщата или децата...”
Точно така! Не си и помисляйте да ме уговаряте! И тогава животът вече не е твоят живот. Мисля, че всички вече започваме да разбираме, че не трябва да вървим по този път. Мисля, че хората се връщат към по-простичкия начин на живот; искат да живеят в по-малка съща. Нещо такова. Аз не живея в малка къща, но мисля, че бих искала да е така, защото по-лесно се поддържа и чисти. Това е голямата идея на сериала, той дава повод за всякакви разговори от този род, за това как трябва да живеем днес и след това ги пренася на друго ниво.
Видяхме отношенията на Вашата героиня със синта Карен, която както се разбира, иска да стане човек. Какви са отношенията между нея и Вашата героиня?
Ами, тя има нужда от нещо от мен. Тя иска нещо, но и предлага нещо. Но, аз не искам да ви дам много информация и да издам сюжета. За Атина образът, който аз играя, нуждаейки се от Карен, е истинско затруднение. Това е твърде драматично и сложно!
Трудно ли Ви е да партнирате на хора, изпълняващи ролята на синтове? Всички те са толкова добри в играта! Често ли Ви се случва да забравите с кого говорите – с машина или с човек?
Не. Не толкова често, всъщност.
Нямате нужда те да реагират като хора, за да им партнирате?
Ами, просто мисля, че е различно. По отношение на Карен, на която партнирах през последните няколко дни, тя е толкова талантлива, че дори при цялото й мълчание, я усещам много добре. Всичко това идва отвътре, не от някакво изражение на лицето й или от проява на чувствата й. Просто то е в нея и тя е в състояние да го изрази. Това е интересно, защото не мисля, че всеки може да го направи. Това е истински талант. Като актьори всеки от нас има различни силни страни, нали? Мисля, че това е истинско признание за актьорската игра и за тяхното обучение, когато някой успее да постигне това. Това е изумително.
Валидно ли е това за всички актьори, изпълняващи ролята на синтове?
Вече съм работила с много от синтовете и всички те са различни. Всеки от тях е уникален и има своите силни страни.
Очевидно Вие не работите за първи път по проект в областта на научната фантастика. Имате ли някакво специално отношение към този вид проекти? Към футуристичното и философското?
Да... Но, това ми е интересно не защото е свързано с научната фантастика – всичко се корени в разказа.
Да не би това да се дължи на факта, че научната фантастика дава на сценариста възможност да разкаже по-сложни истории?
Да. Да, тя ви дава свобода на разказа. Може да разкажете по-сложни, по-съвременни истории, мисля. А аз обичам да разказвам сложни, разнообразни истории!
Вместо да играете по-прости и разбираеми образи?
Да, в известен смисъл. Но, не бих казала, че прилагам някаква стратегия в кариерата си по отношение на ролите, които изпълнявам. Никога не съм го правила. Вярвам, че ако си върша работата, ще привлека определени неща и те ще дойдат при мен. Ако някоя роля е отредена за мен, ще я получа. Ако е отредена за някой друг, за друг актьор, ще я получи той. Мисля, че има причина за всичко, което се случва, и винаги съм вярвала в това. Гледам на нещата по този начин.
Това е добър подход.
Да, мисля че е забавно и интересно. Понякога, като чета даден сценарий, си давам сметка, че в него има нещо, за което скоро съм си мислила или нещо, на което скоро съм попаднала. Имам чувството, че нещата се случват по този начин.
Което е писано да стане, ще стане?
Така мисля. Ами, поне аз смятам така и ми е приятно да гледам на живота по този начин. Така че, аз гледам на актьорството като на изследване на самата себе си, изследване на човешката същност и изследване на живота. Това ме кара да се чувствам, като че ли не съществува разлика между мен в работата ми и в реалния живот. Тук правя същите неща, които правя у дома, ако ме разбирате.
Каква беше първата Ви мисъл, когато гледахте първия сезон на ‘Хора’?
Каква беше първата ми мисъл? Бях очарована. Мислех, че е удивително. Гледах го непрекъснато. Изгледах всички епизоди един след друг.
Гледали сте всичките осем епизода наведнъж?!
Да, стоях будна цяла нощ!
Коя е основната тема в драмата, която Ви развълнува?
Мисля, че се вълнувах от всички образи. Мисля, че всеки епизод криеше някакво различно, дълбоко преживяване в себе си. Наслаждавах се на играта, наслаждавах се на сюжета, мислех си: “Боже мой, ами ако това се случваше в действителност?” и колко близка е възможността това да се случи в реалния свят.
Освен това, това което мене ме разчувства, е колко жестоки са хората към синтовете. Трябва съвсем да си скъсал връзката със себе си, за да бъдеш толкова жесток и сърдит. Изглежда, че те изливат целия си гняв върху нещо, защото не искат да се вгледат в себе си. Мисля, че в реалния живот хората са сърдити и уплашени и изливат гнева си върху другите.
В първия сезон има толкова много интересни неща, че просто не знам с какво да започна. Харесвах главното семейство, бях привързана към тях и исках да решат проблемите си. Харесвах това, че бракът и децата им изглеждаха толкова реални и това, че връзката на децата с родителите им изглеждаше толкова истинска. Харесвах образа на Уилиам Хърт и връзката му със синта Оди. Това пътешествие беше просто фантастично.
Невероятно е колко добър е този филм! Това наистина е един перфектен филм по мое мнение. Толкова е добър.
В известни отношения човешките същества в реалния свят започват да приличат на синтовете във филма. Начинът по който, благодарение на пластичната хирургия, вече не остаряваме така, както преди. И може би това, че сме скъсали с нашите емоции. Споделяте ли това мнение?
Да. Мисля, че разсъждението е правилно. А децата, които растат сега, наблюдават възрастните и това което виждат, за тях е представата за човешко същество. Така че, макар и гледайки филма, да си казваме: ”Уау – това е бъдещето” вероятно всичко това се случва в днешно време.
Често изглежда, че днес не живеем в истинско време. Всъщност, ние не ценим истинското. Но, мисля че има надежда. Мисля, че много млади хода си задават въпроса: “Какво, по дяволите, се случва? Не искам да живея в такава изолация.” Мисля, че случаят е такъв.
И те се връщат обратно към ‘природата’?
Да, така смятам. Научавам, че някои от колежите, които се развиват добре, предлагат курсове по земеделие. Всъщност, аз се срещнах с всички тези млади хора, когато се завърнах на Изток, те вече бяха отишли в колежа, а сега се занимават с биоземеделие. Те са загрижени за това как произвеждаме и консумираме храната си. Стискам палци за бъдещето!
Мислите ли, че „Хора“ е филм, който може да ни помогне в този смисъл? Да ни помогне да осъзнаем какво всъщност се случва в света? Нещо, в което хората да намерят своето място?
Да. Мисля, че той определено отваря тема за разговор. Ние не искаме хората да прекарат живота си в спящо състояние, нали? Вчера, докато шофирах от снимачната площадка към дома си, видях толкова много хора, които вървяха с отсъстващ вид. Не че изглеждаха точно като синтове, но те изглеждаха... тъжни, знаете ли? Като че ли са се предали.
Може изобщо да не съм права и те просто да са били потънали в мисли, а аз, като актриса си съчинявам история за всеки, когото виждам, но те определено приличаха на хора, лишени от радост в света. Дори отчаяни. Достатъчно е да гледате новините, за да изпитате това чувство. Трудно е да вярваш, че нещата могат да се подобрят.
Това не звучи много оптимистично!
И все пак е оптимистично, защото аз вярвам, че много хора искат светът да стане по-добро място. Ние искаме това. И ако имаш някакъв вид власт, можеш да я употребиш за нещо добро.
Значи, ако хората могат да видят себе си и своя живот във филма, това може да послужи като начало на дебат?
Да, определено. Това е, което харесвам във филмите и телевизията.
Вие сте почти в края на снимките за сериала. Трудно ли е за Вас очакването филмът да бъде показан на публиката? Все едно имате някаква голяма тайна?
Не, не е толкова трудно. Свикнала съм с това. Винаги съм правила това! И аз дори никога не знам кога нещата ще видят бял свят. Хората ме питат “Кога ще пуснат този филм?”, а аз никога не знам!
Но, Вие бихте искали да знаете как ще реагират приятелите и семейството Ви?
О, да, определено. Съпругът ми и децата ми със сигурност искат да го видят. Аз също искам да го видя! Очаквам да го видя.
По време на снимките Вие сте били отседнали в Лондон, но живеете в Лос Анжелис? Кой град според Вас би бил най-склонен да прибегне да използването на синтове, ако те наистина съществуваха?
Може би и двата, не мислите ли? Те си приличат доста в някои отношения – в своята ‘усъвършенстваност’. Може би това не е точната дума, но вие разбирате какво искам да кажа. И двата града са много модерни, много съвременни.
А освен това за Лос Анжелис битува мнението, че хората там са наистина синтетични и пластмасови!
Да. Всъщност, аз не виждам много примери за това в мястото, където живея, но разбирам какво искате да кажете.
Мислите ли, че ще можете да гледате втория сезон на „Хора“ като фен, след участието си в него?
Да, така мисля. Имам ужасно къса памет, така че наистина забравих много от това, което съм правила във филма! Въпреки че исках да кажа на съпруга ми някои неща, а той обеща да не огласява подробности. Когато се опитам да направя това, той запушва ушите си!
Когато нещо е толкова добро, си мислиш: “Как ще успеят да напишат сценария на втория сезон?” След това прочиташ сценария на втория сезон и си казваш: “Боже мой. Как ще успеят да напишат сценария на третия сезон?” Но, те ще успеят, защото остават верни на историята. Това са талантливите сценарии. Това е тайната на добрия резултат – всичко се дължи на сценария.
Едно от нещата, които харесах най-много в първия сезон, беше че там нямаше нито един главен герой. Бихте казали,, че синтът Анита изпълнява главната роля, но всички герои са сложни и завършени и нямате чувството, че познавате някои от тях по-добре от останалите...
Да, съгласна съм с вас. Тъкмо си мислиш, че си опознал даден герой и се разкрива нов пласт от него. Като образът на Карен, например. В началото си мислиш: “Тя изглежда малко странна”, но не си сигурен точно защо. След това откриваш тайната и започваш да се интересуваш много повече от нея.
Мисля, че всички тези образи притежават нещо специфично. Дори децата, не мислите ли? В началото си мислиш: “Може би няма да изследват този образ в такава дълбочина”. Но, те го направиха и аз бях толкова развълнувана. Никога не съм мислила, че те ще се върнат назад, за да ни кажат нещо повече, което е доста необичайно за телевизионен сериал с много герои.
Питат ли Ви хората все още за „Матрицата“?
Дали ме разпознават? Да, понякога, или си мислят че ме познават отнякъде!
Образът на Тринити беше знаков...
О, благодаря. Но, след това дойдоха „Шоколад“, „Мементо“ и „Джесика Джоунс“, в който се снимам сега. Хората наистина харесваха „Матрицата“. Аз го харесвах. Да, той беше знаков филм и е страхотно да бъдеш известен с това. Но, в крайна сметка, в края на живота ми това ще бъде просто едно от нещата, които съм правила. Но, да, то беше важно, то оказа влияние върху киното и върху женските образи. Изпълнението на образа й ми донесе само хубави неща и аз съм много горда с това.
Но, това е постижение, за което аз не си давах сметка по никакъв начин, когато бях ангажирана с него. От дистанцията на времето виждам нещата по-ясно и си мисля: “Уау, ето защо правя това”. Това е, което винаги съм искала. Когато бях дете, исках да бъда актриса, да докосвам хората и да ги разчувствам.
Да оставите своя следа?
Да, да.
“Джесика Джоунс” също предлага големи възможности. Харесва ли Ви работата по този филм? Той издигна цялата поредица от филми на Comic Book TV на ново равнище.
Да. Това, наистина е добра работя. Харесва ми. Аз съм страхотна и филмът има страхотен сюжет. Отново отличен сценарий, нали? Чувствам се късметлийка. Мисля си, че точно сега е най-доброто време да бъдеш жена, в телевизията и в реалния свят. Може би ще имаме и жена - президент.
Не бих казала, че съм феминистка. По-скоро съм хуманистка. Но, като актриса, времето изглежда много добро, за да бъдеш актриса. Радвам се на това, без да съм знаела предварително, че ще се чувствам така на тази възраст. Когато бях по-млада и мислех за бъдещето, не знаех как ще се стекат обстоятелствата, но съм напълно удовлетворена от начина, по който то изглежда за мене сега. Харесва ми развитието на моята кариера в момента. Вълнуващо е. Снимах филми, след това родих три деца. Вложих цялата си душа и сърце в това да бъда майка и все още го правя, но освен това работя много. Аз съм истински щастлива. Супер щастлива.
Изминали са няколко месеца, след като тя е изчезнала заедно с кода за съзнанието на синтовете. Тя е отишла в Берлин, където е имала време да помисли какво да прави с него.
Защо е отишла в Германия?
Искала е да отиде на място, най-близко достъпно със самолет – синтовете не се чувстват добре, пътувайки по въздуха, заради охраната на летищата и металните детектори. Трябваше ни място, до което тя би могла да стигне с влак и където има място под земята, в което да се скрие.
Представата на Ниска за добро и зло се различаваше много от тази на повечето останали хора. Продължава ли тя да бъде войнствено настроена към хората или е смекчила отношението си?
В края на сериал едно тя най-после срещна добри хора. Джордж [Уилиам Хърт], например, оказа голямо влияние върху нея, защото дотогава тя смяташе, че хората са лоши, а синтовете – добри. Джордж не представляваше заплаха за нея. Въпреки че това не смекчи отношението й, то разклати в известна степен черно-бялата й представа за света. Тя е малко смутена от това. Лесно е, когато си мислиш, че знаеш точно как стоят нещата, но сега, когато се чувства разколебана, това й причинява страдание.
Тя има сериозна връзка с човек още в началото на сезон 2…
Връзката е наистина сериозна. Тя е в състояние да се довери напълно на друг човек, а това не е лесно за нея. Това не би се случило никога в началото на първия сериал.
Промени ли се отношението Ви към Ниска поради тази причина?
Да, трябваше да направя някои значителни промени в отношението си към нея. Чудесното в завръщането за втори сериал се състои в това, че трябва да направиш нещо с образ, който познаваш много добре, но който е претърпял развитие. Това носи истинско удовлетворение. Съществуваше изкушението да се завърна буквално към образа й от сериал едно, но нашият режисьор Люис Арнолд непрекъснато ми напомняше, че тя е претърпяла сериозни промени, въпреки че дълбоко в себе си е същото същество. Тя продължава да бъде упорита и крехка, да бъде боец, готов да се защитава, когато се наложи.
Освен това, е червенокоса…
Понякога! Тя беше лесно разпознаваема в края на сезон едно и може би имаше голям късмет, че изобщо успя да се измъкне от страната.
В какво отношение се промени изпълнението Ви тази година?
Много е трудно да направиш силно впечатление и да покажеш силни чувства, когато си толкова сдържан физически, затова ние често упражняваме сцените без физическата страна. Това ни дава възможност да постигнем ефекта, който сцената трябва да постигне, без да се безпокоим за това какво правят ръцете ни, след което включваме движението. Знаете, че [режисьорът по движението] Дан О’Нийл ще се появи и ще Ви посъветва какво трябва да правите. Не трябва да се поддавате на изкушението да покажете на зрителите как се чувствате. Просто трябва да се вживеете, което във всеки случай представлява голяма част от актьорското изпълнение – „Хора“ направи от мен много по-добър актьор!
Лесно ли Ви беше да влезете отново в ролята на синт?
Бях много притеснена от това. Бях се вече поупражнявала да го правя у дома и завръщането към ролята ми се стори трудно, но след това ние с Дан, с новите и със старите синтове прекарахме една седмица в Училището за синтове. Върнахме се към основните положения, все едно че всички се заемахме с това за първи път. Аз бях много мотивирана, защото смятах, че трябва да бъде много добра в ролята си, след като съм го правила преди. Към момента на започване на снимките всички бяхме възвърнали увереността си. Как минаха снимките в Берлин?
Чудесно. Не бях ходила там преди това, но ние прекарахме няколко наистина чудесни вечери навън, които смятам, че биха били възможни само в Берлин. Снимахме много на обществени места, а хората там бяха толкова учтиви и мили да ни правят път, какъвто не винаги е случаят, когато снимаш на оживена лондонска улица.
Как вижда Ниска своето бъдеще?
Това е много труден въпрос – не мисля, че тя знае какво я очаква в бъдеще, защото тя не иска да бъде човек и да се приспособи, но и не иска да се крие. Тя не вярва много в това, че хората ще приемат синтовете като равни, така че тя няма представа за целта на живота си и за това каква би могла да бъде нейната самоличност. Тя мисли много по този въпрос в сериал две. Неизбежно ли беше тя да даде кода или нещо се е случило през изминалите няколко месеца?
Случило се е нещо, което й е помогнало да вземе окончателното решение. Има един момент, в който тя преминава от състоянието на разбито същество, което не е сигурно какъв е правилният ход, към вземането на решение. Дали тя щеше да даде кода сега или след 100 години, не мисля, че би била доволна, след като не знае какво ще се случи.
Дали Ниска, в качеството си на защитник на съзнателността на синтовете, си дава напълно сметка за това какви биха били последствията, когато това започне да се случва по света?
Не, не мисля че тя си дава сметка какво може да означава това, което е част от проблема й с вземането на решение. Тя не може да види какви ще бъдат последствията, но тя не харесва и сегашното положение. Дали неизвестността, скокът в тъмното, не е за предпочитане?
Работите отново с Катрин Паркинсон в театър West End върху Dead Funny.
Готова съм да работя с нея цял живот. Тя е толкова весела, беше толкова забавно да правим нещо съвършено различно – нашите образи в пиесата нямат нищо общо с героите от „Хора“. Прекарваме си страхотно.
Тя е Майа, но определено има елементи от Анита, които ще продължавате да виждате в сезон две. В него Майа се опитва да открие коя е или коя би могла да бъде. За първи път в живота си тя има възможност да научи нещо повече за себе си. Но, в отношенията си с хората тя все още използва самоличността на Анита.
Ако се опитваш да научиш нещо за себе си, защо е нужно да работиш в крайбрежно кафе, като Майа?
Тя и Макс [Айвън Джеремайя] и Лео [Колин Морган] се опитват да сложат ново начало, криейки се в малко западнало крайбрежно градче. Те имат нужда от припаси и храна за Лео, затова изпращат Миа да работи. Собственикът на кафето Ед [Сам Паладио] не може да си позволи да наеме хора или собствените си синтове, затова Лео се представя за собственик на Майа и Ед я наема да работи почасово. Само двамата - Ед и Майа, движат бизнеса, който не се развива особено успешно.
Какви са отношенията на Майа и Ед?
Майа и Ед имат интересни отношения – те създават нещо, подобно на връзка. В началото Ед не знае коя е тя, за него тя е поредният синт. Ед е доста натоварен – майка му не е добре, а баща му е починал, така че той се мъчи да се държи. Майа вижда в Ед нещо, което остава скрито за другите – той винаги търси други хора. Той не се чувства заплашен от нея и всеки от тях се чувства добре в компанията на другия. Между тях определено има химия, но не всичко върви гладко.
Как вървяха нещата със Сам?
Том, Катрин и семейството наистина ми липсваха. Тази година преживяванията бяха други, защото в повечето от началните епизоди в Маргейт бяхме само двамата – аз и Сам. Той е чудесен, но имах чувството, че се намираме на края на света, в това кафе на ръба на пропастта.
В Маргейт ли живеехте по време на снимките?
Да, там ми харесва. Нямах много свободно време, но мястото наистина е красиво, една повехнала слава. Направено е много за възстановяването му с откриването на новата галерия „Търнър“ и пристигането на групи от художници там – очевидно, това е новият Брайтън. Беше много вълнуващо, но все пак ние имахме късмета да бъдем там през лятото и да си хапваме сладолед на морския бряг по време на обедните почивки.
Мислите ли, че на Майа й липсва предишния живот със семейство Хокинс?
Мисля, че да. Тя е много привързана към тях, но тя знаеше, че не може да остане там. По-късно в сериала има нещо като повторно събиране, но в момента тя трябва да се опита да изгради собствения си живот.
Как бихте описали личността на Майа сега?
Тя все още е невежа в известно отношение. Контактът й с хората се е свеждал до живота й със семейство Хокинс, към които тя е била силно привързана и които също са били силно привързани към нея, въпреки недобрите неща, които са се случили с Джо [Том Гудман-Хил]. Майа е наивна, но е решена да опита да води самостоятелен живот. Накрая тя се озовава на място, в което тази комбинация от фактори се оказва малко опасна.
Какво мисли тя за възможността синтовете да се сдобият със съзнание?
Чувствата й по този въпрос са смесени. Тя разбира, че колкото по-голямо съзнание притежават синтовете, толкова по-вероятно е те да бъдат възприемани като заплаха. Основното, за което тя се е борила, е да се върне отново при семейството си и към своето истинско „аз“ и тя иска да се фокусира върху това. Тя е привързана към другите синтове, но тя не приема каузата им по същия начин, като Лео: според нея, те не трябва да се излагат на голямата опасност, на която иска да ги изложи Лео, за да спаси съзнателните синтове. Това е същественото различие между тях.
Какво се промени в изпълнението Ви през тази година?
Беше малко по-различно. Да изпълняваш ролята на Майа под външността на Анита – това не е предишната Анита. Това не е идеална имитация, има моменти, в които Майа сваля маската си пред Ед, неуспявайки да скрие истинската си същност, докато в сериал едно тя беше Анита на сто процента. Майа се опитва да покаже най-добрия вариант на това.
Случва ли Ви се хората да Ви спират по улиците с молбата да ‘играете’ Анита?
Имам записани няколко съобщения на гласовата ми поща като Анита и няколко души се опитаха да ме критикуват за това. Но, в повечето случаи хората искрено се вълнуват от темата и от съдбата на героите.
Предполагаме, че сте били отличничката в Училището за синтове тази година...
Определено не! Мислех, че ще ми се получи много по-лесно. В началото бях доста непохватна. Първият ден се упражнявахме да тичаме като синтове и аз веднага получих мускулна треска на двата крака, защото смятах, че веднага ще започна да тичам като синт и не загрях както трябва. Бях отчаяна, а в сериала ми предстоеше много тичане.
Феновете са много запалени, нали?
Да, това е прекрасно, защото когато снимаш нещо, няма никакви гаранции. Стискаш палци и се надяваш за привлечеш вниманието на хората.
Какво би било най-вълнуващото за нас в този сезон?
Филмът навлиза в доста мътни води, което ми харесва. Има няколко страхотни нови образа, а начинът, по който сценаристите изследват въпроса за нравствеността и за това как да отличаваме доброто от злото е наистина вълнуващ. В сезон едно зрителите вероятно са започнали да симпатизират на синтовете, но тази години има някои не толкова еднозначни техни образи.
Те все още се мъчат да оправят брака си. Те са решили да сменят тотално местожителството си и да се преместят , за да загърбят спомена за авантюрата на Джо. Идеята е добра и от гледна точка на безопасността, след като полицията и Лео [Колин Морган] и бандата нахлуват на старото място. Това е опит да накарат раните да зараснат.
И те се обръщат към брачен консултант, който се оказва интересна личност?!
Да, Джози Лоурънс изпълнява ролята на брачния консултант – синтът Барбара. Срещите с нея са много по-проникновени, отколкото сеансите с човешко същество, тъй като Джо не иска да бъде осъждан. Това дава възможност на Джо и Лора [Катрин Паркинсон] да установят връзка помежду си, вместо с човешко същество. И съвсем неочаквано, това се оказва приятно за тях.
По-щастливи ли са те сега, когато Майа си е отишла?
Джо е, той е решен да поддържа процеса. Той иска семейството да прави неща за себе си и да общуват като човешки същества. Това е, което той иска от живота сега.
По какъв друг начин е еволюирал Джо?
Джо се е опарил от пионерския си опит – той е много въодушевен от техниката, но когато разбира, че тя не се свежда само до прехвалената си страна, той отива в другата крайност. Опитът му с Майа [Джема Чан] го убеждава допълнително, че техниката не отговаря на очакванията му. Той иска да има модерен тостер, но получава много повече, без да е подготвен да се справи с него. Сега той е изпаднал в другата крайност. Той е загрижен за благополучието на семейството и брака си, стараейки се да държи технологията на синтовете колкото може по-далеко от дома си.
Какво се случва с децата на Хокинс?
Мати [Луки Карлес] вече е в университета и е независима. Това е още една причина за преместването на дома – по-малка ипотека и по-далеко, но там, където ще има достатъчно голяма спалня, за да може Мати да отсяда у дома си. Това е начин да я задържат в семейното гнездо, но тя вече сама се разпорежда със себе си, вършейки нещата по свой начин, което Джо приема доста трудно. Тоби [Тео Стивънсън] преживява някои сериозни болки на растежа и прави първите си стъпки в личните си взаимоотношения, докато Софи [Пикси Дейвид] преживява тежко отсъствието на Майа.
Като баща, разбирате ли тези променящи се взаимоотношения между родители и деца?
Категорично да. И двете ми деца са в университета и е доста странно, когато бащиното мнение вече не е толкова значимо, колкото мнението на техните връстници, съквартиранти и т.н. Тъй като за семейство Хокинс светът изглежда малко по-странен и плашещ, отколкото са си мислели, те биха искали да задържат Мати колкото може по-дълго.
Поддържа ли семейство Хокинс връзка с някой от синтовете от сезон 1 на сериала?
Да, по-специално един от синтовете се връща в живота им и би могло да се каже, че присъствието му е доста неудобно. Джо не желае връщането на никой от тях, затова се старае да държи децата си настрана, докато отново постави живота си на релси.
Семейство Хокинс са въвлечени отново в по-широката тема по едни много логичен начин…
Да, и работното място на Джо също става част от това. Той се връща на работа във фабриката, където синтовете изпълняват голяма част от задачите и той е единственият останал човек на етажа. Джо отново е превърнал дома си в своя крепост и се опитва да се задържи в него колкото може повече, докато инстинктът на Лора я подтиква към външни изяви, тя се мъчи да осмисли света чрез участието си в него. Това става причина за допълнителното им отдалечаване в най-неподходящия момент.
Свикнахте ли вече да си партнирате със синтовете?
Ами, чувствам се нормално, което е малко обезпокояващо. Но, тъй като в днешно време вече е напълно нормално да се разхождаш постоянно с телефон в ръката, е доста лесно да свикнеш с новите технологии. Случаят със сцените във фабриката на Джо е именно такъв: в сериал едно аз стоях там и се чудех на присъствието на поддържащите актьори, които бяха свършили цялата тази невероятна работа – да успеят да влязат в ролята на синтове, докато тази година това дори не ми направи впечатление.
Смятате ли, че ролята на семейство Хокинс е основа на драмата?
Да. [Създателите на сериала] Джон Бракли и Сам Винсънт обичат да казват, че ние можем да говорим за изкуствения интелект изобщо, ако го покажем в контекста на семейния живот – това е единственият начин да накараш хората да се заинтересуват от идеята. Не става въпрос за това, че семейство Хокинс са представители на обикновените хора във филма, те са ключът към разбирането на останалата част от него. Джон и Сам бяха решени да покажат влиянието на тази технология върху всекидневния живот. Това, през което минава Софи през тази година, е много тревожно. Нейното отъждествяване със синтовете се отразява на поведението и психологията й, на способността й да се идентифицира като човешко същество. Джо се опитва да възпре тези тревожни промени в нейната личност, които се усложняват от връзката на Тоби с момиче от училището с подобен проблем, докато Мати е толкова погълната от него, че той се е превърнал в част от нейната същност. Виждате постепенното развитие на семейството и как то е принудено да се приспособи към това общество. Това е важно: прогресът си е прогрес и не може да бъде отменен, те трябва да настроят живота си към това ново общество.
Не завиждахте ли на другите, които се снимаха в Берлин в този сериал, докато вие си останахте в предградията?
Невероятно им завиждах. Аз съм заключен у дома през цялото време, докато всички останали сноват насам-натам в компанията на достижения на науката. Някои от тях стигнаха поне до Маргейт, докато за мен най-далечното място беше Сейнт Олбънс.
Да, и мога с удоволствие да ви кажа, че нещата стават по-интересни! Особено по отношение на връзката им – тази година аз съм с Джо [Том Гудман-Хил] и семейството, но съм разделена от тях през голямата част от времето. Лора иска да се бори за синтовете, а Джо иска да живее в общество, в което няма синтове – сложно е.
Продължава ли Лора да се мъчи да преодолее вината си за смъртта на брат си?
Болката все още не е преодоляна и това обяснява защо Лора винаги се старае да бъде героят, който защитава малките хора, каквито за нея са синтовете. Тя чувства морален ангажимент – обяснението за това е дълга история от миналото. Става ясна разликата между Лора и Джо – това е страхът. Джо иска да защити семейството си, а Лора носи вината от миналото си, която се опитва да изкупи. И тази година тя прави това с професията си…
Да. Въпреки че няма необходимия опит и съзнава това, тя се надига в защита, защото никой друг няма да го стори. Тя няма да стане адвоката-супергерой… ние виждаме как тя се изправя срещу много по-високопоставени хора – но, тя има благородна кауза, в която вярва.
Каква е връзката на Лора с децата й?
Интересна. Единственото, което Лора иска, е да бъде добра майка, тъй като се е провалила с брат си, но тя е толкова погълната от работата, че малко ги изпуска от погледа си. Най-малкото й дете Софи [Пикси Дейвид] е развило синдрома да смята себе си за синт и това е много болезнено за Лора, която съзнава, че го е изпуснала, когато психологът на детето започва да говори за лечение. Диагнозата е обсесивно-компулсивно разстройство. Тя се изразява в това, че Софи е обсебена от идеята, че за синтовете всичко е по-просто и че те са по-щастливи, понеже нямат проблемите на хората. Ето защо Джо има такова силно желание да се преместят. С други думи, положението не е много добро.
Дали тя се тревожи и за Мати и Тоби?
Лора е родила децата си в доста млада възраст – тя има специална връзка с Мати, но работата й я е погълнала. Това е криза. Според нея, ако някой не направи нещо, ще настъпи апокалипсис. Нейната голяма кауза ще защити и собствените й деца, но за момента тя е принудена да игнорира ежедневните им проблеми. Затова изглежда толкова ужасно, когато нещата се влошават – тя е направила големи жертви.
Беше ли ви приятно да видите отново сурогатното си семейство?
Честно казано, не бих могла да си представя да имам три по-прекрасни деца. По-големите ми дават сигурност за бъдещето. Аз съм обезпокоена, че децата ми израстват със социалните медии и как това ще им се отрази, но Луси [Карлес, Мати] и Тео [Стивънсън, Тоби] намират правилното място за интернет, използвайки го само за добри неща, без да бъдат обсебени от него. Тези двама младежи не биха могли да бъдат по-добре ориентирани.
Свикнахте ли вече да си партнирате със синтовете?
Мисля, че да. Тази година имах по-сериозно участие с Емили Берингтън [Ниска], Соня Касиди [Хестър] и Джема Чан [Майа]. Направих хубави неща с Емили и с една актриса, която играеше ролята на много по-важен адвокат от мене, и беше много приятно да наблюдавам много по-човешките реакции от нейна страна и от страна на Емили. Те бяха много различни, но свързани от битността си на синтове.
Географският обхват на „Хора“ се разшири тази година…
Приятно ми е да видя Ниска в Берлин, а себе си в Боливия и Лос Анжелис с Кари-Ан Мос [Атина] и Маршъл Олман [Майло]. Вярно е, че географският обхват се разшири, като в същото време има възможност да се проследят синтовете и в родната им среда, която толкова ги отличава.
Посветена ли сте в по-нататъшното развитие на сюжета?
Не. Другите актьори са разговаряли повече със сценаристите – знам, че те имат много идеи и имам доверие в тях, защото са много добри в намирането на изненадващи, но достоверни идеи. Знам какво съм снимала и как завършва то и знам, че в началото на сериала то е наистина смело. Изхождайки от начина, по който завършва сериала, третият сериал накрая би могъл да се превърне в съвсем друг жанр. Това е много вълнуващо.
Вие сте в разгара на репетициите за „Dead Funny“ в театър West End, нали?
Да, ние напредваме доста бързо, но това е приятно. Близо сме към края, така че не се чувстваме изморени. И тъй като режисьорът и сценаристът са едно и също лице, няма място за недоразумения.
Кога разбрахте, че Емили също ще участва?
Знаех за пиесата от доста време и когато научих, че продуцентите мислят да я включат в състава, ми стана приятно. Тя наистина ги впечатли по време на срещата – това нямаше нищо общо с мене, но аз го подкрепих. Ние се разбираме много добре, тя е съвсем друга в тази роля. Работила съм с всички от състава, което ми се случва за първи път. Споделих със съпруга си и той ми каза, че започвам да се разбирам, което е прекрасно!
“Хора” се завръща на екрана за втори път. Какво ще ни кажете за новия сериал?
Джон Бракли: Със сигурност можем да ви кажем, че малката група от съзнателни синтове, с която се срещнахме в сериал едно не са единствените съзнателни синтове в сериал две. Появяват се нови. Мисля, че филмът става доста по-обемен и по-всеобхватен. Залогът става по-висок. Историята едва сега набира скорост. Епизод едно ни пренася от Берлин в Сан Франсиско и обратно – до Великобритания. Нашите герои са разделени и разпръснати, но сюжетът постепенно ги събира отново заедно.
Както казвате, филмът изглежда по-всеобхватен. Нарочно ли му придадохте по-глобален мащаб, за да увеличите залога?
Джон Бракли: Мисля, че да. Искахме да придвижим света малко по-напред – макар че събитията от епизод две се случват само няколко месеца след края на действието в сезон едно, ние искахме да се получи усещането, че светът, в който съществуват тези машини, е напреднал и еволюирал и че тези неща са отишли по-напред и са проникнали по-дълбоко в нашия живот. Мисля, че в рамките на това ние трябваше да покажем, че се използват в по-голям мащаб, не само в тази страна, но и извън нея. Ние искахме да получим по-международно усещане, за да покажем, че целият свят се движи напред в крак с тези неща.
Първият сезон се базираше на шведската драма “Истински хора” Отклонили ли сте се от нея сега или се движите в подобна посока?
Джон Бракли: Ние се откъснахме почти напълно от нея. В първия сезон със сигурност епизод едно беше твърде подобен на шведския сериал, но ние поведохме нашите герои и сюжетни линии в малко по-различна посока, и така в края на първия сезон нашите герои бяха на съвсем различно място от това, на което биха били в края на оригиналния шведски сериал. Което значи, че в началото на сезон две започнахме от съвсем ново място. Така че нашият сезон две е съвършено различен от втория сериал на шведския филм.
По-лесно или по-трудно е да пишеш нещо, което се базира на съществуващ модел?
Сам Винсънт: Мисля, че всъщност ние бяхме в най-изгодна позиция, защото имахме улеснението да разполагаме с рамка, на базата на която да адаптираме нашия разказ, но също така и свободата да се отклоним от нея. Не бяхме длъжни да се придържаме към направеното в шведския сериал. Така че, ние разполагахме с този страхотен филм и всички негови блестящи сюжетни линии и герои, които можехме да ползваме, но имахме и свободата да го отведем в негова собствена посока. И той органически се превърна в нещо уникално. Сега се намираме в сезон две, където сме се откъснали напълно от оригинала. Фантастично е да имаш тази свобода, но ние не бихме били там, където се намираме сега, ако преди всичко не бяхме имали възможността да започнем с прекрасната основа, с която разполагахме.
Когато пишехте сезон едно имахте ли вече представа в каква посока ще се развие сезон две? Имахте ли някакви идеи в главата си или когато ви възложиха работата върху сезон две си казахте: “Какво ще правим сега?”
Сам Винсънт: Със сигурност не бихме искали да изпаднем в такова положение! Джон Бракли: Докато пишехме първия сезон ние знаехме в каква посока ще се развият нашите герои и сюжетни линии и какъв ще бъде краят им в сериала. Но, в процеса на писане е неизбежно да ти хрумнат нови идеи за това, което следва. Докато развивахме нещата и напредвахме, към края на сезон едно ние вече знаехме какво следва, в случай че имаме щастието да ни поверят втория сезон.
По-трудно ли е да се пишат диалози за съзнателен синт, който е нещо като „нито риба, нито рак“…?…
Сам Винсънт: Ами, ние в общи линии винаги се отнасяме към тях, изхождайки от убеждението че те са човешки същества, защото ако твърдим, че те са мислещи, съзнателни, чувствителни същества, създадени от гениален човешки разум, е невъзможно да си представим, че мислейки и чувствайки като нас, те няма да се развиват по принцип като човешки същества. Когато са уплашени, те се страхуват като нас. Когато са влюбени, те обичат като нас. Но, техният диалог е много точен. Дори когато се намират в силно емоционално състояние, организацията на ума им е по-добра от нашата. Те се изразяват по-точно. И тук е ролята на актьорите и режисьорите, които трябва да намерят начин съзнателните синтове да изразяват чувствата си, като не забравят, че умът им работи по съвсем различен начин и че тялото им е механично. Така че, ние всъщност поставяме колкото е възможно по- голяма част от товара на работата върху плещите на актьорите. Нека те да го направят, това е нашето отношение!
В този сезон има много синтове, които за първи път усещат, че са съзнателни. Не мислите ли, че това е едно съвсем ново предизвикателство?
Сам Винсънт: Да, това беше интересно, защото в сезон едно нашите синтове бяха съзнателни за определен период от време, което не представляваше особен проблем. Но, представянето на поведението на новоосъзнатите синтове беше предизвикателство. Още в началната фаза на процеса ние решихме, че с пробуждането си синтовете ще бъдат в състояние да си спомнят живота си от несъзнателния и безчувствения си период. Те ще могат да помнят това, което им се е случило. Но, сега те са в състояние да изпитват емоции във връзка с тези неща, които са им се случили в миналото. И всичките им емоции излизат наяве за първи път. Затова ние смятахме, че това преживяване ще бъде трудно и объркващо за тях.
Сезон едно имаше феноменален успех. Сигурно сте били дълбоко развълнувани от приема му?
Джон Бракли: Да, бяхме напълно удовлетворени. Наистина бяхме шокирани – надявахме се да привлечем известен брой привърженици и да създадем база от предани фенове, но се получи нещо като завладяващ хит. Никога не сме очаквали, че ще създадем завладяващ хит. Всички участници във филма дадоха всичко от себе си, за да постигнат максимален ефект, и за щастие това даде резултат. Но, не бихме могли да твърдим, че сме очаквали това.
Сезон едно имаше чудесен маркетинг, който продължава и в сезон две. Имате ли някакво участие в него?
Джон Бракли: Ние бяхме много въодушевени и благодарни за гениалния маркетинг, който ни помогна да съберем за първи път такава голяма зрителска аудитория. Тази година имаме известно участие в него – имахме някои срещи и консултации с екипите на 4Creative. Те са толкова способни и всеотдайни – бяха прочели сценариите и бяха навлезли в сюжета. Мисля, че това е чудесно и за двете страни – те научават неща от нас, а ние получаваме информация от тях. Ние току-що разглеждахме и коментирахме някои неща и им съдействахме с всичко, с което можем. Те са изключително способни и знаят какво правят, затова им дадохме широка свобода на действие. Но, възможността да работим с тях, където е възможно, е страхотна.
Имате ли любим герой в драмата?
Джон Бракли: Това е интересен въпрос . Много е трудно да посочиш любими герои. Сам Винсънт: Скоро ще видим някои от героите, така че е по-добре да изберем някой! Джон Бракли: Ние прекарваме много време с тези герои, Това е един наистина колективен екип, при това – голям екип за филм като този. Но, всеки образ притежава елементи, за които пишем с голямо удоволствие. Мисля, че е много трудно да изберем един от тях. Сам Винсънт: О, опитваш се мен да ме накиснеш? Джон Бракли: Да. Сам Винсънт: Би било много трудно да избереш един – има толкова различни аспекти, образите са толкова различни. Беше много забавно да се пише формалния диалог, който Анита водеше в ранните стадии на сериала, преди да се превърне в Майа. Тя декламираше тези дълги, сухи текстове за това какво би направила и какво не би направила. Беше много забавно. След това, когато видяхме какво е способна да направи Джема – да ги разтърси така изкусно – това беше чудесна възможност за писане. Да споменем и образа на Оди, който е много нетипичен, защото той е несъзнателен синт – той имаше недостатъци и беше малко по-първичен от някои от останалите синтове, които бяхме видели. Това също беше много забавно. Имаме и много по-свободния, шеговит и естествен диалог на семейство Хокинг. Актьорите и диапазонът на образите, с които боравим, ни предлагат толкова много възможности. Мисля, че аз също съм успял да избегна предпочитанието към някой от образите!
Ако разполагахте с тази технология, бихте ли си взели синт?
Джон Бракли: Като един твърде мързелив човек, бих казал „да“. Но, аз мисля, че това не е толкова просто, за мен това не е въпрос само на удобство. Би било много интересно да имаш такова създание в къщата си, като едно технологично чудо. Бих бил любопитен да видя как ще изглежда то, какво би могло да прави, а не просто да го притежавам. Не мисля, че имам някакви определени страхове във връзка с тях – със сигурност не и страховете, присъщи на някои от членовете на семейство Хокинг.
В един ужасен момент, когато казахте, че не е въпрос само на удобство, си помислих, че се каните да говорите за нагласите на възрастните…
Джон Бракли: Радвам се, че не се подадох на това. Бих могъл, но не го направих. Сам Винсънт: В края на краищата жена ти ще прочете това. Що се отнася до мен, ние си зададохме този въпрос миналата година, и аз казах „не“ на този етап. Синът ми беше много малък и причината, която изтъкнах беше, че въпреки че би било изключително удобно да имаш такова нещо, не бих могъл да си представя идеята синът ми да бъде гледан от синт, който да му сменя памперсите, докато бебето се вглежда в студените му зелени очи, лишени от всякакъв признак на емоция и проблясък на връзка, в която се изразяват нашите човешки взаимоотношения, помагащи на ума ни да се развива. Той със сигурност би бил ужасен да вижда нещо, което прилича на човек, но всъщност не е. Сега синът ми е малко по-голям и не би имал проблеми, така че мисля че бих си взел. Онзи ден разглеждах Amazon Alexa – онова умно нещо, което може да говори и да върши разни работи в дома, и си мислех “O, ще си взема едно такова.” А щом искам да си взема такова нещо, как бих могъл да кажа, че няма да си взема синт?
В очакване на премиерата на новия драматичен сериал „ХОРА“ по канал AMC на 23 октомври в 23.00 ч.
ИНТЕРВЮ С УИЛЯМ ХЪРТ ЗА РОЛЯТА НА ДОКТОР ДЖОРДЖ МИЛИКАН
Разкажете ни нещо за идеята на „ХОРА“. Става дума за съжителството на хора и хуманоидни роботи в домашни условия. Това е филм за изкуствения интелект.
Вие изпълнявате ролята на Джордж. Каква е неговата история? Джордж е пенсиониран инженер, който е участвал в създаването на първите серии на тези роботи. Неговата специалност е механика и хидравлика, а не изкуствен интелект. Задачата му е била да накара робота да изпълнява командите на компютъра. По-късно той излиза в пенсия и се оттегля да живее заедно със съпругата си до нейната смърт. След което заживява с домашен робот от първата серия на име Оди (в ролята – Уил Тюдор).
Джордж получава слаб удар, при който загубва спомените за съпругата си. Той е бил безкрайно отдаден и привързан към нея. Двамата са имали чудесна връзка. Оди изпълнява ролята на тяхно дете, но всъщност той е банка, съхраняваща спомените на Джордж за връзката му със неговата съпруга.
Така, Джордж използва Оди като средство да поддържа тази връзка, тъй като Оди помни всичко,което се е случило. Но, в един момент властите започват да настояват да предоставят на Джордж друг модел робот от по-нова серия, чието име е Вера (в ролята – Ребека Фронт).
Какво Ви привлече в проекта? Какво Ви накара да участвате в английски телевизионен сериал? Интересувам се от компютри от 17-годишна възраст. Живо се интересувам от тях, от бъдещето.
Проблемът за изкуствения интелект – за самотата, която вероятно ни очаква, в технологичен формат – е равен по значимост на проблеми като този за глобалното затопляне. Ние изследваме сближаването на елементи в макро и микрокосмоса, което поставя въпроси, свързани с неизбежното ни бъдеще. Ние се намираме в гранично положение.
Да разбираме ли, че подкрепяте учения, който неотдавна заяви, че изкуственият интелект ще ни превземе и че той представлява реална опасност за нас? Той ще ни превземе… Той ще бъде нашето дете, което или ще ни надживее, или ще бъде до такава степен озлобено към нас, че ще ни довърши. Това е като историята със Зевс и Атина. Зевс създава Атина, а тя му отмъщава. Зевс е най-прекрасният и артистичен воин, който можете да си представите, но Атина не го харесва.
Интересното в тази история е, че Зевс създава Атина от челото си. Аз гледам на компютъра като на стадий от еволюцията, като на една доста незряла, но абсолютно оформена външна обвивка, като на форма на мозъка, която в момента ни обгръща отвън и ни изпълва отвътре, така интимно и неотменно. Мисля, че съвсем скоро ще дойде време, когато телефоните ще ни бъдат имплантирани подкожно.
Този проект е толкова вълнуващ за мен. Той е едно от най-вълнуващите неща, които съм правил през живота си и аз не бих искал никога да свърши.
Филмът е последната брънка от серия предупреждаващи истории за създадени от хората машини, които се вдигат на бунт… Началото на това датира от доста отдавна. Мери Шели е била гений. Истински гений. Голям – истински гений. Има толкова много предсказания по темата, толкова много пророци, които са взели участие в тези предсказания… Аз мисля, че хората не отдават нужното значение на историята и не вярват достатъчно на миналото.
Вие сте прекарали доста време в тази страна през годините. Как се чувствахте, докато снимахте отново в Лондон? Истински радостен по ред причини. Никога не съм се чувствал по-добре по време на снимки. Имам зад гърба си над сто филма, но този определено е в първата петица.
Кои проекти са били от най-голямо значение за Вас през годините и какво място сред тях заема настоящият проект? Той е сред челните места, поради съвкупността от събития, които ме караха да се чувствам полезен като човек. Бях ангажиран с тема, която истински ме интересува и провокира. Не като човек, който иска да му се обърне внимание, а като човек, който се чувства най-добре, когато той обръща внимание на нещо. Мога да правя това само в определени условия. Мога да посветя цялото си внимание, когато вярвам в нещо.
Първото условие за доверие е: “Дали това, което правя, е правилно? Дали темата, по която работя, е правилна? Второто условие е: “Дали работя с информирани, интересни, честни хора? И дали работя по начин, който акцентира върху интригуващите въпроси, които сме се събрали да разглеждаме?” Когато се чувствам по този начин, когато изпитвам този вид доверие… Аз мога да се отдам изцяло на работата.
Това ми дава възможност да бъда актьор, нещо което харесвам. Гледам на това като на възможност за много интересни неща. Неща, които ме интересуват. В случая, това което ме интересува, е бъдещето на човечеството.
В очакване на премиерата на новия драматичен сериал „ХОРА“ по канал AMC на 23 октомври в 23.00 ч.
ИНТЕРВЮ С ТОМ ГУДМАН-ХИЛ ЗА РОЛЯТА НА ДЖО ХОКИНС
Разкажете ни за „ХОРА“, как започва историята? В началото на историята ние се запознаваме със семейство Хокинс – едно обикновено средностатистическо семейство, състоящо се от майка, баща и три деца. Всички деца ходят на училище, двамата родители – на работа. Лора осигурява основната част от издръжката на семейството – тя е адвокат и отсъства от дома, работейки по случай, който ще й донесе добро възнаграждение.
Джо изпълнява ежедневните си работни задължения от своя дом; той има добра и стабилна работа като служител на опаковъчна компания. Той е един от малкото хора, работещи в компанията – почти всички, които работят там, са „синт“-ове. Но, освен това, той трябва да се грижи за децата, поради което решава, че ще бъде добре да си вземе „синт“, за да може благодарение на неговата помощ да води живот, който е малко по нормален по неговите представи.
Джо се надява, че така, когато Лора се върне, те ще могат да прекарват повече време заедно, тъй като двамата не се разбират много добре – не общуват помежду си и нямат почти никакво време за разговори. Той смята, че ако имаш „синт“, който пере, готви и се грижи дрехите на децата да се изпрани и изсушени и те да са готови за училище на следващата сутрин, ще има малко време да разговаря с жена си.
Как бихте охарактеризирали Джо? Той е баща и съпруг. Той има ясно определена ежедневна работа, която не мрази, но и която не му носи особено удоволствие. Джо наистина изпитва удоволствие от ролята си на баща, но не се справя много добре с логистиката на тази дейност, когато Лора не е у дома, осигурявайки основната част от издръжката на семейството. Той е много праволинеен човек, той е много способен, но не е особено инициативен, просто е един добър човек.
Какво Ви привлече в тази роля? Обикновено, когато четеш даден сценарий за първи път, първото нещо, което търсиш, е: ‘С какво е забележителен твоя герой?’. Това е особено вярно за мен, тъй като аз се смятам за актьор на образа, което не е лошо, това е страхотно. Но когато прочетох „ХОРА“, това, заради което харесах Джо, е че у него няма нищо забележително. Той е един напълно обикновен Джо. Искам да кажа, че името Джо напълно му подхожда. Той е един напълно обикновен човек в една необикновена ситуация и това само по себе си беше най-привлекателното по отношение на него. Това означаваше, че трябва да се намери едно наистина спокойно положение за Джо, така че всичко, което му се случва, да го извади от равновесие и той наистина да не знае как да се справи.
Винаги съм играл лоши герои или забележителни герои, или много интелигентни герои, или хора, които по някакъв начин са малко излезли от равновесие, но Джо е абсолютно обикновен. Той просто взема някои лоши решения, които не се основават на негови недостатъци, а само на липсата на информация и на това, че се намира в ситуация, в която не е попадал досега.
Според Вас, кое е това, което отличава „ХОРА“ от други филми, посветени на изкуствения интелект? Ние, актьорският състав, сме разговаряли доста за това с какво „ХОРА“ ще привлече зрителите, и винаги сме стигали до едно и също нещо, а именно, че е много трудно да се определи жанрът на филма. Това е научна фантастика, но в същото време – и много човешка драма за едно семейство в свят, който не е много различен от нашия. Всъщност е почти същият, като нашият.
И това, което го прави интересен и привлекателен е, че той ви дава възможност да задавате въпроси за това на какво се крепи успешното семейство и успешното общество, кои морални и етични въпроси, свързани с технологиите, оказват влияние върху тъканта на обществото. Какви са последствията от това за обществото като цяло и за малка част от него, за група от хора.
Това е, което прави всички тези въпроси безкрайно увлекателни ш резониращи по всички възможни начини, въпреки че макар по редица признаци филмът да е трилър, той е също и една много детайлизирана семейна драма. Той е и научнофантастичен, и политически филм в социално-политически аспект. Той е филм за ролята на половете и на хората в обществото и за влиянието на технологиите върху пропастта между поколенията.
До каква степен е естествено да имащ „синт“ в днешно време? В началото на филма нямате чувството, че има нещо много странно в света, в който се намираме. Надявам се да се вгледате добре и да осъзнаете, че това е светът, в който живеем днес. Само че, вместо да имат айпад или айфон или лаптоп, хората притежават ходещо и говорещо съчетание от трите неща, нещо което пере и готви.
Така че се създава усещането за познат свят, но това означава, че „синт“-овете са ходеща реализация на изкуствения интелект, както по отношение на ежедневното ни взаимодействие с тях, така и по отношение на страховете, които те могат да породят.
Как реагира човечеството на „синт“-овете, какво чувство поражда наличието на „синт“-ове? Мисля, че реакцията на човечеството по отношение на „синт“-овете е близка до нашата реакция по отношение на технологиите в момента. Възниква усещането, че те донякъде ни превземат, че губим контрол върху социалното общуване. Някакъв вид усещане за пълната липса на прегради и граници по отношение на технологиите и информацията, които донякъде са се превърнали в неотменима част от нас и ние имаме чувството, че бихме искали да имаме по-голям контрол върху тези технологии.
Мисля, че в момента, в който облечете една технология в човешки образ и я направите способна за върши нещата по-ефикасно от вас, трудно можете да се справите с това чувство. Във филма виждаме представители на обществото, които не могат да се справят с това чувство и протестират активно спрямо него. Но, по-голямата част от хората свикват със „синт“-овете и смятат, че те са една добра идея.
Но, все пак има известен дискомфорт, една уязвимост, едно подтиснато неудовлетворение, което поражда напрежение по отношение на това, което другите смятат за естествено.
Смятате ли, че „синт“-ът Анита е добро решение за семейство Хокинс? Според мен, Анита наистина е добро решение за семейство Хокинс, защото Анита е „синт“-ът, който всички искат да притежават, който ще прави това, което искате от него. Но, дали Анита е това, което изглежда? Има доста въпроси и те са източник на напрежение за хората около нея.
Мисля, че спешният елемент в развитието на филма е, че виждаме други „синт“-ове, които отговарят точно на очакванията на своите семейства, които се подчиняват и въпреки ума си, не притежават съзнание и независимост.
Но, при Анита имате чувството за елемент на съзнание и независимост, което е напълно неочаквано и разстройващо. Както можете да си представите. Ако Вашият айпад изведнъж започне да Ви отговаря, ще се питате какво по дяволите се случва, или ако Вашият айфон каже ‘Разговорът, който провеждаш, не ми е много приятен’, ще започнете малко да се тревожите.
Освен това, именно това напрежение дава възможност на семейство Хокинс да оправят донякъде обърканите си отношения, когато на повърхността започва да изплува цялото напрежение във вътрешните им взаимоотношения, както между Лора и Джо, така и между Тоби и Мати. За най-малкия член на семейството – Софи, това става повод светът, видян през нейните очи, да излезе малко извън границите на нормалното, и това се случва, когато всички започват да изпитват страх. Знаете, че ако Софи е в беда, значи всички са в беда и е наистина вълнуващо са наблюдаваш как се случва това.
В очакване на премиерата на новия драматичен сериал „ХОРА“ по канал AMC на 23 октомври в 23.00 ч.
ИНТЕРВЮ С КАТРИН ПАРКИНСОН ЗА РОЛЯТА НА ЛОРА ХОКИНС
Коя е причината да участвате в „ХОРА“? Изпълнявам ролята на Лора Хокинс – съпруга, майка, адвокат, жена с успешна кариера, с добра заплата, но със сложно минало, което не е разкрила на съпруга си, независимо че е с него от доста време – и колкото по-дълго продължава връзката им, за нея става толкова по-невъзможно да изясни нещата.
Въпреки че Лора е неспокойна, взаимоотношенията със съпруга и децата й са добри. Но, не бих казала, че състоянието на нещата е добро.
Какво Ви привлече в тази роля? Всъщност не си падам по научната фантастика, не съм особено запозната с този жанр. Това, което наистина ме заинтригува, беше философският диалог, който филмът предизвиква. Специалността ми е „Класически науки“ и основните ми работи в края на следването бяха на теми като философия на ума и метафизика – теми, от които по-специално не разбирах нищо, за да не ме разберете погрешно – но нещата, които ме вълнуваха, бяха доста достъпни.
Излязох си от изпита с чувството, че съм се справила блестящо, но в крайна сметка получих най-ниската оценка в живота си. Но, това което искам да кажа е, че темата за човешкия ум наистина ме интересува. Как разбираме, че има неща извън това, което се намира в главата ни? Ние смятаме, че хората имат вътрешен живот само поради факта, че те изглеждат и се държат по начина, по който очакваме.
Всичко това, дори още в първия епизод, поражда такива мисли и разговори за съзнанието и за това какво значи да бъдеш човек. Спомням си теорията на Джон Лок за съзнанието и идентичността, за това какво Ви прави да бъдете личността, която сте. Първият епизод, който прочетох със замъглени очи, докато се грижех за триседмичното си бебе, ме накара да се замисля за много неща.
Неща като „Вълшебният таван“ – любимата ми детска книга, и за това как заекът става истински, защото има кой да го обича. Той ми напомни и за „Ръката, която люлее люлката“. Харесвам елемента на психологически трилър – отношенията между Лора и Анита, и ужасният страх, който Анита поражда. Елементът с кукувицата в гнездото е брилянтен – съзнанието, че е изместена от това съвършено синтетично създание, което се справя добре с всичко, с което тя не може да се справи. Изглеждаше ми толкова познато!
Как се чувствахте като партньорка на Джема в ролята на „синт“? Беше наистина уникално преживяване. Тя се представи чудесно, тя приковава вниманието толкова категорично, но по съвършено нов начин и тъкмо това е толкова привличащо и плашещо. За Лора е много трудно да разбере какво се случва вътре в нея, ако изобщо се случва нещо.
Лора подозира от самото начало, че това изкуствено създание всъщност не е изкуствено, защото то казва и върши неща, които изглеждат напълно човешки. Тя изпълнява ролята си толкова добре, че е трудно да не бъдеш погълнат от нея, Джема има хипнотизиращо въздействие в ролята на „синт“.
Извършихте ли голямо проучване в областта на изкуствения интелект? Моето проучване се изразяваше в прочитането на сценария, но аз се интересувам много от това. Работата беше много интересна, ние си разменяхме статии в областта на изкуствения интелект и подобни теми. Освен това, си поръчах от Amazon „The Ghost in the Machine“. Но, за съжаление така си и седи непрочетена. Макар че имам няколко забавни снимки как двегодишната ми дъщеря я чете с голям интерес. Само че не съм убедена, че възприема всичко написано.
Актьорският състав на филма е забележителен, нали? Да! По-голямата част от участието ми беше свързано с Джема и Том и моето семейство. Но, освен това съм работила с Нийл Маскел и Колин Морган и Емили Берингтън и други – всички те бяха просто страхотни. Съжалявам, че нямах възможност да работя с Уилям Хърт и Ребека Фронт – би било чудесно, ако имах съвместни изяви с нея. Но, да, съставът беше наистина забележителен.
Като се има предвид, че имате малки деца, за които трябва да се грижите, бихте ли се противопоставили на идеята да ги поверите на грижите на някой „синт“? Определено. Почувствах остро това. Лора се чувства силно застрашена от връзката, която детето й неизбежно създава с този „синт“. Дори ако това е изкуствено създание, което няма чувства, въпреки това детето ще създаде връзка с него.
Когато на детето му четат и „синт“-ът е достатъчно усъвършенстван, за да влезе в ролята на родител, сценаристите са създали няколко сполучливи сцени, в които Лора чувства тази уязвимост, това че бива изместена поради отсъствието си. Трябва да кажа, че аз изпитах това в известна степен, когато отивах на работа, чувствайки липсата на децата си. Осъзнах компромиса и болката от това да си принуден да оставиш някой друг да се грижи за децата ти.
Но, целият замисъл на изкуствените създания е да ни дадат възможност да бъдем в по-голяма степен човеци. Те ще се заемат с рутинните задачи, за да ни дадат възможност да бъдем поети или да правим нещо друго, което съответства в по-голяма степен на човека. Това е много убедителен довод, но когато се отнесе към дома… Гладенето е едно, но да четеш на детето си е друго нещо. Не е толкова просто, като да имаш машина, която да извършва досадната работа.
Кои видове досадна работа бихте прехвърлили с готовност на някой „синт“? Бих искала да имам „синт“-готвачка, която да не е толкова хубава като Джема Чан. Това би бил идеалният вариант за мен. И тя да върши цялата домакинска работа. Трябва да кажа, че не върша много домакинска работа. Моят съпруг е много по-добър в това от мен. Но, когато работиш толкова много часове, колкото се налага по време на снимки, не е възможно да се храниш добре, ако няма някой, който да ти готви вкусни ястия.
Вие сте играли в много комедии, не само в „IT Crowd“, както и в драматични роли. Изискват ли те различни умения и какви са Вашите предпочитания? Аз мисля, че всяка работа изисква различни умения. Понякога на зрителя му се струва, че си променил само акцента или нещо друго, но нещата са по-сложни. Тонът, настроението, жанрът е друг. Мисля, че това се определя от познаването на филма, в който участваш и това, което се изисква.
Всичко зависи от сценария. Ако сценарият е добър, от теб се иска само да го разбираш. Не е необходимо да правиш нищо друго. Но, за да отговоря на Вашия въпрос, ако ми кажат, че цял живот трябва да правя само едното или другото, боя се, че ще избера комедията. Но, това е само защото обичам да се смея.
В очакване на премиерата на новия драматичен сериал „ХОРА“ по канал AMC на 23 октомври в 23.00 ч.
ИНТЕРВЮ С ДЖЕМА ЧАН ЗА РОЛЯТА НА АНИТА
Кажете ми нещо за „ХОРА“, къде се развива действието? Действието в „ХОРА“ се развива в паралелна реалност, в добре познатия свят на Лондон, като първата Ви среща със семейство Хокинс е в момента, в който те купуват „синт“-а Анита. „Синт“-овете са високоразвити прислужници-роботи, които са много подобни на хората по външен вид; те са най-новият желан продукт или задължителна техническа придобивка за едно семейство.
Паралелна реалност? Като такава ли ще я разпознаят зрителите? Да, светът на „ХОРА“ би могъл да бъде днес или утре. За зрителя той трябва да бъде добре разпознаваем. В този смисъл „ХОРА“ не е обичайната научна фантастика, той е заснет в една много земна реалност.
Какво представлява Анита и кое в тази роля Ви привлече? Бях привлечена от образа на Анита, защото обичам предизвикателствата. Тя е много сложен, многопластов образ, но очевидно също и образ, който не е човешки. Прочетох сценария и го харесах. След като прочетох първите три части, исках да продължа да чета нататък. Не бях чела нищо подобно и никога преди това не съм имала случай, в който темата за изкуствения интелект да се разглежда по този начин. Така че, това беше наистина нещо ново за мен и то породи много въпроси и много интересни теми.
Анита е загадка и предизвикателство: нейният образ крие много пластове, които се разкриват в течение на сериала. Предизвикателството се изразяваше в това да съумееш да набележиш посоката на развитието й, разкривайки малко по малко нейната същност и мотивация.
Как реагира семейството в началото на появата на Анита? Бих казала, че в началото всеки от членовете на семейството има различна представа за Анита, която при всеки от тях се променя по различен начин и поради различни причини. Някои от взаимоотношенията се развиват по неочакван начин.
При първата си среща с Анита не можете са кажете дали тя представлява заплаха за семейството, какво е нейното отношение и какво се случва. Но, нещата не са такива, каквито изглеждат и те може да не отговарят на първоначалните Ви очаквания. Лора, например, отначало се чувства доста застрашена от присъствието й. Тя никога не е искала да има такова нещо в дома си и винаги е казвала, че няма да си вземе такова нещо, но при завръщането си установява, че съпругът й е направил непланирана покупка, вземайки Анита, и я е довел у дома без нейното съгласие.
Мисля, че тя се чувства така, сякаш мястото й в семейството е присвоено от Анита, която е перфектна във всички домакински работи – готвене, чистене, гледане на Софи, което я кара да изпитва голяма доза недоверие и страх.
Как Лора преживява бързото привързване на Софи към Анита? Мисля, че фактът че Софи се сприятелява с Анита, че се чувства добре в нейно присъствие и се привързва толкова бързо към нея тревожи Лора и я кара да се чувства пренебрегната и малко застрашена в семейството си. Мисля, че фактът, че тя не се доверява или поне не се доверява напълно на Анита в началото поражда у нея известна параноя по отношение на присъствието на Анита в дома.
Изглежда, че при Анита има нещо съвсем различно, как това се проявява в началото? Ами, при първата си среща с Анита всъщност никой не подозира, че при нея има нещо различно, но впоследствие някои членове на семейството и по-специално, Лора и Мати, забелязват у нея някои странни неща. Нейното поведение е малко по-различно от поведението на другите „синт“-овете, тя изглежда малко по-съобразителна.
Разкажете ни за това какво е да си „синт“, какво предполага това? Ние имахме един прекрасен режисьор, отговарящ за езика на тялото – Дан О’Нийл, който ни инструктираше от самото начало. Преди да започнем снимките, преминахме няколко седмици т.нар. „Синт школа“. Той и Крис Фрай (нашият продуцент) искаха „синт“-овете да придобият общ език на движение на тялото, затова всички актьори, изпълняващи ролята на „синт“-ове, преминаха през тази школа.
По принцип, „синт“-овете са машини и за всичко, което правят, използват електрическо захранване или батерия, затова всичките им движения трябва да бъдат пестеливи. Като актриса, аз трябваше да намеря начин да правя нещата по начин, твърде противоположен на този, по който обикновено ги правят хората. Така че, всъщност изучавахме всички основни неща – как да стоим прави, как да седим седнали, кака да ходим, как да се завиваме. Неща, които изглеждат толкова лесни, но всъщност трябва да ограничиш физическите си действия и да ги извършиш по най-икономичния начин. Това е доста трудно на практика, когато осъзнаеш колко много физически тикове имаш, които трябва да бъдат премахнати.
Присъстваше ли Дан на снимачната площадка при всяка сцена? Слава Богу, Дан беше там всеки ден! Той ни правеше бележки от рода на “краката ти не са успоредни” или “лявата ти ръка се движи неспокойно на кадъра”, така че, да, ние наистина имахме нужда от него.
Какъв беше ефектът върху прическата, грима и стайлинга? Повече време ли отнемаха прическата и грима, отколкото при обикновените роли? Нашият гримьор създаде прическите и грима, които според мен изглеждат страхотно на всички „синт“-ове. Целта на „синт“-овете е да бъдат съвършени, което предполага особен блясък на кожата и безукорна прическа и грим. Така че, да, те отнемаха малко повече време и трябваше да бъдат поддържани в течение на деня, но мисля че се получи добре.
Имахте доста драматични подводни сцени, какво беше преживяването за Вас? Никога по-рано не ми се е налагало да се снимам под вода, така че това беше истинско предизвикателство, но същевременно беше и доста забавно. Сцените бяха заснети в Пайнууд – там имат страхотен екип.
Имах тренировъчен период предишната седмица, за да свикна с водата и да се науча да издишвам през регулатора. Отведоха ме на дъното на резервоара и ми свалиха маската и регулатора, трябваше да поплувам малко наоколо, след което да си взема обратно регулатора, да си поставя маската, да я почистя и да се издигна на повърхността. Но, след това трябваше да мога да направя всичко това и освен това – да играя. Наистина беше удоволствие за мен, но докато част от мен изпитваше удоволствие, другата част беше на ръба на паниката.
Екипът е великолепен и ти създава увереността, че си в безопасност и че ако има признаци че си изпаднал в беда, те ще се отзоват веднага и твоят инструктор по гмуркане ще се погрижи за теб.
Колко близко се намираме до света, който виждаме в „ХОРА“? Намираме се само на крачка разстояние от настоящия момент. Имам предвид технологията на айфоните и сири, с която вече разполагаме; ние се обаждаме в кол-центъра или задаваме въпрос по телефона си; не е необходимо да разговаряте с човек, говорите на машина. Намираме се само на крачка от това да си представим как имаме прислужници-хуманоиди или роботи, които вършат цялата работа, с която не искаме да се занимаваме повече. Аз мисля, че в някои части на света положението е вече такова, че по-голямата част от работната сила е заменена от машини, така че наистина не сме далече от това време.
Мислите ли, че филмът ни казва нещо за това какво е нашето отношение и какви са нашите връзки с технологиите, които използваме? Определено мисля че той показва доста неща във връзка с отношението ни към технологиите, които използваме – както зависимостта ни от тях, така и двузначното ни отношение към тях. Аз изпитвам към телефона си чувство на любов и омраза в същото време. Аз съм напълно зависима от него, но също така мразя тази зависимост.
В света на „ХОРА“ ще видите страховете и предразсъдъците на хората по отношение на технологиите и ползата и евентуалните отрицателни последици от това животът ни да бъде улеснен по някакъв начин. Но, както знаете, когато печелим едно, губим друго.
В съвременната епоха на интернет ние сме толкова повече свързани със света и въпреки това сме по-изолирани: ние разговаряме по-малко със семейството и приятелите си, ние имаме по-малко истински контакти и мисля, че филмът разглежда всички тези теми.