Никой не може да ви заснеме с по-голяма любов изпитите празни чаши върху излъскан бар. Аки Каурисмаки прави филми ("Животът на бохемата", "Мъжът без минало", Светлини в здрача") за комедията на човешкото съществуване, сравними по хуманизъм и простота с тези на Чаплин и Жан Реноар. Цветовете му са изчистени и плътни, положени като с маслени бои (постоянен оператор Тимо Салминен), светлината е преувеличена като на театрална сцена, идваща от някакъв божествен източник извън кадъра. Актьорите съобщават репликите си равно и безстрастно, гледайки встрани от камерата, в някаква своя далечина. Диалогът е лаконичен, често парадоксален, понякога абсурден, но с литературна красота. В историите на финландеца се пие и пуши ритуално и с любов, кръчмите и баровете са място за общуване на свободни хора. "Хавър" (Le Havre) е есенция от този стил и най-оптимистичният филм на майстора досега, разказва за чудото да си милостив и добър в един безпощаден свят.
Както винаги, конфликтът е между вътрешната норма на героите и сковаващите норми на обществото. Избраната тема е най-парливата за Европа в момента - ксенофобията и нелегалната емиграция, но решението й е отвъд всяка политика и злободневност. В центъра е мъж без възраст, с благородно лице на остарял битник (Андре Вилмс от "Животът на бохемата"), ваксаджия на гарата на града от заглавието. Горд с професията си, върши я с достойнство, говори за нея с библейски думи ("тя е най-близо до хората, като изключим работата не свещениците", "последната, останала вярна на истините от "Проповедта на планината"). Прибира се вечер с износеното си сако и сандъчето в семпла къща в най-бедния квартал. Там, зад ниската дървена ограда, го посреща кучето Лайка (споменато заслужено като актьор в надписите на филма), и то със същата космическа доброта в очите. В аскетичното жилище с голи стени и дървена маса го чака вярната съпруга (Кати Оутинен от "Мъжът без минало"), атмосферата е на топлота и идилична обич - тя - права до масата, докато той реже сухата франзела и лука до чашата с евтино вино. Той й дава всички спечелени пари от деня, тя му заделя от тях колкото за две чаши в кварталното бистро, накъдето го провожда с усмивка до прага - защото той е работил и има нужда от това.
Каурисмаки се интересува от човека изобщо, времето и пространството и в този филм са обработени до стилизирана носталгия. Битовите материалности са изчистени от кадъра, останали са само детайлите или предметите, които помагат на разказа (като в нямото кино) или носят обобщаващ символ. Музиката (рок и блус) идва от стари джубоксове, грамофони с винилови плочи и очукани транзистори, няма нито един телевизор, единственият мобилен телефон е на кварталния предател (Жан-Пиер Лео от филмите на Трюфо). Времето е по-скоро филмово (в смисъла на оживели стари ленти), отколкото историческо. Цветният бедняшки квартал е изваден като от декор на Рене Клер ("Свободата е наша") или Марсел Карне ("Децата на рая"). Името на героя не случайно е Марсел Маркс (духът на пролетарски оптимизъм и солидарност е важен в историята на Каурисмаки), името на съпругата не случайно е Арлети като на актрисата от "Децата на рая".
В "Хавър" Каурисмаки споделя хляба и виното на тези "герои на труда", дава им думата, проверява ги с морална дилема. Тъмнокожо момче от Габон (Бронден Мигел) е избягало от контейнер с нелегални емигранти. Марсел и кучето Лайка го вземат под крилото си, докато стопанката им лежи в болницата с диагноза без надежда. Системата задейства хладната си машина за експулсиране, освен предателя за нея работи и старомоден полицай с нюх на хрътка (Жан-Пиер Дерусен). Като в стар филм за Съпротивата, срещу тях е само солидарността на обикновените хора от квартала.
В "Казабланка" има един момент, когато обикновените клиенти в ресторанта на Рик запяват изправени "Марсилезата" и заглушават пиянския марш на нацистите в ъгъла. "Хавър" е изтъкан от такива моменти. Величието е в простотата му. В лекотата, с която Каурисмаки превръща филмовите си средства в идеи и чувства. В силуетите на мъж и дете, надничащи зад ъгъла (като от "Хлапето" на Чаплин), в разцъфналата бяла вишна ("винаги има надежда") на финала.
Какво роди идеята за „Хавър”? Дали постоянно влошаващата се ситуацияс все по-големия брой емигранти? Или просто Ви се прииска да заснемете още един филм във Франция?
От няколко години мисля по тази идея, но не знаех къде да я заснема. Тя би могла да се случи в която и да е европейска страна, с изключение може би на Ватикана (или най-вече там), но ще е твърде специфична история. Най-логично би било да се спра на Гърция, Италия или Испания, защото при тях проблемът е, меко казано, най-тежък. Но аз пропътувах с кола разстоянието от Генуа до Холандия и открих, че искам да я разкажа в града на блус, соул и рокендрол музиката – Хавър.
Националният девиз на Франция е „Свобода, братство, равенство”. От него вие май сте оставил само идеята за братството.
Другите две винаги са били прекалено оптимистични! Но усещането за братство можете да откриете навсякъде, дори във Франция. Именно такова усещане за братство и близост съществува в квартала на рибарите в Хавър и то спасява малкото момче, но в истинския живот го няма, нали!? Надявам се да съществува, защото ако греша, ние вече живеем в обществото на мравките, за което Ингмар Бергман предричаше, че ще се появи.
Струва ми се, че колко повече насилие има по света, толкова повече расте вярата Ви в хората. Да не би да сте се превърнали в безнадежден оптимист?
Предпочитам версията на „Червената шапчица”, в която тя изяжда вълка, а не обратното, но в реалността предпочитам вълците пред бледите мъже от Уолстрийт.
Запознахте ли се с различни емигранти, за да напишете историята си?
Не, но съм се запознавал с емигранти по други поводи.
Избрал сте момче от Африка за символ на емигранта. Може ли да кажем, че младостта символизира и надеждата?
Във филмите ми няма символи, но като цяло имам повече доверие на младите хора, отколкото на някой на моята възраст. Разбира се, това не е всичко. Но поне вярвам безрезервно на Блонден Мигел, изпълнителя на ролята на момчето.
С този филм разширихте и кръга на актьорите, с които работите – имам предвид Жан-Пиер Дарусен, например. Въпреки това на мен ми се струва, че той изглежда така сякаш винаги е бил част от филмовото Ви семейство.
Разбира се, той отдавна се мотае наоколо. Досега обаче не му бях разрешавал да играе, а само да чисти студиото след снимки вечер.
Предизвикателство ли е да режисираш френски актьори?
Да режисираш френски актьори е привилегия.
Както и в „Бохеми” и тук се опитвате да възкресите незабравимия романтичен образ на Франция през 50-те. Носталгично ли сте настроен към този период?
Може би съм малко бавен. Модерната архитектура дразни погледа ми. Но 70-те години на 20 век започват да ми се струват стилни... днес и сега. Слава богу, че винаги ще имаме вчерашния ден.
Същото можем да кажем и за препратките във филмите ви, в които има по нещо от Бресон, Бекер, Мелвил, Тати, Рене Клер, Марсел Карне.
Надявам се да е така, защото не съм внесъл нищо от себе си. Изучавал съм някои от филмите на Марсел Карне, но не бих могъл да открадна много, без да прескачам от полу-реалистична приказка към сериозна мелодрама.
Във филма Ви участва и френският певец Литъл Боб. Неговата музика присъства ли във филма?
Хавър във Франция е еквивалент на Мемфис, щата Тенеси, в САЩ, а Литъл Боб или Роберто Пиаца е Елвис в своето кралство, ако приемем, че Джони Холидуей ще си стои в Париж. Макар че между тях може да се получи добър двубой.
Готовият филм отговаря ли на първоначалните Ви очаквания за него?
Повече или по-малко - мисля, че е това, което имах предвид в началото.
от Кристин Масон
Филмът на Аки Каурисмаки "Хавър" ще бъде на екран от петък, 20 април в Дома на киното и Евросинема.
