Никой не може да ви заснеме с по-голяма любов изпитите празни чаши върху излъскан бар. Аки Каурисмаки прави филми ("Животът на бохемата", "Мъжът без минало", Светлини в здрача") за комедията на човешкото съществуване, сравними по хуманизъм и простота с тези на Чаплин и Жан Реноар. Цветовете му са изчистени и плътни, положени като с маслени бои (постоянен оператор Тимо Салминен), светлината е преувеличена като на театрална сцена, идваща от някакъв божествен източник извън кадъра. Актьорите съобщават репликите си равно и безстрастно, гледайки встрани от камерата, в някаква своя далечина. Диалогът е лаконичен, често парадоксален, понякога абсурден, но с литературна красота. В историите на финландеца се пие и пуши ритуално и с любов, кръчмите и баровете са място за общуване на свободни хора. "Хавър" (Le Havre) е есенция от този стил и най-оптимистичният филм на майстора досега, разказва за чудото да си милостив и добър в един безпощаден свят.
Както винаги, конфликтът е между вътрешната норма на героите и сковаващите норми на обществото. Избраната тема е най-парливата за Европа в момента - ксенофобията и нелегалната емиграция, но решението й е отвъд всяка политика и злободневност. В центъра е мъж без възраст, с благородно лице на остарял битник (Андре Вилмс от "Животът на бохемата"), ваксаджия на гарата на града от заглавието. Горд с професията си, върши я с достойнство, говори за нея с библейски думи ("тя е най-близо до хората, като изключим работата не свещениците", "последната, останала вярна на истините от "Проповедта на планината"). Прибира се вечер с износеното си сако и сандъчето в семпла къща в най-бедния квартал. Там, зад ниската дървена ограда, го посреща кучето Лайка (споменато заслужено като актьор в надписите на филма), и то със същата космическа доброта в очите. В аскетичното жилище с голи стени и дървена маса го чака вярната съпруга (Кати Оутинен от "Мъжът без минало"), атмосферата е на топлота и идилична обич - тя - права до масата, докато той реже сухата франзела и лука до чашата с евтино вино. Той й дава всички спечелени пари от деня, тя му заделя от тях колкото за две чаши в кварталното бистро, накъдето го провожда с усмивка до прага - защото той е работил и има нужда от това.
Каурисмаки се интересува от човека изобщо, времето и пространството и в този филм са обработени до стилизирана носталгия. Битовите материалности са изчистени от кадъра, останали са само детайлите или предметите, които помагат на разказа (като в нямото кино) или носят обобщаващ символ. Музиката (рок и блус) идва от стари джубоксове, грамофони с винилови плочи и очукани транзистори, няма нито един телевизор, единственият мобилен телефон е на кварталния предател (Жан-Пиер Лео от филмите на Трюфо). Времето е по-скоро филмово (в смисъла на оживели стари ленти), отколкото историческо. Цветният бедняшки квартал е изваден като от декор на Рене Клер ("Свободата е наша") или Марсел Карне ("Децата на рая"). Името на героя не случайно е Марсел Маркс (духът на пролетарски оптимизъм и солидарност е важен в историята на Каурисмаки), името на съпругата не случайно е Арлети като на актрисата от "Децата на рая".
В "Хавър" Каурисмаки споделя хляба и виното на тези "герои на труда", дава им думата, проверява ги с морална дилема. Тъмнокожо момче от Габон (Бронден Мигел) е избягало от контейнер с нелегални емигранти. Марсел и кучето Лайка го вземат под крилото си, докато стопанката им лежи в болницата с диагноза без надежда. Системата задейства хладната си машина за експулсиране, освен предателя за нея работи и старомоден полицай с нюх на хрътка (Жан-Пиер Дерусен). Като в стар филм за Съпротивата, срещу тях е само солидарността на обикновените хора от квартала.
В "Казабланка" има един момент, когато обикновените клиенти в ресторанта на Рик запяват изправени "Марсилезата" и заглушават пиянския марш на нацистите в ъгъла. "Хавър" е изтъкан от такива моменти. Величието е в простотата му. В лекотата, с която Каурисмаки превръща филмовите си средства в идеи и чувства. В силуетите на мъж и дете, надничащи зад ъгъла (като от "Хлапето" на Чаплин), в разцъфналата бяла вишна ("винаги има надежда") на финала.
