Добрите филми са като доброто вино – ако ги оставите да отлежат и се върнете към тях отново, ще усетите по-богат и плътен вкус, с по-нюансиран аромат, наситени цветове и дълъг, запомнящ се, гъделичкат небцето ви послевкус. Два пъти гледах "Снимки в Палермо", новия филм на Вим Вендерс, и втория път успях изцяло да го усетя, не само внимателно да проследя историята още веднъж, а да се насладя на многото му детайли, нанесени в отделните сцени с усета и майсторството на умелия художник, който търпеливо е намерил мястото на всеки от тях, за да превърне картината си в завършена, цялостна творба, която говори сама за себе си.
"Снимки в Палермо" започва с надписи като снимки, кадри на филмова лента. Крайната му рамка също е такава. Вим Вендерс, който е и съсценарист, е построил внимателно историята си и след това още по-внимателно и със забележителен, макар и неизненадващ усет към детайла, я е заснел. Филмът създава усещането, че всяка сцена в нея е добре планирана, нищо не е оставено на случайността или импровизацията. Всичко носи своето допълващо картината послание и тя се рисува сама пред очите ни, постепенно добива все по-ясни очертания и плътни цветове, като фреската в църквата, която героинята на Джована Медзоджорно търпеливо реставрира в продължение на две години.
Но да започнем от началото.
Главният герой, фотографът Фин (изигран като цяло с лекота и само с моментна несигурност от фронтмена на Die Toten Hosen Кампино), си спомня за детството си, когато времето е минавало изключително бавно, а в настоящето му той е изгубил усещането за него. Фин страда от безсъние, а когато все пак заспи и сънува, се събужда в началото на съня. Сънят, казва той, е изгубено време.
Призори е, Фин живее в модерно архитектурно бижу, апартамент с прозорци, разположени като рамки, които кадрират гледката през тях и я обрамчват като снимка. От началото до края ние слушаме по-голямата част от музиката във филма, докато той е със слушалки на ушите и това създава силно лично усещане. Не някой друг разказва, той сам ни повежда в своя живот, в своята история, и ние естествено и непосредствено я съпреживяваме. Другият елемент, който помага за това е диалогът - конкретен, и директен, макар и на места да казва прекалено очевидни истини.
Заедно с Фин се сблъскваме със страха му от вода. Като дете не се е научил да плува, защото майка му се е бояла от водата. Сега той сам трябва да се пребори със страха си. Водата, макар и в басейн, си остава символ на живота. И така страхът на Фин става все по-ясен за нас.
После бързо се запознаваме с работата му - с помощта на двама асистенти, той се опитва да сътвори перфектния кадър, перфектната градска панорама, като добавя още етажи, които в действителност не съществуват, като поставя аризонско небе над градския пейзаж на Сау Пауло и иска изкуствено наложеното слънце да се отразява в прозорците, а после изгревът постепенно да премине надолу в кадъра в нощ. В дигиталната фотография не е необходимо да заснемаш нещата такива, каквито са и след това да ги проявяваш като старата филмова лента, в дигиталната фотография можеш да използваш действителността за основа да създадеш друга хиперреалност. Изкуствена, но въздействаща.
После научаваме, че Фин се развежда и спори с жена си, че нейната мъка вече не е негов проблем. Той е взел своето решение. Като типичната изоставена жена тя му къса нервите да получи това и онова за компенсация, а той, като типичен мъж, търси утеха в онази от Дуисбург, и в онази от нощния бар и...
Фин има репутацията на фотограф – творец, снимките му се излагат в музеи, но в същото време прави и модни фотосесии, без да се бои, че с това олеква като човек на изкуството. Ставаме част от лудостта и динамиката на професионалната фотосесия – моделът е бременната Мила Йовович. Но дори моделът, в края на деня не е удовлетворен от снимките. Тя иска в тях да проличи истинското, най-важното, нейната бременност. А раждането - на дете, на идея, на нещо ново, трябва да се забелязва, трябва да му се отдава по-голямо значение. Затова и ще направят друга фотосесия, която ще отведе Фин в Палермо, или както значи името на града - пристанището на всички пристанища.
После, докато Фин кара бясно в нощта, избягва катастрофа и на косъм се разминава със смъртта. Това е първата му истинска среща с нея. Преди това той я е съпреживявал със загубата на майка си. Човек първо се изправя пред идеята за собствената си смъртност чрез смъртността на родителите си. В един от кошмарите си Фин върви сред галерия от мумифицирани трупове и носи майка си на гръб, а тя закрива очите му с ръце. След избегната катастрофа Фин осъзнава две неща: не е мъртъв, но не се е и почувствал повече жив. Време е историята да започне.
От смъртта ли се страхуваме? Или от живота, който пропиляваме, пита Вендерс.
Фин копнее нещата да се променят. В неговия накъсан от безсънието свят реалността често прилича на съновидение, а редките мигове на сън са по-реални от всичко друго.
Времето минава бавно, зависи от това колко време му даваме, за да го усетим, му казва овчарят от поредния му сън наяве. "Не си ли представяш, че нещата, в които вярваш, могат да се случат отново - го пита той. - И тъй като не знаем кога за последен път правим нещо, по-добре да правим всичко, сякаш ни е за последно. Всичко трябва да приемаш сериозно, но не и себе си."
Тогава Фин заминава за Палермо с бременния си модел за нова фотосесия, със стария си фотоапарат и оповестява, че трябва да прави това, което чувства, че иска да прави.
Там, в града, в който живеят смирени в пъстра и шумна картина на падаща мазилка останките от римска, гръцка, арабска, финикийска и нордска цивилизация, Фин (не)случайно среща жената с цветното име Флавия. Тя е художник-реставратор, посветила е две години, за да реставрира фреска от 15 век, посветена на смъртта. Така тя се опитва да се помири със загубата на свой близък човек и да открие смисъла за себе си да продължи напред. Тя работи с това, което не би могло да се възприеме ако нямаме очи – картините, но вярва само в нещата, които не може да види. От нея Фин научава, че когато се вглеждаш твърде дълго в детайлите, изгубваш представа за цялостната картина.
Фин вече е на прага на това да нареди парченцата от своя собствен пъзел, да види своята собствена картина цялостна. И затова най-накрая се изправя пред най-големия си страх – смъртта.
Срещата с нея (в малката, но живо изиграна и запомняща се роля е Денис Хопър) е в огромна, прашна, изоставена и подобна на лабиринт библиотека. В нея може да е събрано цялото познание на света, но може и просто да е хранилището, в което смъртта събира картотеката на своите клиенти. Сцената е както трогателна, така и изпълнена предимно с монолога на смъртта - кратки сентенции за това, че тя осмисля живота и страха от нея служи, за да научи хората да ценят живота повече. Те трябва да се освободят от страха, защото страхът идва от тях, а не от смъртта. Смъртта е нежна и състрадателна, казва Денис Хопър и почти се разридава, че никой не иска да види истинското й лице. Сцената, въпреки всичко е изпълнена и с ненатрапчива игривост, сякаш самият Вендерс е искал по този начин не да олекоти нещата, а да ги предпази от превръщането им в рецитация, назидателна и добре позната реч, защото, в крайна сметка, той не ни казва нещо ново.
На пръв поглед "Снимки в Палермо" може да ви се стори муден и по-дълъг от необходимото, но той просто следва логиката на живота. Пътуването към себе си, когато сме се изгубили, е най-дълго и често най-криволичещото и мъчително от всички. Просто трябва да имаме търпение да го извървим докрай.
0 гласа