Те са зелени, симпатични, забавни и се борят срещу престъпността. Те са героите, които създадоха привлекателен образ на мутантите и станаха любимци на поколения деца. Освен това обичат пица.
Говорим си, разбира се, за оригиналните анимационни серии на “Костенурките нинджа”, защото в последствие вселената им се разрасна драстично в няколко игрални напъна, нови анимационни серии, анимета, електронни игри и какво ли още не. През моето детство обаче, БНТ бе така добра да пусне френски вариант на 194-те епизода, въртели се в продължение на десет години в края на осемдесетте и деветдесетте години на миналия век. Защо френски - не знам, но песничката някак звучи много по-добре на този език в сравнение с оригиналния английски вариант.
Историята започва в края на '86-та като комикс на “Мираж студио” и много скоро се прехвърля на малкия екран, като част от стратегия за лансиране на детски играчки с набиращите популярност герои. След малки козметични корекции, целящи да адаптират филма към по-незрялата публика, “Костенурките нинджа” започват неумолимия си ход към сърцата на зрителите и международната слава.
Четиримата герои, мутирали костенурки, кръстени на известните ренесансови артисти Леонардо, Микеланджело, Рафаело и Донатело, са отгледани и обучени в изкуството на нинджуцу от Хамато Йоши, японски сенсей, обитаващ каналите на Ню Йорк. В следствие на влиянието на мутаген самият той се е превърнал в хуманоиден плъх, известен повече като Сплинтер. Успоредно с опитите им да върнат учителя си към първоначалния му вид, те се борят с престъпници, мутанти, извънземни, нашественици от Измерението X и негативното обществено мнение. Основни врагове обаче се явяват старият познайник на Сплинтер, злият нинджа Ороку Саки, известен вече като Шрьодер, и наподобяващият кръстоска между мозък и дъвка Кранг.
Освен тънкия хумор, забавните ситуации и набиващото се в съзнанието чувство, че доброто винаги побеждава, основно достижение на филмчето е успехът в изграждането на индивидуални образи за всяка от костенурките. Главните герои не се различаваха само по цвета превръзки за очите и предпочитаното оръжие. Подобно на тримата мускетари, една може би логична аналогия, всеки един от четиримата успяваше да изпъкне по свой собствен начин, с характера, странностите и недостатъците си.
Аз обаче си имах други любимци. Потресаващо грозните мутанти Бибоп и Рокстеди, хуманоидни глиган и носорог, създадени от Шрьодер, ме разтапяха с малоумието си. Дори малко дразнещо, но като образи те единствено успяват да утвърдят предимството на зеленокожите нинджи и не оставят никакво съмнение в крайната им победа. И разбира се, Ейприл О’Нийл, червенокосата журналистка. Каква жена само, особено в очите на едно хлапе.
Някак обаче не можах да стана фен на игралните филми, а пък новите анимационни серии, стартирали 2003-та година са направо ужасни - поне според мен. Не знам дали защото отдавна минах възрастта, в която размахвах въображаеми нун-чакута, но не откривам и частица от онзи дух, който пазеха оригиналните серии.
0 гласа
с това и още една анимация съм израстнал