73-годишният сър Антъни Хопкинс за някои винаги ще си остане Ханибал Лектър. Но всъщност това е само един от образите, в които той се превъплъщава през дългата си и пъстра кариера.
Като човек Хопкинс е изпълнен с енергия и жизненост, без каквито и да било илюзии за актьорската професия и отслабнал след едногодишна диета от яйчени белтъци и бързо ходене. В последния му филм „The Rite" той учи млад свещеник на екзорсизъм.
Филмът е адаптация по романа на Matt Baglio, който „освежава" жанра на демоничното обладаване. Хопкинс се превъплъщава в стар йезуит, ветеран в борбата срещу демоните. „Всичко е базирано на истински истории", споделя актьорът и добавя, че режисьорът Микаел Хафстрьом е повлиян от лентата на Полански „Бебето на Розмари". „Всичко е много нормално - слънце, ден - но зад цялата нормалност се крие нещо ужасяващо."
Цветистият му език не щади романтичните представи за славата и шоубизнеса. „Аз нямам никакви приятели, това са глупости. Ти си толкова добър, колкото последната ти роля." Може би затова и не иска да издаде автобиографията си. „Всъщност я започнах, но се отказах. Кой се интересува от живота на другите?" Със сигурност много хора, а в неговия случай - двойно повече.
Детството му е изпълнено с трудности и отчуждение. Той израства в Порт Толбът в Уелс, а родителите му са собственици на местната пекарна. Трудно му е да се впише в училище, чувства се безполезен и намира утеха в свиренето на пиано и рисуването. Вдъхновението си черпи най-вече от местната звезда Ричард Бъртън. Игра на съдбата. Веднъж Хопкинс почуква на неговата врата за автограф, а Бъртън му споделя, че преди е работил срещу пекарната - в магазина за обувки. Актьорът си спомня, че се е чувствал ужасно безнадежден тогава.
По-късно Антъни Хопкинс се запалва по театъра и печели стипендия за Кралската академия по драматично изкуство. Но всъщност не обича театъра. „Играл съм в пиеси на Шекспир. Боже мой, никога повече... Виждал съм как хората на първите редове спят. Това беше и моментът, в който се осъзнах, това беше моята лебедова песен. След това напуснах." Дребната завист на театралния свят в Лондон може да бъде надмината само от неприкритото лицемерие на филмовия бизнес".
Всъщност най-големият му проблем тогава е алкохолът. Режисьорът Джон Ървин си спомня как веднъж през 70-те Хопкинс се е появил на снимки с махмурлук и му е казал нещо от типа „Моля те. Ще направя каквото искаш, само не викай".
„Когато пристигнах в Лос Анджелис, всички взимаха наркотици, аз пиех. Един ден просто реших - това е, край с пиенето. Хората ме предупреждаваха: „Пред себе си имаш страхотна кариера, трябва да се изчистиш". Но аз не го направих заради работата ми. Направих го заради себе си."
В момента Хопкинс живее в къща в Малибу с гледка към морето. Малко по надолу от Боб Дилън и Джулия Робъртс. Може да го забележите в някое арт магазинче в Санта Моника, дори в публиката на „American Idol". „Животът ми надмина и най-смелите ми мечти", споделя актьорът. „Нямам предвид парите и славата. Имам предвид... аз съм женен. Съпругата ми Стела е красива жена. Тя внесе в живота ми много спокойствие и мъдрост." Двамата се запознават, когато Хопкинс случайно попада в нейния магазин за антики и тя го посреща с голяма „латинска" прегръдка.
„Тя ме срещна преди десет години, когато бях напълно затворен в себе си. Всъщност тогава не се чувствах затворен, напротив - бях щастлив. Но се борех с лека депресия. Не се доверявах на никой, камо ли на жените." Според него позитивната природа на Стела му помага да преодолее всичко и да усети задоволство от живота. „Всяка сутрин тя се събужда щастлива, отнася се позитивно към всичко. От нея научих просто да приемам превратностите на живота. Затова вече живея, без да имам очаквания. Философията ми е следната: не ме интересува какво хората говорят и мислят за мен. Аз съм това, което съм, и правя това, което правя. Не очаквам нищо и приемам всичко. Това прави живота толкова по-лесен."
Кариерата на Антъни Хопкинс е много разнообразна. Можеш да направиш фестивал с 20 от неговите филми и да се чудиш как може да е посветен в рицарство. По същия начин можеш да събереш други 20 и да откриеш в тях едни от най-силните роли на века. Най-въздействащите сцени във филмите му обикновено се получават от дребни детайли - прокарването на пръстите през затворническите решетки в „Мълчанието на агнетата" или начина, по който държи книгата си и извръща глава в „Остатъкът от деня".
Когато се подготвя за роля, Хопкинс е направо изумителен. Сценариите му са пълни с драсканици и завъртулки, запомня репликите си наизуст, като ги чете по 200 пъти. Дори Стивън Спилбърг е изумен от него на снимките на „Амистад", когато рецитира 7-минутната си реч в съдебната зала без да трепне.
Когато говори за Холивуд, Антъни Хопкинс се раздвоява. „Не се оплаквам. Това е страхотно място, обожавам да съм тук. Америка винаги е била много щедра с мен", споделя той, но в думите му се усеща непоносимост към лицемерието на хората. Когато разбира как стоят нещата, Хопкинс решава, че не трябва да му пука и не му пука.
„Не ме разбирайте грешно. Това не ми пречи да съм ентусиазиран в работата си. Работя много упорито, ако въобще можеш да го наречеш работа. Давам всичко от себе си, влагам цялото си същество. И винаги искам нещата да приключат добре за всички. Но осъзнах, че в крайна сметка на никой не му пука за нищо."
