Малко ще е да наречем „Розовият облак“ актуален спрямо „международното положение“ в момента. Но още тук трябва да направим уточнението – в началото на филма също е направено – че сценарият е писан през 2017, а заснемането е било през 2019, така че „всички прилики с действителни събития са напълно случайни“ тук не е политкоректно клише, а реалното състояние на нещата.
Смъртоносният розов облак на Юли Жербазе, който надвисва над света, принуждавайки хората да се затворят по домовете си, наистина е нещо като зловещо пророчество за последвалия Ковид 19, 20, 21,… но също така е и много други неща: отровният сладолед на Сесар Айра, мъглата на Стивън Кинг, представата за най-красивата гъба на света, която, както знаем, обикновено е и най-отровната... Преди всичко обаче това е филм за човешките отношения – как живеем със себе си, с близките си (истински, по инерция или по принуда) и въобще в обществото. Множество познати от последната година ситуации ще преживеем в „Розовият облак“ – от ежедневното общуване през зуум до празните надежди, че „всичко ще премине“ по климатичен път, след като се сменят сезоните.
„Мисля, че аналогията със сегашната ситуация си има и предимства, и недостатъци – споделя Юли Жербазе пред София Филм Фест – Хората гледат филма и им е трудно да не го свържат с Ковид. Облакът изведнъж се превърна във вирус. Лошото е, че другите интерпретации се губят. Ако забравиш Ковид, можеш да привидиш много смисли на розовия облак. Всеки зрител може да открие свое значение на розовия облак. И е жалко, ако всичко се асоциира само с Ковид. Но в същото време хората чувстват филма, героите, историята близки. И това е хубаво. И може би много от зрителите могат да надживеят емоциите си чрез филма. Могат да разберат трудностите, през които преминават героите ми Джована и Яго“.
И още от Юли Жербазе относно социалните послания на филма:
„Не исках облакът да изглежда опасен. Той е розов като захарен памук и изглежда безобиден и сладък, но с времето се вижда, че въобще не е хубав и вреди на героите, особено на Джована, главния ни женски персонаж. Освен това розовото обикновено се свързва с жените. Още от малки ни обличат в розово и този цвят е запазен за нас. Розовият цвят завладява живота на Джована и я кара да прави неща, които при нормални обстоятелства не би искала, неща, които обществото обикновено смята, че една жена трябва да прави… Една от разликите между Джована и Яго е, че Яго не иска да знае нищо за външния свят. Те и така живеят изолирано, но Яго е още по-изолиран, защото когато тя спомене хората извън апартамента, които са в по-тежко положение от тях, Яго не ще и да чуе. „Чу ли за това сбиване, за убития човек?“, „Какво става с бездомните?“… Яго не иска да мисли за това. Той иска да е спокоен и радостен. Игнорира външния свят. За мен това е важно във филма. Изолацията и нежеланието да знаеш, че някои хора са в по-тежко положение“.
„Розовият облак“, пълнометражният дебют на Юли Жербазе, предугажда Ковид-ерата по начина, по който „Глътка въздух“ на Оруел – Втората световна война. А понякога, знаем, събитията в близкото бъдеще са много по-трудни за предвиждане от тези в далечното, като актът на предричането става обикновено съвсем непреднамерено… Определено това е филм, който с времето ще се превърне в класика, натрупвайки пластове и пластове нови интерпретации, но е добре да се гледа повече пъти и още сега, докато е топъл и можем да го преживяваме, един вид, в реално време, каквато възможност имате и вие на онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg – до 11 април!
А режисьорката пак е на една крачка в бъдещето спрямо зрителите, както личи от думите й при връчването на наградите на София Филм Фест вчера, когато тя самата се появи в запис от Порто Алегре: „Ужасно съм щастлива от тази новина, благодаря за тази награда, това е голяма чест. Иска ми се да бях в България с вас и… да видим дали ще можем да се срещнем през септември“. Следва продължение!
„Не исках облакът да изглежда опасен. Той е розов като захарен памук и изглежда безобиден и сладък, но с времето се вижда, че въобще не е хубав и вреди на героите, особено на Джована, главния ни женски персонаж. Освен това розовото обикновено се свързва с жените. Още от малки ни обличат в розово и този цвят е запазен за нас. Розовият цвят завладява живота на Джована и я кара да прави неща, които при нормални обстоятелства не би искала, неща, които обществото обикновено смята, че една жена трябва да прави… Една от разликите между Джована и Яго е, че Яго не иска да знае нищо за външния свят. Те и така живеят изолирано, но Яго е още по-изолиран, защото когато тя спомене хората извън апартамента, които са в по-тежко положение от тях, Яго не ще и да чуе. „Чу ли за това сбиване, за убития човек?“, „Какво става с бездомните?“… Яго не иска да мисли за това. Той иска да е спокоен и радостен. Игнорира външния свят. За мен това е важно във филма. Изолацията и нежеланието да знаеш, че някои хора са в по-тежко положение“.
