Рецензии
Американецът

Във времена на римейкове, 3D наводнения, вампири и зомбита, неспирни комиксови адаптации (всяка една по-добра от предишната), пуканкови „романтики“, свръхтехнологични екшъни и филми на Кристофър Нолан, по екраните се появява нещо напълно различно, със заглавие, което не вдъхва доверие на пръв поглед - „Американецът“.

Името на холандския режисьор не ни е особено познато, но като се разровим, виждаме, че е виновен за повече от 70 видеоклипа на изпълнители като U2, Depeche Mode, Metallica, Bryan Adams, Coldplay, Nirvana, Johnny Cash, + + + … а през 2007 прави феноменален филмов дебют с музикално-биографичния „Control” (лентата на Антон Корбин печели три награди в Кан, две номинации „БАФТА” и още три пъти по толкова награди и номинации от други международни кино форуми). Три години по-късно идва ред на „Американецът“, адаптация по романа на покойния Мартин Буут - „A Very Private Gentleman” от 1990.

Първото впечатление, което филма оставя у зрителя е своята стегната изчистеност. Разказът, както и филмовия език на Корбин е болезнено прецизен, като излишъка в него е сведен до нула. В количествено отношение, случващото се на екрана не е много и спокойно може да бъде разказано в две изречения, но за сметка на това, всяка буква и дума в тези изречения са виртуозно изписани и достатъчно красноречиви.

Историята е съсредоточена изцяло върху героя на Джордж Клуни, Джак – наемен убиец, изтънчен до съвършенство в занаята си. Детайлите, показващи как той борави с оръжията и собственоръчно прави заглушител спокойно могат да се сравняват с рисуването на картина.

Това, което го прави толкова добър е неговото постоянство – редовните упражнения, които прави (набирания, лицеви упори, коремни преси) и кафета, които пие. Когато усети жега зад ъгъла, Джак е готов хладнокръвно да дръпне спусъка и да поправи евентуалната грешка, довела до това. Външно, той изглежда безчувствен ... или поне така му се иска, но всъщност не е. Кафявите очи подсказват терзанията и копнежите му (по-скоро миражи) за нормален живот, лишен от самота. Самота, умело е пропита във всеки кадър, особено в сцената с тунела, оранжевите светлини и очертанията на лицето на Джак (може да се види в трейлъра).

Докато изпълнява последната си задача в малко живописно италианско градче (Кастел Дел Монте), мълчаливо търсейки своето изкупление, Джак се влюбва в проститутката Клара (Виоланте Плачидо). Тя носи в себе си и е точно това от което той се нуждае – чувствителност и желание за нов живот.

Освен с нея, Джак се сприятелява с Отец Бенедето (Паоло Боначели) – човек като всеки останал, криещ своите тайни, изписани в драматичния глас и сбръчканото му лице. Той съветва Джак да допусне Бог в сърцето си и да моли за прошка, а думите му „You have done much sinning” („Прегрешавал си много“) се забиват в съзнанието ни и продължават да резонират там. Те определят цялата трагедия на героя – делата в миналото му водят до последствия в бъдещето.

Както останалите изразни средства, диалога и музиката също са дозирани с капкомер, но удрят точно и силно, оставяйки своите белези.

Нетипично за съвременното кино, филмът залага изцяло на чистото естествено възприятие от зрителя. Манипулативни трикове от сорта на рязък монтаж, натъртващи крупни планове на героите или постоянна музика не са толерирани. Точно с този си стил, филмът носи подобно усещане като това от безкомпромисния „Няма място за старите кучета“ на братята Коен.

Въпреки, че гледах филма преди пет дни, умишлено оставих времето да размие вдъхновението от него поне малко, за да може рецензията ми да бъде максимално чиста и безпристрастна, но уви ... това не се случи. Напротив, с всеки изминал ден, „Американецът“ се превръща  нещо по-специално. Рядкост, която не заслужава, а изисква вниманието на всеки ценител.