Международният конкурс на София Филм Фест за първи и втори игрални филми включва 12 заглавия от цял свят, които ще бъдат оценявани от жури с председател номинираният за Оскар режисьор Милчо Манчевски. Освен вече обявените филми „Добрият шофьор“ на Тонислав Христов (Финландия-България) и „Изкуството да падаш“ на Орлин Милчев, представяме още 6 интригуващи творби.
„Скитница“ на полския режисьор Михал Хмиелевски е дебютна копродукция между Полша и САЩ, създадена с подкрепата на Вим Вендерс, който е в ролята на изпълнителен продуцент. Хмиелевски е полски режисьор, сценарист и фотограф, автор на музикални видеоклипове, късометражни и експериментални филми, които са представяни и награждавани на много фестивали по света. Историята на неговия пълнометражен дебют е вдъхновена от мистериозното безследно изчезване на певицата Кони Конвърс през 1974 година. Филмът е своеобразен роуд муви в духа на „Париж, щата Тексас“ на Вендерс, който проследява главната героиня Сара в нейното безцелно лутане, случайни срещи и мимолетни връзки, които я провокират да търси своето място в света…
* * * Във фокуса на копродукцията между Германия, Иран и Турция „Без край“ на иранския режисьор Надер Сайвар са човешките взаимоотношения и пречупването на реалността през лъжата. Животът на Аяз се превръща в ад, след като се поддава на провокациите на тайната поливция и се превръща в доносник. „Без край“ е втори филм за сценариста и режисьор Сайвар, спечелил заедно с Джафар Панахи, който е консултант на филма, наградата за най-добър сценарий на фестивала в Кан за „Три лица“.
* * * В дебюта на германския режисьор Йоахим Неф „Нощен пазач“ младеж е в период на пробация след присъда за непредумишлено убийство. Когато го освобождават от затвора предсрочно, Пол започва работа като нощен пазач в университет, докато си намери постоянно място за обучение. Останал без цел и измъчван от спомени, той се опитва да се впише в обществото, но демоните от миналото не го оставят на мира. Йоахим Неф работи по комерсиални и независими филмови проекти като режисьор и монтажист; името му стои върху реклами за BMW, McDonalds, Barbour, Williams F1 Racing. Дебютният му филм е продуциран от неговата компания „Blue Hour Films“.
* * * Впечатляващият дебют на Маян Рип „Другата вдовица“ е „елегантен и емпатичен портрет на най-охулвания женски персонаж – „другата жена“, съчетаващ ярки, детайлни черти на характера с подходящо театрално разточителство, за да постигне завладяващ ефект“, пише „Screen Daily“. Костюмният дизайнер Ела дръзко решава да присъства на седемдневния траур Шива в дома на починалия драматург Асаф, с когото са били дългогодишни любовници. Скръбта сближава Ела с вдовицата и брата на режисьора до мига, в който излизането наяве на истината за тайната връзка, е в състояние да взриви ритуала и да застраши премиерата на новата пиеса, по която са работили Асаф и Ела.
* * * Действието в „Щипка карамфил“ на Бекир Бюлбюл се развива в Югоизточен Анадол. Главният герой Муса пренася трупа на починалата си съпруга заедно с внучката си. Липсата на средства го принуждава да търси случаен превоз по пътя. Ситуацията се усложнява, тъй като родното им село е на границата, където се води война. Режисьорът учи театър в университета в Истанбул, след което преподава кино и театър и участва в създаването на няколко късометражни филма преди да дебютира с „Моите малки думи“ през 2018 година. „Щипка карамфил“ е негов втори филм.
* * * Копродукцията на Мексико и Италия „Червените обувки“ е пълнометражният дебют на Карлос Айхелман Кайзер. Той е роден в Мексико, учи режисура и продуцентство в Мадрид. Между 2006 и 2010 година работи като изпълнителен продуцент на телевизионни сериали, а през 2011 основава „Wabi Productions“, която продуцира документалния филм на Триша Зиф „Човекът, който видя твърде много“ (2016). През 2018 година по време на литературна работилница, ръководена от Майкъл Роу. „Червените обувки“ разказва за възрастен селянин, живеещ в мексиканските планини, който е принуден да замине за столицата, за да погребе дъщеря си, загинала при трагични обстоятелства. По пътя той се сблъсква с брутален и непознат свят, но намира и ново приятелство.
Останалите участници в Международния конкурс на 27-ия София Филм Фест ще бъдат представени допълнително.
Павел Г. Веснаков завършва Нов български университет като студент на Георги Дюлгеров. Първият му филм е късометражната драма „Влакове“ (2011). Третият му късометражен филм Чест получава Голямата награда на международния кинофестивал в Клермон-Феран. Следващият му късометражен филм „Зевс“ е носител на Голямата награда на кинофестивала в Брест, Франция.Пълнометражният дебют на Павел Г. Веснаков „Уроци по немски“ е единият от двата български филма в Международния конкурс на СФФ тази година. Филмът ни среща с избухливия Никола, който след края на пробацията си планира да напусне с приятелката си страната. В последните дни преди пътуването той се опитва да се помири с близките, с миналото си и със самия себе си.Как се роди „Уроци по немски“?Работата за първи пълнометражен игрален филм е и много емоционална. Като човек, който не разполага с толкова много опит конкретно в разказването на история във формат час и половина, през цялото време бях изпълнен с колебания дали взимам най-добрите решения, дали правя най-доброто, на което съм способен. Но когато започна самото снимане, тези съмнения останаха на заден план. И единственото нещо, което имаше значение, беше дали реално се случва някакво преживяване пред камерата или просто се документират неща, които нямат никаква художествена стойност. Правенето на филми поставя авторите в деликатна ситуация – всеки един момент да бъдеш на ръба на провала, но ако човек успее да преодолее страха, изпитва и творческата свобода.„Уроци по немски“ е филм за втория шанс, задава въпроса възможен ли е втори шанс в живота и как той може да бъде постигнат. Тази тема е любима на киното. Вас с какво ви привлече?Харесва ми, че има елемент на нещо изповедно в него. Героят е поставен в такъв момент от живота си, в който трябва да си даде равносметка за всичко, което е постигнал, и онова, което не е направил. Това го кара да разкрие себе си, да се отвори като човешко същество. Като автор аз се чувствах по същия начин, правейки филма с идеята, че споделям нещо, което ме притеснява; разсъждавам върху сюжет достъпен за много хора, които живеят в България, в това общество, в което и аз живея.Във филма ви Юлиан Вергов е неузнаваем. С това си превъплъщение печели наградата за главна роля на фестивала в Кайро. Как изградихте образа на Никола?Цялата ми работа с Юлиан Вергов е плод на нашето приятелство. Когато пренаписвах финалната версия на сценария, аз вече знаех, че той ще изпълнява ролята и начинът, по който си представях всичко, вече беше много конкретно свързан с неговата личност и с неговите професионални качества. С актьорите не сме се водили плътно по сценария, а по-скоро сме гледали дали това, което се случва пред камерата има някаква истинност в себе си, дали може да му повярваш. Затова когато има диалози във филма, те винаги са в един кадър. С монтаж не мога да помогна по никакъв начин на образите на героите. Или това, което се случва, се е случило наистина и те са го преживели, за да може зрителите да го съпреживеят, или просто не се е получило. Това беше един огромен риск, който поех и с помощта на Юлиан, който присъства във всеки кадър на филма, успяхме да изградим този стил.Гледайте „Уроци по немски“ на 13 март, събота, от 20:30 часа, в кино „Люмиер Лидл“. ... още »
Истанбул. Наши дни. По-точно 26 октомври 2020 година (датата е ситуирана леко напред във времето, тъй като филмът е завършен няколко месеца преди настъпването й, и е взета директно, признава режисьорката, от класиката на Робърт Земекис „Завръщане в бъдещето“). Малки улички, клаустрофобия, полицейски хеликоптер, натрапващ се (и визуално, и звуково) при най-малкото съмнение за нещо противодържавно; млади момичета и борбата им за свободно себеизразяване чрез изкуството на танца, сирийски бежанци, деца на сирийски бежанци, тайни куиър партита и въобще партита (които днес така и така са на ръба на закона, макар филмът да е завършен преди пандемията), протести за правата на жените, смартфони, заснемащи всичко, незаконно рушене и незаконно строителство, насилствена промяна на облика на крайните квартали… Един чудовищен метрополис-колаж, за чиято мащабност въобще не се говори директно – през цялото време ние виждаме (и чуваме, звукът в този филм е изключително важен) само в радиус от няколко метра, но чувстваме ритъма и аритмията на този огромен капан за хора със собственото си тяло.Във филма се разказват историите на четирима герои, постепенно усукващи се взаимно посредством връщане към вече преживени от нас, зрителите, ситуации – но всеки следващ път от различен ъгъл. Като стъпки и движения на танц, който още не владеем. Азра Дениз Окяй обаче го владее майсторски, макар това да е едва първият ѝ пълнометражен филм. И ако си мислите, че да се снима такъв филм по улиците на Истанбул (особено след 2016) е нещо обичайно или лесно, самата авторка на филма разказва за свой сблъсък със силите на реда, които, след като се легитимира пред тях като режисьор, вземат думите й толкова насериозно, сякаш им е казала, че е астронавт. Изключително смел и майсторски филм, който дава обективен поглед върху ситуацията в Турция днес, без да издига плакати, а със силата на голямото изкуство.Азра Дениз Окяй има корени от България и Туркменистан, живяла е и във Франция, където завършва филмово изкуство в „Сорбон-Нувел“. Занимава се с фотография и с музика (нейни са клавирните импровизации в началото на филма) и се интересува от мултикултурния аспект на обществото в съвременна Турция – също тема, която на официално ниво се избягва през последните години. „Призраци“ е истински шедьовър, който вече беше оценен по достойнство на фестивалите във Венеция (Награда на международната седмица на критиката) и в Анталия.Гледайте филма на 13 март, събота, от 18:00 часа, в кино „Одеон“ и на 23 март, от 14:00 часа, в Дома на киното. ... още »
Може ли любовта да съществува в условия на постоянно наблюдение? Възможно ли е първото влюбване да разгърне своята сила в свят, продължително лишаващ обитателите си от лично пространство, в институция, която ги пази колкото от трудностите навън, толкова и от самите тях? Според Иван Икич киното не само може, но и трябва да служи за пример за равнопоставени възможности и филмът му „Оазис“ заслужено се превръща в един от най-важните филми за 2020… Героите на „Оазис“ – трима младежи от дом за хора с интелектуални затруднения в покрайнините на Белград – са създадени да бъдат възможно най-далечни от характера и манталитета на самите актьори (избрани сред обитателите на същия дом) и това осигурява запазване на тяхната идентичност от присвояване и от превръщането на живота им в спектакъл за публиката. Това е важно да се уточни, тъй като филмът печели от липсата на естетизация една непосредственост, която се движи само и единствено от героите и конфигурациите, в които сами влизат. Предварителната подготовка с актьорите включва няколко месеца съвместна работа с тях, консултации относно частите от сценария и степента на комфорт – изобщо гъвкавостта на работния процес прави от „Оазис“ ангажиран филм, който умело избягва както клишетата, така и капаните на други продукции, включващи хора с увреждания. „Оазис“ успява да изгради доверие – както между снимачния екип и тримата актьори, така и от страна на зрителя – и дълбока интимност, в която всеки да се почувства поканен и дори приобщен. Поради тази си характеристика филмът може да обезвреди иначе проблематични образи (като тези на белези от самонараняване) и трудно смилаеми наративни решения (като финала ала „Ромео и Жулиета“), които да останат включени в органичното му цяло – приветливо, разбиращо, смело. Макар да е едва вторият пълнометражен игрален филм на Икич, той вече изглежда като културно-историческо събитие в собствената си репрезентационна традиция.Савина Петкова, за БКОИван Икич за „напълно непознатия Друг“ в „Оазис“:„Не исках да правя такъв мизерен източноевропейски филм за маргинализирани хора. Исках да създам нещо съвсем друго и мисля, че го постигнах - до степен, в която зрителят да се озове в един неповторим свят, с неповторими човешки чувства и желания. Нещо като приказка или шекспирова драма. Изгубеният рай... Нещо, което сме имали, но напълно сме разрушили, и сега е пълна пустиня, емоционална пустиня… Нашият свят е изграден върху сегрегация. От самото начало на цивилизацията. Сегрегацията е в ядрото на всяко общество. Да разделяш класите, да разделяш нациите, да разделяш расите. Нашето общество така функционира: нужен ти е Другият, за да изградиш своя идентичност. Конкретно що се отнася до младежите в нашия филм, този свят дори е скрит от останалата част от обществото. Ние не знаем, че той въобще съществува. Така че не е същото като с Другия в смисъла на „другата нация“, „другата класа“. Това е напълно непознат Друг, ти въобще не подозираш за него. Това е и една част от нашето общество, която няма глас, защото никой в тези институции не може да напише книга за себе си или да направи филм за живота си, да разкаже на света как той вижда своята реалност - и другите хора, останалите да могат да вземат отношение, да споделят своето виждане или по-добре да разберат техния свят. Невъзможно е заради липсата на способности на хората от такива институции да напишат книга или нещо подобно. Но социалните медии малко промениха това. Сега те могат да общуват с външния свят много по-лесно, което помага на всички тях – зная това от опит. Много добре се оправят със смартфони и компютри, за да могат да общуват с външния свят. Струва ми се, че технологиите в тази ситуация помагат да им се даде глас към другите, отвън. Което доскоро беше невъзможно.“Гледайте филма на 13 март, събота, от 20:30 часа, в кино „Одеон“ и на 23 март, от 16:00 часа в Дома на киното. ... още »
Angry Birds: ФилмътСъбота и неделя: 11:00Том и ДжериВсеки ден: 16:30Двете страни на чудесатаВсеки ден: 18:45Събота и неделя: 14:20ПреводачитеВсеки ден: 20:50 ... още »
