Коментари на Зрител351

Зрител351

104.02.2017, 10:18

Оценка: 1
1 гласа

Коментар за: Пасажери
Всяка история, преди да стане на филм, е била разказ или роман. Когато четем едно писано повествование, ние обръщаме внимание на някои неща, на други – не чак толкова, а трети -пропускаме. Това зависи от опита и въображението. Читателят създава в съзнанието си една представа за прочетеното, почти като режисьор, който планира своя филм.
Във всеки вид изкуство, особено при визуалните, има условности, които ние- зрителите, следва да приемем, за да можем да се насладим на шоуто. В театъра, например, когато героят е „намушкан“ с нож (обикновено дървен), актьорът се извива грациозно и се строполясва на пода в измъчена поза. Актьорът остава неподвижен, но продължава, естествено да си диша спокойно, което не впечатлява никого. При една аналогична сцена в киното, обаче, би било страхотен гаф, ако актьорът леко помръдне или не дай си боже въздъхне, докато изобразява вече умрелия си персонаж. Хвърковати чети от бдителни зрители веднага засичат провинението и го документират в черния списък от излагации.
Във фантастичното кино също са налице условности, които зрителят следва да приеме, ако иска спокойно да си гледа филма. Ще обърна внимание на най-важната - т.н. „изкуствена гравитация“. Всеки е гледал репортажи от Международната космическа станция и знае прекрасно как изглежда движението в безтегловност – лесно, бързо и почти без физическо усилие от страна на астронавтите. При това положение в наше време Холивуд не може да представя безтегловността във филмите си чрез забавен каданс на някакви подскоци на актьорите, както е било през 50-те и 60-те години. Заснемането на безтегловност става по два начина – или на място в космоса (космически скъпо) или в търбуха на огромен самолет, съответно декориран за сцената, който прави лупинг. При достигане на горната точка на кръга за няколко минути се получава ефект на безтегловност. Ясно е, че и това е адски скъпо – питайте продуцентите на „Гравитация“. За справяне с това затруднено положение кинаджиите излизат с иновацията „изкуствена гравитация“. Представят на зрителя конструкция на космическия кораб, в която отделенията за обитаване от хора са като кабинки на огромно виенско колело, което се върти постоянно и от въртенето се създава центробежна сила, която притиска хората към пода, както прането се притиска в стената на пералната при центрофугиране. Е, при това положение вече снимките спокойно може да се правят на земята, без да има опасност от осмиване за показване на недостоверни картини.
Само ще маркирам няколко проблема, които са налице покрай тази конструкция на кораба. Помещенията , които се въртят, както и хората в тях, участват в 2 вида движение – кръгово около оста на кораба и линейно по курса на движението. Вече стана ясно, че кръговото движение създава постоянна центробежна сила, подобна на гравитация. Промяната, обаче в скоростта на придвижване на самия кораб създава ускорение, а от там по законите на физиката – и сила, която ще тласка обитателите напред или назад според това дали движението се забавя или забързва. Промяна в скоростта ще има освен при тръгване и спиране и при попадане под въздействие на гравитация от космически тела, край които се минава, при отбиване на метеорити със защитния щит. Астронавтите ще са като яхтсмени на платноход в бурно море, които никога няма да са сигурни, че имат „здрава почва“ под краката. Сега си представете какви трябва да са тези „лагери“ около които да се върти кораба – яки, здрави, издържащи десетилетия на ниски температури и изключителни натоварвания. После идва енергията за това въртене – мисля, че тя би била сравнима с тази за задвижване на самия космически кораб. И накрая от гледна точка на риска – въпросният „лагер“ или какъвто ще да е този машинен елемент, е най-уязвимото място в цялата конструкция на кораба. При най-малък дефект там целият кораб ще се разруши за секунди. Считам тези доводи за достатъчни да покажат практическата безсмислица на измишльотината „изкуствена гравитация“. Това все пак си е една холивудска приумица, която трябва да приемем за истина, за да можем да се наслаждаваме с удоволствие на филмовия разказ.

Зрител351

201.02.2017, 11:23

Оценка: 1
1 гласа

Коментар за: Пасажери
Филмът е изключително приятен за гледане, балансиран във всяко едно отношение. Актьорите в главните роли са красиви и чаровни, придават на персонажите си страст и жизненост. Декорите са футуристични, но без екстравагантности. Дизайнът на общите помещения на космическия кораб, където след като се събудят ще живеят 4 месеца петте хиляди пасажери, е много изчистен и прилича моловете в София. Цялата обстановка създава впечатлението за чисто, ново, почти стерилно. В тази светлина на зрителя му става малко мъчно за цялата тази загубена подредба, когато в края на филма, след 88 години, се оказва, че главните герои са превърнали кораба в джунгла, засаждайки навсякъде растения и дървета и развъждайки домашни животни.
Специалните ефекти са много успешни, без самоцелни изхвърляния. Те показват кораба отвън и отвътре по един впечатляващ визуален начин. Друга част от спец-ефектите показва самата безтегловност и то много убедително. Особено впечатлява сцената със загуба на гравитация, когато героинята плува в басейна. Космическите сцени са гарнирани с използване на умопомрачителни космически пейзажи, заснети от телескопа Хъбъл.
Фантастичната история се вписва в масовата представа за развитието на технологиите, липсват фантасмагории, които да дразнят. Човечеството едва ли ще достигне техническия напредък, който е показан във филма, в следващите 200-300 години. В тази светлина белег на умереност е използването на съвременно облекло за героите, а не някакви измислени дизайни, които биха ги отдалечили от зрителя.
Във филма започва луд екшън, когато на героите им се налага да отстранят голяма повреда на кораба. Има пламъци, експлозии, свободно летене из космоса, напрежение до скъсване на нервите.
На фона на внушителните космически гледки, грамадни размери на кораба и напрежението, породено от авариите на кораба, се разгръща една чаровна романтична история. В нея има любов и омраза, предателство и саможертва, страст за живот. Макар на кораба да има над 5 хиляди души, те са приспани за 120 години. Будните герои са основно двама, за малко се появява и капитанът (също събуден по-рано от компютъра по погрешка), но умира от увреждания, причинени му от повреденото оборудване. Четвърти персонаж е роботът-барман Артур (в ролята невероятният Майкъл Шиин). Отношенията между Аурора (в ролята Дженифър Лорънс) и Крис (в ролята Крис Прат) са балансирани от житейския опит на капитана Гас Манкусо (в ролята Лорънс Фишбърн, известен с ролята на Морфиъс от Матрицата) и от навременните съвети на симпатичния робот, който е винаги ведър, оптимистичен и е един непресъхващ извор на мъдрост. Любовта на главните герои преминава през възход и падение, а общите усилия за спасяването на кораба и 5-те хиляди пасажери, окончателно убеждават Аурора, че е намерила мъжа, с който да прекара живота си.

Зрител351

325.01.2017, 11:23

Оценка: 0
0 гласа

Коментар за: Безизходна ситуация
Филмът се определя от едни коментатори като драма, а от други – като комедия. Бих казал, че има характеристики и за двете категории, макар комедийното да надделява. Драматичното е видимо на повърхността – за 2 часа екранно време четирима от героите се преселват в отвъдното. Един умира от тумор в главата, друг е застрелян, трети се самоубива, четвърти се подхлъзва и си чупи врата. Смъртта на всеки от тях като че ли е предопределена. Бернард е от година в лудницата, Томи е наркоман, Олспайс е стар и самотен. Всеки от тези хора по свой начин се е отделил от ограждащия го реален свят и е станал излишен. Съдбата им напомня за горчивите реалности на съвременността - океанът на сегашната технологична ера тепърва ще изхвърля милиони излишни човешки отломки. Смъртността сред героите е висока и филмът достойно застава до образци в жанра, като „Хамлет“, например. За разлика от Шекспировата трагедия обаче действието не се развива в кралските палати, а в мизерни жилища в покрайнините. Създателите на филма са поели по стъпките на Чарли Чаплин да представят на големия екран съдбата на малкия човек. Използват и изпитаната за целта форма – комедията. Хуморът във филма не е представен само от няколко смешни сценки, които да разсеят зрителя от материалната мизерия, сред която се случват събитията. Тук комедийното е начин на водене на филмовия разказ, а хуморът е сдържан и премерен. Тежестта на комичното във филма се носи от Мат Лукас, чийто герой Франклин през повечето време всъщност е тъжен.
Филмът е камерен, действието се развива бавно, предимно в затворени помещения и с около 2-3 участници на сцена. В този филм играят около 20 актьори, включвайки най-второстепенните роли, плюс 10-ина статисти. Най-многобройната сцена във филма е в самолета с 10 статисти като пътници и трима актьори, общата продължителност на снимките под открито небе е към 10 минути. Има сцени на шофиране на кола, видимо снимани в студио, които също са за около 10 минути. Най-скъпият декор във филма е част от салон в самолет, колите, които участват във филмовото действие, са една потрошена малолитражка и един що-годе запазен пикап. Материалите за останалите декори имат вид да са купувани от квартална разпродажба. Сградата с малките апартаменти, където се развива действието, прилича на изоставен мотел, предвиден за събаряне. При всичките тези дадености престава да има значение дали бюджетът е бил малък и са направили евтин филм или като са правили филм за бедни хора просто са похарчили по-малко пари.
Като така режисьорът не е имал грижата да урежда завладяващи дъха гонитби и престрелки, схватки с използване на източни бойни изкуства, стремглави надбягвания с коли, главозамайващи каскади. Неговата роля се свежда до прецизна работа при кастинга, старателно изграждане на образите и на сцените.
Успехът на комедийните образи се дължи в голяма степен на подходящия подбор на актьорите. Мат Лукас (в главната роля) е шишкав, с коремче, без каквото и да е окосмяване по главата, с бебешко изражение. Героят му се движи навсякъде без дрехи, само по гащи. Представете си и едни отпуснати ръце и леко приведена походка и получавате перфектна карикатура. DJ Qualls (в ролята на Арти) има клепнали уши, големи кръгли очи и широка уста. На тази физиономия й трябва само един тъжен поглед и леко отпуснати устни за да стане смешна. Ребел Уилсън в ролята на Роки е смешно пълна – предимно в краката и лицето. Комичното на тази й визия идва от контраста с вида на любовника й Томи, който е един строен красавец. Независимо от килограмите си Роки е страшно похотлива и си мисли само за секс.
Режисьорът старателно е потърсил и извел комичното от всеки образ. Така например, майката на Томи е облечена странно – бих казал като монахиня в домашен отпуск. Забрадката на главата и големите рогови очила са похлупак на абсурда. Сиромашкият й вид се допълва и от непрестижното състояние на зъбите й – долните са криви и неподредени, а на горната челюст има протеза с потъмнял цвят на коронките, която леко подува устната. Макар да си вярва и да влага вътрешна енергия, тя не успява да убеди сина си да спре с наркотиците и безпътния живот, най-вече защото не използва правилния език. Накрая Томи й казва, че като пияница е била по-добра, отколкото като християнка. Униформеният полицай от сцената с огледа в гаража на Оливети е спретнат, зализан, старателен. Той си води записки в тефтерчето за всичко, гледа да е полезен. Когато следователите забелязват обгорената перука в скута на Оливети полицаят услужливо обявява, че това е перука от срамни косми (косми от по 15-20см.?!). Следователят го пита как се носят – отпред ли. Полицаят поглежда глупаво и започва трескаво да си прелиства тефтерчето, където на всички е ясно, че няма нищо по въпроса.
Роси Перес играе сестра Бейкър в болницата. Лицето й е широко и грубовато, устните – сочни, с ярко червило, косата й е преметната над челото с голяма букла. Видът й спонтанно напомня за известен персонаж от “Muppet Show”. Макар да е изпратена с траурната мисия да съобщи на Франклин, че брат му е починал, през повечето време сестра Бейкър е изпълнена с възторг и прелива от ентусиазъм.
Филмът има основна сюжетна линия, която следва съдбата на главния герой. Останалите персонажи се появяват донякъде фрагментирано покрай и във връзка с Франклин, като сцените напомнят изпълнения на отделни артисти в една обща шоу-програма. Актьорите се справят отлично. Истинско удоволствие е да се наблюдава зрялата майсторска игра на опитни актьори като Били Кристал и Джеймс Каан, които постигат дълбока психологическа убедителност на образите си. Мат Лукас е истинска комедийна стихия. Изключително пластичен, съсредоточен, изобразява с лекота най-разнообразни душевни състояния. Второстепенните и епизодичните роли също се играят на висота, за което виждам основната заслуга на режисьора Джонас Акерлънд.
„Безизходна ситуация“ („Small Apartments”) е бутиков филм, изработен прецизно с изключителен усет към детайла, с тънко чувство за хумор, а актьорският екип се представя на изключително високо ниво.

Зрител351

418.01.2017, 11:50

Оценка: 0
0 гласа

Коментар за: Безизходна ситуация
Следователят по пожари (оказва се, че в Америка има и такива) Бърт Уолнът (в ролята – Били Кристъл) преживява семейна криза. Той се е изнесъл на хотел, след изневяра на жена си. Когато посред нощ го будят за да ходи да гледа опърленото тяло на Оливети, той е недоспал, недоизтрезнял, потънал в собствените си проблеми, на които търси решение. Самата физиономия на Били Кристъл на екрана вече настройва зрителя за майтапи. В случая героят му е затворен в себе си, уязвен, търсещ изход от личната си драма. Б. Кристъл е много сдържан в играта си, като поставя 2-3 едва доловими комични акцента на подходящи моменти, най-вече в сцената с огледа на тялото в гаража на Оливети. Въпросната сцена е наистина комична, като смешното става на места пародийно. При положение, че Франклин първо е наръгал вече мъртвия Оливети с отвертка, после го е гръмнал в главата с пушка, после го е запалил с терпентин и накрая го е загасил с пожарогасител, полицаите съвсем сериозно си говорят как фактическите данни говорят за класическо самоубийство. Разбира се, разследването си тръгва в правилна посока, но сцената показва доколко полицията в Америка се интересува от ставащото в бедните квартали. Бърт получава от стария Олспайс добър съвет – не се оставяй сам на стари години, прости на жена си. Бърт взема кучето на Франклин и се връща при жена си.

Зрител351

513.01.2017, 11:46

Оценка: 1
1 гласа

Коментар за: Безизходна ситуация
Фимът “Small appartments” (Безизходна ситуация) представя една друга Америка, различна от тази в касовите филми на Холивуд. В този филм героите имат ниско платена работа, ако изобщо имат такава, кръгът им от познати и роднини обикновено е максимално стеснен, връзката им с живота е съвсем изтъняла, а перспектива нещата да се променят просто няма.
Малките апартаменти– олющени, занемарени, на края на големия град, сред други също толкова грозни сгради - са своеобразен последен пристан за хора, попаднали на дъното на обществото по различни причини. Героите осъзнават в различна степен това, което им е донесъл животът.
Най-възрастният от своеобразната галерия неудачници, г-н Олспайс, е пенсионер, който се е нанeсъл преди 13г., когато e починала жена му. Избрал е сградата, защото собственикът г-н Оливети, му е приятел. Олспайс е постигнал мечтата на всеки работещ в Америка – да се пенсионира и да има осигурен доход на стари години. Да достигнеш до пенсия не е малко постижение в живота – то значи 20-30 години да работиш упорито и всеки ден да си мотивиран за това. Самотният пенсионер слага кръст на тези усилия, като се самоубива. Олспайс има един приятел – Оливети – и когато той умира при нелеп инцидент пенсионерът загубва окончателно интерес към живота. Олспайс е в постоянен задълбочаващ се конфликт с по-младите си съседи, с които все по-малко се разбира. По същият начин възрастният човек с годините престава да вижда и смисъл в своя живот.
Симон е младо момиче, което живее с майка си. Не работи, разчита на нея да я издържа, както и гледа да изкрънка някоя кутия цигари от продавачите в магазина – Арти и Томи - срещу опипване на гърдите. Симон е намислила с приятелката си да отидат в Лас Вегас и да станат танцьорки, за което имат online комуникация с човек, който уж бил собственик на заведение там. Когато Томи й обяснява, че единственият вид танцьорка, която може да стане е стриптизьорка и че следващата стъпка ще бъде просто да стане проститутка, Симон не желае и не иска да приеме тази истина. Тя е твърде млада и с характерния на младостта оптимизъм вярва, че държи съдбата си в свои ръце, че може да промени живота си когато и както пожелае.
Томи е друг обитател на сградата - пуши трева и работи като продавач в близкия магазин. Томи е подредил живота си в пространството между работа, дрога и секс с непретенциозни на външен вид госпожици. Томи е израсъл с майка-алкохоличка и не е получил особено висок старт в живота. Майка му вече е приключила с пиенето и е намерила спокойствие за душата си в Бог. Когато тя посещава сина си и го приканва да води по-благочестив живот, Томи я отхвърля. Той не може да спре дрогата, но въпреки това отчаяно и упорито държи в дъното на съзнанието си мисълта, че може да подреди и промени живота си. Действията му в тази посока са трагикомични – всеки ден той си поставя „цели“ за следващия ден, които записва в тефтер, като например да си сглоби наргиле или да употребява правилно някои думи. Томи не иска да повярва, че животът му е извън неговия контрол и че единственото, което може да постигне, е да документира собственото си падение. Томи приключва трагично живота си – при обир в магазина крадец го прострелва смъртоносно. Освен Симон, в чиито ръце издъхва, единственият друг човек, който тъжи за загубата, е майка му.
Роки, поредната секс партньорка на Томи, е занемарила отдавна живота си. Външният й вид е стряскащ – тя тежи около 130кг., изглежда като слон и само миловидното й лице загатва за отминалата й хубост. Подобно на Томи и тя проявява смехотворни грижи за себе си – решила е да гладува и да се „очисти от херпеси“.
Франклин е главният герой и разказвач на филмовата история. Преди да се озове на дъното е имал по-добри дни, но след приемането на брат му Бернард в лудница се озовава в малкия апартамент, който всъщност е една голяма стая. Франклин, облеклото му, както и стаята, която обитава, изглеждат шокиращо. В жилището има минимален набор от мебели – легло, хладилник, малък телевизор, кухненска мивка, готварска печка и др., но независимо от това стаята изглежда празна, вещите са стари и износени, а подът и стените – захабени. По ъглите стоят купчини стари вестници, полуразсипан чувал храна за кучето, а вездесъщите празни бутилки от любимата му безалкохолна напитка Мокси са навсякъде. Единствените по-скъпи лични вещи са един 4 метров алпийски рог и бинокъл. Към вещите на Франклин спада стара кола, 2 чифта слипове (долно бельо) – поне толкова се виждат във филма, чифт чорапи, сабо, ръчен часовник, канадка и няколко перуки. Има и куче. Франклин е на 32г., но е затлъстял, отпуснат, на лицето му постоянно стои безизразна физиономия. Той няма никакво окосмяване на главата – нито коса, нито вежди, нито брада, само мигли. Бях почнал да се чудя как са обръснали актьора така перфектно, когато узнах, че просто г-н Лукас си изглежда така. Героят не ползва панталон и навсякъде – в къщи и навън – се разхожда по слипове. Видът му е откровено ужасен. Франклин води еднообразен живот, като ежедневно с маниакална педантичност прави едно и също – в 7 часа надува алпийския рог, с което вбесява съседите, отива до пощенската кутия, за да вземе писмо с аудиокасета с редовното послание от брат му, слуша касетата, посещава магазина, откъдето купува кисели краставици и две големи бутилки от безалкохолна напитка, зяпа с бинокъл жените от отсрещния апартамент – Симон и майка й.
Франклин избягва да контактува със съседите си. Единственото живо същество, което е постоянно край него е кучето му, а единственият човек с когото общува, макар и едностранно и само в работни дни е лудият му брат Бернард. Франклин се е оградил от света и се е капсуловал в един свой малък, спокоен и сигурен свят, където се чувства наистина човек. Този периметър се владее от една мечта – красив живот в Швейцария. Тук е моментът да спомена, че тази му мечта се сбъдва, но това е по-скоро реверанс към зрителите, отколкото резултат от естествения ход на събитията.
Монотонният ход на живота му се нарушава когато при нелепа случайност собственикът на сградата г-н Оливети, бидейки при Франклин в стаята му, се подхлъзва в разлята на пода горчица, удря лошо главата си и умира. Въпреки полуидиотския си вид Франклин проявява задоволителна изобретателност и интелигентност и успява да се отърве от тялото на Оливети. Действията му, с които маскира смъртта на Оливети като самоубийство, са наистина комични и искренно развеселяват зрителя.
Следователите веднага разбират, че случаят не е самоубийство и следите започват да се насочват към Франклин. Тук съдбата му се притичва на помощ, макар и по странен начин. Франклин взима колата на Оливети и тръгва да я премести далеч от сградата. Закъсва в някаква тревна площ, двама хулигани (Себастиан и Маркус) го набиват, взимат му часовника и колата. В колата намират пистолет – собственост на Оливети. Хулиганите извършват обир в магазина, когато Томи е на работа, и по невнимание го застрелват. Полицията междувременно решава, че убиецът на Оливети му е взел колата и започва да я издирва. Скоро я залавят с двамата хулигани, на които е приписано и убийството на Оливети.
Франклин не е получил редовната касета от брат си, затова отива в болницата. Оказва се, че брат му е починал от тумор в мозъка и му е оставил ключ от сейф. Франклин открива там аудио касета с последно послание, 10000долара в брой, паспорт с нова самоличност за Франклин, както и номер на банкова сметка в Швейцария, където има още почти 800хил. долара. Франклин се връща за кучето си, но вижда, че полицията е в дома му и не се спира. После заминава за Швейцария, за да реализира своята мечта.
Макар този филм да представя герои, живеещи във впечатляваща за стандартите на Америка материална мизерия, той не е социален филм. Най-малкото, защото в него не се анализират въпроси, като например: защо има бедност в Америка или как конкретните герои на филма са изпаднали в това си нерадостно положение. Героите се справят някак с несгодите на живота, но не борбата за физиологическото им оцеляване впечатлява. Акцент на филма е битката, която всеки води в себе си за спасяване на човечността – упорството да запазиш обичта към близкия, надеждата за по-добро, възможността да помогнеш на някого, неприемане на злото за даденост. Не всеки има силите да води тази борба до край. Филмът показва и хора, които са загубили тази битка и са достигнали дъното, като например двамата хулигани-пияници които пребиват и ограбват Франклин, обират магазина и застрелват Томи, при това изпитвайки видимо задоволство от направеното.
Всеки от обитателите на „малките апартаменти“ има свои похвати да си внушава, че животът има смисъл и че нещата ще се оправят. Всички обаче ползват съветите на професионалист – д-р Менокс, в ролята Долф Лундгрен. Докторът е популярен психолог, който е написал много книги на тема как да успеем в живота, като тренираме мозъка си така, както се тренира мускул. Когато Лундгрен говори за мускули, това е нормално, но за психология – това вече е комично. Във всеки малък апартамент има екземпляр от последната книга на доктора. Братът на Франклин даже е прочел всичките му книги, но не е получил „отговорът“. Бернард прави скандал на д-р Менокс на едно представяне на книгата му, докторът го обявява за луд. Вездесъщият доктор е навсякъде - на екрана на телезизора, а също така – и в самолета на Франклин за Швейцария, където (както става на кино) те седят на съседни кресла. Франклин припомня на доктора случката с брат му. Докторът заявява с неприкрит цинизъм, че читателите на книгите му не трябва да бъркат метафората с послание.
Колкото и да тренират мозъците си по съветите на д-р Менокс обитателите на малките апартаменти не постигат успех в реалния живот. Единственото, което успяват, е да установят баланс в душите си, доколкото могат, за да приемат живота такъв, какъвто е.

Зрител351

620.12.2016, 03:07

Оценка: 2
2 гласа

Коментар за: Съюзени
Филмът е приятен за гледане, а добре изработените костюми, мебели и декори потапят зрителя напълно в материалния свят на 40-те години на 20-ти век.
Първите 30 минути вървят като шпионски екшън. Добрите са млади и красиви и пердашат лошите с лекота. Някъде след края на акцията в Казабланка мислещият зрител се усеща, че не такъв филм е очаквал да види. В опит да избегне констатацията, че си е дал парите не за който трябва филм, той си казва, че тук трябва да има нещо повече, че нещата не са каквито изглеждат. Така се и оказва. Опитният зрител знае, че холивудската драма задължително започва с рисуването на пасторална картина на хармония, любов и безоблачно бъдеще. После изневиделица гръмва лимонката с житейските неприятности. Това го има и в този филм. Когато драматичният обрат в живота връхлита главния герой, той не се поддава на течението, а започва упорито да му се съпротивлява – както на тихия, така и на другия фронт. Историята завършва почти както при Ромео и Жулиета. Казвам „почти“, защото в този случай има оцелели. За оцелелите има и „хепи енд“.
Филмът търпи критика по отношение на сценария. Има захаросани сцени на семейно щастие, които вървят на някой сапунен сериал. Има детински пресъздадени военни сцени, които сякаш са извадени от рисуван филм. Има житейски неубедителни действия на героите, сякаш гледате филм на Сталоун, сниман в България. Например, главният герой тръгва да отвлича британски военен самолет, за да качи семейството си и да избяга от британците. Веднага изниква логичният въпрос къде ще избяга. Да не забравяме, че действието се развива в самия разгар на Втората Световна Война. Поведението на героя до този момент не дава индикация, че смята да се предава на немците. Единственото място, където по това време човек е можел да се спаси от войната е Швейцария, само че тя е далече и всичката територия до там е окупирана от нацистите.
Актьорската игра е на ниво, особено на главните изпълнители. Брат Пит е сдържан и събран, докато Марион Котияр се раздава щедро – тя е очарователна, закачлива, с лекота е весела и сериозна. За М. Котияр това се предполага и от по-сложната структура на ролята й.
Сега за секс-сцената в колата. Истина е, че има силна еротика в тази сцена. Трудно обаче може да се приеме за сексуална. Да се прави любов на предната седалка на автомобилче с размерите на съвременно Мини-Купър е по-скоро акробатика, отколкото секс. Героите нито дръпнаха назад седалките, нито спуснаха облегалките – очевидно по онова време колите не са имали тези функции. Сцената е заснета изключително художествено, да го кажем, с мярка към разголването и фокус върху преживяването. Освен това е и майсторски заснета – камерата постоянно се движи в кръг около героите, сякаш в съзвучие с вилнеещата навън пустинна буря.