Винаги е хубаво, когато автор се завръща към нещата, заради които го обичаме. След интернационална кариера с променлив успех ("Небеса", "Парфюмът", "Интернешънъл") режисьорът на "Бягай, Лола" е отново в Берлин и прави това, което може най-добре – динамична и увличащо разказана приказка за любовта.
Любов, пулсираща с ритъма на модерните хора, вън от конвенциите на жанровото разказвателно кино, срещу условностите на обществото. "Три" (Drei) е свободен, искрен и краен – европейският арт филм от ново поколение.Ключ към темата му е стихотворението на Херман Хесе "Стъпки" (Stufen), изрецитирано цялото веднага след пролога.
То е химн на свободния и опитващ човек ("Сърцето трябва/ при всеки жизнен повик/ да е готово за раздяла и начало ново"), въстава срещу привързаностите от всякакъв вид, дори най-свещените (като родина). Прологът е арт в чист вид – бял фон, жена (хореографката Саша Валц) и двама мъже в черно разказват в метафоричен танц бъдещия филм, всеки минава през ръцете на всеки.
Хана (Софи Ройс) и Симон (Себастиан Шипер) са берлинчани с активен културен живот, тя води предаване по телевизията за "изкуство, екология и всекидневен живот", той изработва големи скулптури и инсталации по заявка на артисти. Заедно са от 20 години, без брак и деца (тя отказва), любовта им отдавна е навик. От рутината ги вади самоубийството на неговата майка (Ангела Винклер от "Изгубената чест на Катерина Блум"). Като запален нумеролог тя е избрала минутите на последния си час и броя на финалните хапчета да са кратни на 3. Нейното любимо стихотворение е Stufen, припомня го на сина си от отвъдното.
Третият човек в уравнението им е с показателното име Адам Борн (Девид Щрисоу), русоляв ариец микробиолог, занимаващ се с генетични експерименти. Хана го вижда на строга научна лекция и получава еротични видения (по екстремните реалистични картини на Джеф Кунс). Симон го среща в призрачно осветен нощен басейн и има порив да му покаже белега от скорошната си операция на гениталиите. Адам става утешител и на двамата, без да знае, че те имат нещо общо. "Три" е откровен, без да е вулгарен, деликатен, без да спестява нищо от случващото се с телата.
Интересът на Тиквер е към перипетиите на духа. Тезата му е, че без промяна няма хармония. Аргументите му са по границата на философията и науката. За мултплексната публика филмът ще е интелектуално предизвикателство - цитират се Ерих Фром и Спиноза, клонират се стволови клетки под микроскоп, включено е парче от спектакъл на американския театрален авангардист Робърт Уилсън. Но без това да убива човешкото в персонажите, напротив (както сме го виждали при Годар) - прави ги по-живи, реални, съвременни. "Изкуството има нужда от контекст" е буквална реплика от филма. И "Три" е изкуство.
При Тиквер формата е неразделна от съдържанието - така беше в "Бягай, Лола", така е и тук. Симетрични композиции се редуват с пулсиращ полиекран, в чиито части текат паралелни действия. Търсен е хаосът и многообразието на живота, камерата е авторовият коментар.
Тя постоянно прескача от субективната гледна точка на терзаещите се с метаморфозите си герои към обективния поглед на неутралния разказвач. Според Тиквер това е начинът му да покаже "летежа на времето, защото се случват твърде много неща и животът ни е много наситен". Толкова наситен, че понякога решението е кратно на 3.
"Три" започва с монолог за „хармонията, разбъркването и симетрията”. Главните герои във филма обрисуват постепенно тези идеи.
Разкажете ни как тримата ви герои оформиха своя любовен триъгълник.
Том Тиквер: В началото историята ми не беше за любовен триъгълник, а за обикновена двойка. Дори филмът щеше да се казва така – Две. За мен интересното не беше фактът, че Хана и Симон са се запознали и влюбили, а какво се случва когато двама са заедно от доста дълго време и какви са трудностите пред партньори от 10-15 години. Събрах различни сцени, идеи, лични преживявания, но не бях наясно кой елемент ще превърне всички тези неща във филм. И тогава дойде третият човек в уравнението. И така всъщност единството между симетрия/хармония/разбъркване крепи една връзка.
Адам е източникът на объркванията, отклоненията, сблъсъците. Така се поддържа балансът. Разбъркването подтиква двамата партньори да търсят други обекти на своите желания. Аз се опитвам да обясна как се получава това във филма. Има едно схващане, според което хората в дългогодишна двойка започват повече да си приличат като брат и сестра, отколкото като партньори. Възможно е дори по някакъв начин външно да заприличат един на друг. Развиват еднакви вкусове, влияят се най-много един от друг и затова и обекът на техните желания може да е един и същ човек.
Как вие самият сте свързан с героите си и има ли моменти от вашия живот, които станаха случки в техния живот?
Том Тиквер: Хората от моето поколение, които наричаме себе си възрастни и принадлежим на средната класа на западната култура, сме странни типажи. Филмът е обърнат към всеки, който е преживявал криза, защото е копнял за някаква промяна в този иначе доста статичен наш живот. Когато намерим нещо, което ни прави щастливи – професия, място, връзка – колкото и хубави да са те, търсим обновление. Това си е заложено и генетично. Ако хората си приличат твърде много, нещата стават скучни и досадни. Дори като режисьор, моята професия предполага да правя едно и също, но това, което поддържа пламъка жив, са различните предизвикателства. Аз лесно се въодушевявам, когато усетя, че мога да покоря нови територии, а щом това се случи - започвам да търся други. Нашето желание е да можем да разчитаме на някой, който ни е верен, но в същото време имаме и напълно противоположни очаквания от партньорите си.
Както и в предишни ваши филми вие използвате сложна визуална схема, за да разкажете историята. Каква беше концепцията ви в това отношение?
Том Тиквер: Трудно ми е да отговоря съвсем ясно на това. Не че не знам, просто ми е трудно да опиша процеса, защото той се случваше постепенно. Обикновено всичко тръгва от разбирането ми, че киното има потенциала да покаже субективността и обективността или как киното може да улови едно събитие едновременно от субективната, или лична и обективната, или обществена гледна точка. Ние лесно можем да се прехвърлим от героя и начина, по който той вижда нещата, към неутралния разказвач. Това не е чисто визуалната гледна точка към нещата, но помага да се наблегне на тези иначе много кратки в действителност моменти, които имат решаващо значение за живота на някой човек и как за него те протичат бавно и мъчително, сякаш са цяла вечност. Или пък обратното – как времето лети, защото се случват твърде много неща и животът ни е много наситен.
Когато мисля за визуалната страна на нещата, се опитвам да се водя от вътрешните ни усещания и преживявания. Разделям екрана на няколко полета в определени сцени, защото така се опитвам да изразя многообразието от преживявания, с които ни залива животът и хаоса и объркването, които носи всеки един ден. Ние обаче успяваме да подредим този пъзел в наглед логичен и свързан вид. Това ме вълнува страшно много. Днешният ми ден беше преизпълнен с емоционални и визуални преживявания, но сега вече съм в състояние да ви разкажа за тях и да направя последователна връзка на събитията в главата си. За мен мисълта следва действието и обективната реалност не ме интересува много-много.
Защо избрахте Адам за третия човек в любовния триъгълник, а не Хана?
Том Тиквер: Може би, защото съм най-силно привлечен именно към нейната героиня. Но, ако сме сериозни, трябва да кажа, че и тримата ме привличат заради нещата, които символизират като човешки същества. Между мен и тях има общи черти и аз дълбоко им съчувствам и ги разбирам. Но мисля, че Хана е най-търсещата от тримата. Тя се стреми постоянно към съществени преживявания и постоянно разсъждава върху тях. Да бъда в нейната глава беше най-забавното и интересно преживяване, тя е и най-непредсказуемата от тримата. А именно това движи филмите напред.