В последния филм на Алмодовар жанрът е най-неважното нещо.
Разказан като "момче работи в шивалнята за рокли на майка си, влюбва се в момичето, което помага там в шиенето, но то не харесва мъже; съдбата превърта живота му така, че двамата накрая се намират", той е цветна мелодрама с хепиенд.
Парадоксално, такава е и нотата, на която свършва "Кожата, в която живея" (La piel que habito), излизаш като спасен ("Отвъртя ми главата!", се чу женски глас при светването на лампите).Но разказан с: "брилянтен пластичен хирург, превъртял от загубата на жена и дъщеря, се прави на господ и решава какъв пол и тела ще имат отвлечените от него в луксозната му тайна клиника", е модерен ноар с хорър елементи, сред артистична среда, подредена от Жан Пол Готие, където копия от известните биоморфни фигури (във филма от плат) на Луиз Буржоа са ключ към спасението. С буквален надпис на стена Art is the way to freedom, изчегъртан от централния персонаж (Елена Алайа), който е едновременно пациентка, затворничка и любовница.
"Кожата, в която живея" е достатъчно налудничав и отвлечено красив, за да бъде чист Алмодовар. На 62 анархистичният испанец е завършен артист, владеещ без проблем средствата на изкуството си. Организацията на видимостите, която за други е крайна цел, при него е само стартова точка за питане на трудни въпроси и надникване в неизразимото. "Има ли пол душата?" – от това се вълнува сега Педро Алмодовар.
Отговаря го през Антонио Бандерас като д-р Франкенщайн (и после малко Пигмалион) от 2012, време на разгадан човешки геном, със съхранена старомодната потребност да бъде обичан. Но от идеалната жена, която сам ще създаде със скалпела си. Има вярна и трезвомислеща икономка (Мариса Паредес) с тайни в миналото, споделени с директността на сапунен сериал. Тези нотки са нужни, за да компенсират тежестта на дилемите около персонажа пациент-затворник-любовник, с който Алмодовар се идентифицира.
Чрез тях "Кожата, в която живея" израства до екзистенциална мистерия с хладна красота (един саксофон и две соул парчета на Конча Буйка в едър план и червена рокля на Готие). Говори за силата да приемеш реалностите на живота, какъвто е. Да намериш стратегия за оцеляване на чистата си същност (полова и всякаква), за да запазиш ядрото, което никой няма право да пипа, независимо със скалпел или фалшиви чувства. Алмодовар иронизира, че изходът е през йога и писане хиляди пъти на стената "Дишай". Но първо трябва да си разбрал кой под кожата си ти – истинският (истинската). За което е и филмът.
Беше време, когато ходенето на кино в отоплените, чисти и трудно достъпни за обикновени хора салони на НДК беше привилегия в сравнение с опърпаните кина от народен тип. Това отдавна не е така. Сега шансът на киноманиите е да привличат с добре подбрани заглавия.
Това също не е лесно в конкуренцията на провеждащия се в същите локации "София филм фест" или на силни независими събития като So Independent, приключващ в седмицата преди него и ангажиращ същата публика. Новите мениджъри на НДК са успели в движение да осигурят добри филми, оставащи по различни причини вън от вниманието на комерсиалните разпространители.
"...А киното е моя любовница", заглавие на шведски документален филм за Бергман, спокойно можеше да е мотото на тазгодишната "Киномания" (9 - 20 ноември в зала 1 и "Люмиер", програмата е на http://kinomania.bg/).
В него Уди Алън, Бертолучи, Скорсезе, Лив Улман и Ларс фон Триер споделят почитта си към гениалния швед, а постоянният му оператор Свен Нюквист разкрива тънкости от занаята му.
В документалната секция има и други любопитни заглавия - "Ходорковски" е за най-известния руски затворник в момента, а "Покорителят на реките" (с награда от "Сънданс") е за ексцентричен словенец, преплувал Амазонка по дължината й, без да се отказва от двете си бутилки вино на ден. В игралната селекция виждаме заглавията, открили тазгодишните фестивали в Кан ("Полунощ в Париж" на Уди Алън) и преди две седмици Лондон ("Имаме папа" на Нани Морети).
След скандала с разобличаващия Берлускони "Кайманът" италианският майстор на политическата сатира е смекчил блендата до комедия на характерите, филмът му е за човешката страна на мистериозния ритуал по избиране на папа, онзи с белия (или черен) дим от комина на "Свети Петър" и вика Habemus Papam към денонощната тълпа на площада. 85-годишният Мишел Пиколи е в ролята на дърпащия се избраник, мечтаещ все още да стане актьор, удостоен против волята му с най-тежката роля за един смъртен.
Няма киноман, който да пропусне новия на Ларс фон Триер "Меланхолия" или на Алмодовар "Кожата, в която живея". Казват, че във филма на датчанина имало повече красота, отколкото смисъл, а испанецът се бил предоверил на по-низши жанрове - предстои да проверим доколко е вярно, но и двата филма не бяха приети еднозначно на последния Кан.
В централната селекция "Фестивал на фестивалите" вниманието привличат две заглавия, осигурени в последния момент. Идва дългочаканият опус на Дейвид Кроненбърг "Опасен метод", в ролите респективно Виго Мортенсен и Майкъл Фасбендер.
Кийра Найтли е общият им обект на терапия, разпъната между Ерос и Танатос. Преведена като "Дама, поп, асо, шпионин" е екранизацията по романа на Джон Льо Каре от 1974 Tinker Tailor Soldier Spy, направена от прочулия се с "Покани ме да вляза" швед Томас Алфредсон. Четирите думи са от детска песничка на тема какъв искам да стана, като порасна, и са по-близо до "Калайджия, шивач, войник, шпионин", но как да обясниш на днешните млади какво е това калайджия... За филма по-важен е шпионинът, в ролята, обезсмъртена от Алек Гинес, сега е Гари Олдман.
Задължителен (ако вече не сте го видели по други канали) е "Децата са добре", в който Джулиан Мур и Анет Бенинг са лесбо партньорки, избрали един и същ донорен баща (Марк Руфало) за децата, които са решили сами да отгледат. Режисьорката Лиса Холоденко лично е преживяла описаното, подходът й криволичи между комедията и драмата. За различните лица на любовта е и "Новаци" (Beginners), в който ветеранът Кристофър Плъмър е баща на Юън Макгрегър и му признава хомосексуалността си на прага на смъртта. За мото на филма режисьорът Майк Милс е сложил думите на Милан Кундера: "Не говори в клишета!"
Точно на "Киномания", а не примерно на So Independent, ще видим тазгодишния международен победител от "Сънданс" "Големият полицай от малкия град", написан и режисиран от Джон Майкъл Макдона, брат на нашумелия драматург Мартин Макдона. Връзката между двамата е не само в ангажирания в титулната роля Брендън Глийсън ("В Брюж"), но и в абсурдната игра с клишетата на гангстерския филм и черната (но със загриженост за човека) комедия.
Силното напоследък британско кино е представено с още добри примери. Режисьорът на "Изкупление" Джо Райт е смеси приказка с хай-тек трилър в "Хана", в историята ние ще познаем елементи и от българската гордост "Козият рог" (за което със сигурност Райт не подозира). Баща (Ерик Бана) скрива дъщеря си (крехката Сирша Ронан) от света и я обучава до перфектна машина за убиване (каскадите са на личния "хореограф" на Брус Лий). Срещу тях е цялата мощ на ЦРУ, командвана от Кейт Бланшет, която има и лични мотиви в преследването.
Режисьорът на "Влюбеният Шекспир" Джон Мадън се представя на "Киномания" с "Неуредени сметки" (The Debt) - ретро шпионска история за агенти на "Мосад" и операцията им в Източен Берлин от 1965, разказана със скок във времето. Като млади ги играят Сам Уортингтън ("Аватар") и Джесика Частин ("Дървото на живота"), като възрастни - Хелън Мирън и Том Уилкинсън.
"Винаги в същия ден" (One Day) на датчанката Лоне Шервиг е медитация за живота на любовта във времето. Ан Хатауей и Джим Стърджис се влюбват в деня на дипломирането си в Единбург и после се виждат всяка година в един летен ден, за да споделят новите си животи през призмата на старите чувства, романтиката е смесена с трезвостта на живота.
Сцената с погребването на Ума Търман от Тарантино в "Убий Бил 2" е разтеглена до 90-минутен минималистичен трилър от испанеца Родриго Кортес в "Погребан" (3 награди "Гоя"). Райън Рейнолдс е отвлечен в Ирак шофьор на автобус, на когото похитителите са оставили джиесем с изтляваща батерия и кислород колкото за времетраенето на филма, за да успее да се откупи. Ситуацията би стоплила сърцето на Хичкок.
Открояваме с любопитство японската версия от 2010 на "Чебурашка", типажите са по познатите илюстрации от книгата на Едуард Успенски "Крокодилът Гена и неговите приятели", има я и песничката от руското филмче от 70-те на Роман Качанов.
Много е силна класическата секция на десетдневката. Осигурено е ново копие на режисьорската версия на "Портокал с часовников механизъм" на Кубрик. Ще видим с какво промени самите принципи на актьорска игра в киното Марлон Брандо в "Трамвай Желание" (заради 100 години Тенеси Уилямс) и как Одри Хепбърн преля от себе си в Холи Голайтли в "Закуска в Тифани" по Труман Капоти.
Любителите на джаза ще харесат "Парижки блус" (1961), с оригинална музика на Дюк Елингтън и две пиеси, изсвирени лично от него. Вътре Луи Армстронг играе себе си като гастролираща в Париж джаз легенда, а Пол Нюман е тромбонист в състава му.
Звездни артисти и именити режисьори ще зарадват почитателите на киното в тазгодишното издание на Киномания, което минава под мотото „Презареждане”. Близо 50 филма ще бъдат показани в дните на фестивала – за София от 11 до 20 ноември в НДК, а за Варна – от 18 до 24 ноември във Фестивалния и конгресен център.
Програмата на събитието, което ще бъде официално открито на 11 ноември от 19 ч. в зала 1 на НДК, стартира с „Учебник по любов" (Manuale d’am3re) - третата част от романтичната италианска комедия на Джовани Веронези.
Във филма си партнират Робърт де Ниро, в ролята на разведен американски професор, преместил се да живее в Рим, и Моника Белучи, която става негова любовница.
Във филма се разгръщат три любовни истории, които пресъздават три възрасти на човека, а общото между тях е шофьорът на такси „Купидон” (Емануеле Пропицио). Филмът „Учебник по любов” е сред абсолютните хитове на европейското кино тази година. Не случайно първите му две части на жънат огромен успех в Европа, с общи приходи от 45 милиона долара.
Два дни по-късно, на 13 ноември, отново в зала 1 на НДК, зрителите могат да се насладят на последния филм на най-прочутия и награждаван руски кинорежисьор Никита Михалков – „Изпепелени от слънцето 3: Цитаделата” (Утомленные солнцем 3: Цитадель). Руският претендент за номинация за „Оскар” за чуждоезичен филм е в жанра военен епос. В новия филм от трилогията легендарният командир на дивизия Сергей Котов е вече реабилитиран от Сталин и се завръща във вилата от дачното селище ХЛАМ (художници, литератори, актьори, музиканти), където преди години щастливо е живял със съпругата, дъщеря си и цялата си фамилия.
Сега обаче всичко в къщата е променено - и то не за добро. И командир Котов отново трябва да се сражава, този път за честа си... Филмът заслужава вниманието на публиката не само защото е дело на емблематичен режисьор, а и защото излизането му предизвиква вълна от полярни мнения в Русия.
На 17 ноември, в зала 1 на НДК, Киномания предлага очаквания нов хит на режисьора Педро Алмодовар - "Кожата, в която живея” (La Piel que habito). В него участват звезди като Антонио Бандерас, Елена Аная и Мариса Паредес. Филмът не може да бъде причислен еднозначно към определен жанр - в него се преплитат елементи на екзистенциална мистерия, психологически трилър и хорър, обединени от пресметната перверзност и дързък размах, които оформят уникалния почерк на Алмодовар.
В лентата се разказва за д-р Робърт Ледгард (Антонио Бандерас), естетичен хирург, който се превръща в "луд учен" след като губи жена си и дъщеря си. Не липсват сцени на насилие, отвличане и убийство, допълвани от непредсказуеми обрати в паралелните за сюжета истории. Кожата, в която живея е 18-ият филм на Алмодовар и по думите му е „напълно нов път, напълно различен филм от всичко, което е правил досега." При всички положения той заслужава вниманието на ценителите на киното, защото е многопластов и дава безгранични възможности за размисъл и интерпретации.
Датският кинорежисьор Ларс фон Триeр е представен на Киномания Презареждане с новия си филмов шедьовър – „Меланхолия” (Melancholia), който можете да гледате на 20 ноември в зала 1 на НДК. Това е един от най-коментираните филми за 2011 г. Звездният състав в него е дълъг - Кирстен Дънст (която спечели награда за женска роля в Кан за този филм), Шарлот Генсбур, Кийфър Съдърланд, Джон Хърт, Александър Скарсгард и баща му Стелан, Шарлот Рамплинг.
Сюжетът му е нестандартен поглед към Апокалипсиса. Историята във филма се върти около героинята на Кирстен Дънст – Джустин, копирайтър, която е на път да се омъжи за Майкъл в отдалечен и пищен замък. Сватбеният прием, организиран от сестра й, бързо се превръща в бедствие в тесен семеен кръг, увенчано от появата на насочилата се към Земята планета-скитник на име Меланхолия. Наситената емоционално драма е изградена около темата за смисъла на съществуването.
Творбата на ексцентричния датски режисьор заслужава внимание и заради неповторимия му почерк, и заради огромните й шансове да спечели "Златна палма”, които Ларс фон Трир пропиля, защото на фестивала в Кан публично изрази възхищението си от... Хитлер.
Ден по рано, в зала 1 на НДК, е прожекцията на „Винаги в същия ден” ("One day") - новата любовна драма на режисьорката Лоне Шерфиг. Филмът проследява историята на Ема (Ан Хатауей) – момиче от работническата класа с идеалистични стремежи, което се събужда една сутрин до привидно типичния заможен мъжкар Декстър (Джим Стърджис от "През вселената"), чиито приоритети се свеждат до алкохол, наркотици и обиколки по света. Филмът разчертава многобройните начини, по които пътищата им се пресичат и разминават, и ни показва как чувствата им се развиват и променят.
Необичайната режисьорска гледна точка и ритъмът на филма го превръщат в своеобразна антология от емоции и копнежи: много от тях добре познати, други изненадващи, някои леко смущаващи – но при всички положения такива, които до последно трябва да стискаме в дланите си толкова силно, колкото можем. Екранизацията по популярната и у нас книга на Дейвид Никълс е един от есенните хитове по екраните в Европа и САЩ. ... още »
Лентата е с участието на Антонио Бандерас и Мариса Паредес, и е радикално различна от всичко останало на Алмодовар.
Неговите филми - обикновено забавни и цветисти - са му донесли две награди в Кан, но никога „Златна палма" за най-добър филм.
"Кожата, в която живея" е адаптация на френски роман, който проследява извратената история на пластичен хирург (Антонио Бандерас). След като съпругата му е обгорена в катастрофа, той изобретява революционен „продукт" - кожа, устойчива на огън и малария. Той обаче е сполетян за втори път от голяма трагедия - дъщеря му се самоубива, и започва един разказ за отмъщение, затвор и тормоз с неочакван обрат.
Филмът е тъмен и те провокира да се замислиш - жанровете на ужаса и научната фантастика изследват какво се случва, когато един учен загуби досега с човешкото. Лентата може да се възприема и като модерна версия на класиката от 1931 г. „Франкенщайн".
Тя поставя въпросите за потенциалната опасност на новите технологии като генно инженерство и развиване на човешки органи в лаборатория.
„Това не е фантастика, тъй като тези експерименти съществуват - има лаборатория в Гранада, където правят изкуствена кожа", разказа Алмодовар.
Първите реакции към „Кожата, в която живея", който беше един от най-очакваните филми на фестивала, са много позитивни, а след прожекцията последваха аплодисменти. Филмът бележи и подновяването на партньорстото между Педро Алмодовар и Антонио Бандерас, които работиха за последен път заедно през 1990 г. във филма „Tie Me Up, Tie Me Down", който даде старта на международната кариера на актьора.
„Аз съм си вкъщи, чувствам се като у дома", заяви Бандерас. Ролята на хирурга-психопат беше определена от списание Screen като неговата най-добра до момента. „Героят ми е напълно студен, но идеята не беше да ужасим зрителите, като им показваме ужасяващи картини - те постепенно започват да усещат оново неприятно безпокойство", допълни още той.
Алмодовар сподели, че винаги изисква много от актьорите по време на снимките и ги насърчава напълно да се слеят със своите превъплъщения. Актьорите трябва да направят някаква жертва, Алмодовар ни насилва да стигнем дотам - идеята е да асимилираме чувствата на героите и да предадем тона без жестикулации", разказва Бандерас.
Педро Алмодовар традиционно присъства на фестивала в Кан - през 1999 г. спечели наградата за най-добър режисьор за „Всичко за майка ми", а през 2006 г. за най-добър сценарий на филма „Завръщане".