Калина Иванов напуска София през 1979 г. заедно с родителите си и заминава за Ню Йорк. Завършва дизайн, а след това и кино в Нюйоркския университет.
Работи като сценограф и дизайнер за независими продукции като „Мис Слънчице”, „Манджурският кандидат”, „Хотелски апартамент”, „Дим”, както и сериала на NBC „Крале”. На последната церемония за връчване на наградите „Еми”, спечели наградата за сценографията на филма „Сивите градини”.
Тежка ли е наградата „Еми”?
Да, по-тежка е отколкото можете да си представите. Статуетката е с оригинален дизайн и всъщност е много удобна за държане, когато я получиш.
Разкажете как се работи за продукции като „Мис Слънчице”, “Шаферът” и “Сивите градини”.
Всеки филм е различен сам по себе си. Забавлявах се през цялото време, докато снимахме „Мис Слънчице”, от началото до края. Режисьорите, продуцентите, актьорите, всички бяхме едно голямо семейство. Смеехме се по цял ден.
Снимките на „Шаферът” също бяха много забавни. Там беше малко по-трудно, защото половината от филма беше заснет в Лос Анджелис, а аз трябваше да направя така, че да изглежда, че е сниман в Ню Йорк. Втората половина пък се снимаше в Шотландия и Лондон. Работех с три екипа едновременно. Изискваха се доста усилия за координиране на процеса.
„Сивите градини” беше най-голямото предизвикателство за мен. Трябваше да подготвя за много кратко време една продукция, чието действие се развива през четири десетилетия, от 1936г. до 1976г.
В началото на 90-те срещате Джонатан Деми. До каква степен тази среща повлия на вашето бъдещо развитие?
Срещнах Джонатан, докато бях студент в Нюйоркското филмово училище. Той беше първият ми учител. Хареса проектите ми за „Мълчанието на агнетата” и написа специални препоръки за първата ми работа като сценограф.
Работите главно върху независими продукции, в които участват известни актьори. Разкажете за срещите си с някои от тях.
Независимите филми са най-интересните продукции. Като сценограф и дизайнер съм работила с Никол Кидман, Джесика Ланг, Дрю Баримор, Харви Кайтел, Патрик Демпси, Тони Колет, Уилям Хърт, Робърт Редфорд…Много са. Всички тези актьори ме удивляват с професионализма си.
Най-трудният филм до този момент?
Работих върху филма “Chapter 27”. Това е филм за убийството на Джон Ленън. През цялото време ни съпровождаха протестиращи, които не искаха филмът да бъде заснет. По време на премиерата на фестивала в Сънданс, дори имаше бомбена заплаха.
Последно работихте върху филма „Rabbit Hole” с Аарън Екхарт, Никол Кидман и Даян Уийст. Какво е усещането да сте в една продукция с две носителки на „Оскар”?
Филмът е една много интимна, семейна драма и изпълненията на актьорите гарантират неговия успех. Възхитена съм от пълната отдаденост, с която тези актьори се отнасят към професията си.
Имате ли поглед върху новото българско кино?
Много бегъл, но виждам, че се задава едно сериозно ново поколение.
Планувате ли скоро да посетите България?
Надявам се, но всичко зависи от бъдещите ми проекти.
Предстои ви да работите с Робърт Редфорд. Как реагирахте, когато разбрахте за това?
Прекъснах ваканцията със семейството си, за да отида на интервю с Робърт Редфорд. Той се срещна с някои от най-добрите холивудски дизайнери и му отне цели 5 дни, за да вземе крайното си решение. Почувствах се така, сякаш съм спечелила големия джакпот от тотото.
Кой е режисьорът, в чийто филм искате да работите?
Много са. Любимите ми са Мартин Скорсезе, Кристофър Нолан, Катрин Бигълоу, Питър Джаксън. И Фелини, ако беше сред нас.
Отдавна Джесика Ланг не е правила толкова силна роля. За Дрю Баримор това е връх в досегашната й кариера. Стилен, въздействащ, актьорски филм, каквито днес рядко се срещат. Продукцията спечели шест награди „Еми”, сред които за най-добър телевизионен филм, най-добра актриса /Джесика Ланг/, най-добра поддържаща мъжка роля на Кен Хауърд, както и наградата за сценография, която отиде при българката Калина Иванов.
„Сивите градини” е мрачен и тъжен, точно както и заглавието му. Филм за падението на две красиви жени. Филм за разрухата на едно семейство. Филм за нереализираните мечти.
Цял живот талантливата певица Едит Бийл живее със заблудата, че всичко около нея е розово. Не иска да приеме факта, че е провалила кариерата си, заради съпруг, който вече не я обича и не живее с нея. Не осъзнава, че банковите й сметки са почти празни и не може да си позволи да води охолния живот, с който е свикнала. Не иска да пусне на свобода дъщеря си, която отдавна вече не е малкото момиченце, което постоянно иска да бъде с майка си.
Въпреки, че осъзнава подчинената роля, която майка й и е отредила, красавицата Еди няма смелост да напусне родния дом. Опитва се да го направи, стига дотам, че се впуска в авантюра с женен мъж, против волята на майка си, но в крайна сметка отново се завръща. Дори голямата й мечта да стане филмова актриса не успява да пребори привързаността към майка й.
„Сивите градини” е името на имението, което става свидетел на драмата на двете жени. Имението, което Едит и Еди делят с десетки котки, полуразложени отпадъци и вмирисана храна. Прокълнато място, което би могло да бъде и тяхно спасение, ако не носеше сантиментални спомени на майката, за славните години, които някога е преживяла сред тези изсъхнали вече дървета. Имение, чиято продажба би донесла достатъчно пари, за да изживеят щастливо своите дни.
Режисьорът Майкъл Съкси снима филм във филма, за да съпостави годините на слава и разруха на двете героини. Кадрите от 30-те години с ослепителната Джесика Ланг и чаровната Дрю Баримор се сменят с образите на две запуснати жени от средата на 70-те. Дългите сатенени рокли са заменени от раздърпани парцали. Блестящите усмивки са отстъпили място на разкривените физиономии.
Луксът е заличен от нищетата. Щастливият живот на Едит и Еди Бийл е някъде в миналото, настоящето е мизерия. Мизерия, за която те не искат да признаят. А не искат, защото си представят, че всичко това е филм. Филм, в който изпълняват главните роли. Ролите на две неразбрани жени.