Тази година си поставих цел - да изгледам колкото се може повече филми от конкурсната програма на София Филм Фест. От селектираните 12, аз се преборих с 9. В предишните шест издания на конкурса признавам, че ако съм гледала нещо, то е било по-скоро случайно.
Тръгнах с идеята, че съпреживяването на първи или втори филм на даден режисьор има нужда от по-специална нагласа при гледането им. И тъй като също съм дебютант при по-задълбочения досег с другите кинодебютанти, реших, че мога да разчитам за помощ и "сверяване на часовника" на някой по-вещ от мен. Спрях се на един от членовете на международното жури, сръбският режисьор Стефан Арсениевич, защото единствено него познавам от филмите му "Любов и други престъпления" и новелата му в омнибуса "Поколение: Изгубени и намерени". А пък сме и връстници.
И така, подготвих се за неуверени в себе си киноразкази, изпъстрени едновременно с попадения и несполуки. И наистина, докато гледах филмите, имах усещането, че те следват логиката на океана - имаха своите приливи и отливи, но доста чести и интензивни. Постоянно се питах, в кои от тях, в приливите или отливите, си личи истински режисьорът.
"Да, така е - съгласява се Стефан Арсениевич, докато разговаряме час преди журито да раздаде наградите си на сцената на Зала 1 на НДК на 14 март. - Филмът е доста коварно нещо, защото и най-добрите режисьори правят лоши филми понякога. А това е така, защото работите с хора. Работата зависи от толкова много обстоятелства. Вземете времето, например. Ако вали, това влияе на настроението ти, ако е слънчево - също, но по различен начин. Ако си актьор и не си се наспал предишната вечер, ако си се скарал с жена си - това също оказва влияние. Върху филма се отразяват толкова много малки наглед неща. Понякога дори не можете да обвинявате само режисьора за тях. От друга страна, все пак лошите филми също са част от работата ни и затова наистина трябва да оценяваме когато се появи нещо добро."
Селекцията на филмите в конкурса предложи разнообразна разходка из доста и различни кътчета на света - започна от Балканите (с "Дзифт" / България, "Есен" / Турция и "Най-щастливото момиче на света" / Румъния), премина към Западна Европа ("Бахтало (Късмет!) / Унгария, "Сънища призори" / Испания, "Франклин" / Великобритания и "Чико" / Германия), поспря в Близкия Изток (с "На баща ми" / Израел, но и Германия), стигна до Далечния Изток (с "Лечителката" / Казахстан, но и Франция / Германия), от там се прехвърли в Азия ("На сушата" / Индия / Иран, но и Франция) и завърши разходката си в Америка (Северна -"Кумбия кайера" / Мексико и Южна - "Възможен живот" / Аржентина, но и Германия).
"Доволен съм от селекцията на филмите - казва Стефан Арсениевич. - Повечето заглавия бяха добри, а някои - забележителни. Подборката дава ясна представа какво се случва с новите режисьори в момента. Хареса ми, че филмите бяха съвсем различни един от друг - от съвсем класически до експерименти между документално и игрално кино, например. Във всеки филм търсех уникален глас."
И аз търсех уникални гласове, но още повече търсех такива, които да мога да приема в съзвучие с моя собствен. И такива открих. Както и други, които спокойно бих пропуснала, или поне едва ли бих се заинтересувала от филмите на режисьорите им от тук нататък.
Да започнем с българското предложение. Освен че "Дзифт" взе наградата Кодак, той беше почетен от журито със специална награда като първия филм ноар в българското кино. "Филмът ме изненада. Много добър опит за режисьор дебютант. Хареса ми визуалния стил, операторът е свършил страхотна работа. Имах проблеми с използването на стереотипите на филм ноар като жанр, тъй като по принцип не съм негов почитател. Бих предпочел да няма кой знае колко цитиране на други филми. Като цяло "Дзифт" е много модерен, нов, различен и свеж. Имам чувството, че полека-лека българското кино върви нагоре и развива различни теми, което е много важно. Всяка година има по няколко добри филма, а това е добре за малка кинематография като вашата", смята Стефан Арсениевич.
Режисьорският дебют на Явор Гърдев в киното безспорно притежава освен повече от първокласна операторска работа плюс точния за нея монтаж, и зрителски потенциал, който вече реализира у нас. В момента филмът шества по световните фестивали и със сигурност прави впечатление на модерно заглавие. Аз обаче имах и проблеми с него. Тази обкиновена ноар история неуспява да задържи вниманието ми за цял филм, камерността й е предизвикала Явор Гърдев да се отнесе с нея така, както се отнася към камерните пиеси, които поставя в театъра. В тях обикновено личи интелигентността на режисьора, богата му обща култура, но като изключим "Старицата от Калкута", останалите (като "Пиесата за бебето", "Живот x 3", например) излъчват претенциозност именно заради стремежа да бъдат много оригинални. Виж, що се отнася до мащабните му спектакли като "Крал Лир" и "Марат/Сад", мога само да рокъпляскам - Гърдев владее епиката и грандиозността. Може би ако следващият му филм е в тази посока, той ще има по-голям успех. В моите очи.
Докато се чудех дали първите и втори филми на някой режисьор трябва да бъдат оценявани по-различно от тези на по-опитните им колеги, не по-снизходително, а с по-голямо разбиране към неравностите в тях, Арсениевич, сам режисирал все още само 1 игрален филм, ми даде своята гледна точка: "Да, така трябва, ако съдя по собствения си опит. Преди да снимам игралния си филм правех късометражни и си мислех, е, каква пък толкова голяма разлика може да има? Обаче после осъзнах, че става дума за съвсем различен свят. С късометражното кино можеш да се упражняваш, да се усъвършенстваш, но в игрално трябва време, за да овладееш формата. Така че, добре е да се насърчават младите режисьори, защото те не могат да бъдат перфектни." Но пък могат да покажат потенциала си в приливите на своите филми и то толкова красноречиво, че да им простиш спадовете.
Да вземем носителя на наградата на журито за режисура, Йозкан Алпер и неговия дебют "Есен". Някои обвиняват филма в опит за имитация на Нури Билге Джейлан. Като оставя това настрана и направя неизбежна забележка за някои клишета в сюжета (любовта, към която се стремят двамата главни герои, но неясно защо така и нищо не се получава, един особено потресаващ кадър - главният герой на вълнолома и на фона на най-трагичната музика на света вълните се изливат почти изцяло върху него, както и малко неясното определение "политически затворник" - всички социалисти ли ги затварят в Турция и за какво точно се борят те?), режисьорът заслужава поздравления.
Първо, избрал е най-подходящия актьор за главната роля - Онур Сайлак печели с мекото си присъствие, без да навява за мелодрама. Второ, красива, макар и не изненадваща, е метафората за есента, която застига преждевременно един мъж, когато той би трябвало да бъде още в лятото на своя живот. И не на последно място, намирането на изключително добър оператор, който успява да избяга от креватната живопис дори при разходките по залез по плажа.
"Според мен победителят за режисура е много интересен и обещаващ - споделя Стефан Арсениевич. - Може би, защото съм режисьор, такъв беше моят критерий - търсех режисьори, които са достатъчно смели да открият своя собствен свят в киното, да ме въвлекат в него, да ми покажат гледната си точка. Или да ми открият авторския си почерк. В момента, в който усетя, че гледам нещо, което вече съм виждал и преди, дори да е направено добре, ми харесва по-малко. Търсех режисьори, които правят нещо свежо."
Но една "свежа" или оригинална идея невинаги е достатъчна, за да се получи от нея успешен опит. "Кумбийска връзка" е абсолютно различен мексикански филм, ако познавате мексиканското кино от Куарон и Иняриту. Непретенциозен мюзикъл, който обаче на места буксува от липсата на достатъчен пълнеж за сюжета. Идеята една жена да върти успешно двама мъже, без това да се превръща в трагедия обаче ми хареса.
"На сушата" е още един заснет красиво и умело филм. Той е вторият режисьорски опит на родения през 1947 г. писател Чапур Хагигат, който е избрал натуршчици за ролите на селяните си. Неговият поглед към всемогъщата бюрокрация на Индия не е нещо ново, но което е по-важно, не предивзвиква кой знае колко съчувствие към героите. А би трябвало, защото това е основната му цел.
"Сънища призори" ни предлага позната история, в която малко момче получава обич и подкрепа от възрастен човек, вместо от родителите си. "Коля" и "Secondhand Lions" обаче са висока летва за надскачане. Филмът е отчасти автобиографична история, твърди неговият режисьор Фреди Мас Франкеза, но трогателните моменти в него се редуват с прекалено буквални (особено на финала, когато дядото се разболява от Алцхаймер) и с това ми напомни за "Айрис". За мен навлизането в душевността на един човек е много по-силно, отколкото задълбаването във физиологичните особености. Не те ни правят уникални, все пак.
Във визуално отношение "Франклин" беше един от най-изпипаните филми, макар че като цяло силно впечатление в повечето селектирани заглавия ми направи операторската работа. Дебютантът Джералд Макмороу е събрал чудесен актьорски състав, а финалът подрежда сюжета пред очите ви изненадващо, както го направи "Шесто чувство", например. Преди финала бих си пожелала обаче и интригата да ме държи толкова за гърлото, че да искам не с лека досада, а с нетърпение да стигна по-бързо до него.
"Най-щастливото момиче на света" - прекалено дълъг късометражен филм, който губи абсурдността на ситуациите и хумора си именно поради този факт. Много ми хареса идеята за дългите кадри, в които нищо не се случва и постоянните дубли за рекламата, която снимат във филма. Те много добре предават атмосферата от една средностатистическа снимачна площадка. Но ми и дотегнаха, защото покрай малкото сюжет се повтаряха до безкрайност. Режисьорът Раду Жуде, който получи наградата на ФИППРЕСИ, демонстрира повече хумор на пресконференцията, когато сподели, че е искал да направи първия румънски блокбастър, но понеже не е успял, решил да го представя маркетингово като арт филм. Надявам се следващия път да се ориентира по-правилно какво точно иска да направи.
"Бахтало (Късмет!)" пък, за мен беше филмът, попаднал в селекцията, просто защото е имало място за още един. Опит за игрален филм, който използва документален подход. Всъщност документален филм, който прераства в игрален. Малко объркано, но нищо забележително.
Не ми беше трудно да реша кои филми с какво ми харесват и кой бих отличила най-напред, но се замислих как се напасват вкусовете и търсенията на петима човека, колкото бяха в журито, така че да се постигне съгласие за раздаването на наградите, още повече, че оценката на изкуството винаги е толкова субективна.
"Разговаряхме дълго, членовете на журито са много приятни хора и си мисля, че ако някой записваше разговора ни щеше да се получи много интересен филм, защото беше много забавно - вдига завесата Стефан Арсениевич. - От време на време спорехме ожесточено, но с хумор и добро чувство един към друг. Дори днес, още си подаваме шеги от снощи. За мен беше привилегия да бъда сред такива специални интересни личности, някои от които имат различни възгледи за киното от мен."
И така, големият победител и според журито, а и според мен, бе израелско-германската коопродукция "На баща ми". Синът на български евреин Дрор Захави предлага още един поглед към нестихващия конфликт между палестинците и евреите. Бях готова да отхвърля филма и при най-малкия недостатък, след като прочетох анотацията за него и се приготвих с нежелание за поредната история по тази тема. Обаче филмът е и трогателен, и смешен, и трагичен. Но светлинката в тунела, който той открива, е важна - проблемите и конфликтите могат да бъдат преодолени от обикновените хора, в ежедневието, когато седнат на една маса и погледнат живота през очите на другия, а не със срещи по върховете или въоръжени нападения.
За седма поредна година Международният София Филм Фест ще присъди Голямата награда за най-добър игрален филм (първи или втори). На 13-тото издание на Фестивала международното жури в състав Янош Сас (Унгария) – председател, и членове Дорон Еран (Израел), Елена Йончева (България), Момчил Карамитев (САЩ - България) и Стефан Арсениевич (Сърбия, носител на Наградата за режисура на 12-ия София Филм Фест, 2008) ще присъди наградата на един от дванайсетте филми в конкурса. Тя ще бъде връчена на официалната церемония по награждаването на 14. 03. 2009 г. Наградата диплом и чек за 5000 евро.
12 филма, много от които копродукции, с участието на повече от две страни ще се борят за Голямата награда на 13-ия София Филм Фест. Конкурсните заглавия са следните:
Унгарският режисьор Роберт Лакатош е документалист с признат оригинален поглед. През 2004 г. участва с късометражния фрагмент „Късмет” в „През границата: пет гледни точки на съседите” (Across the Border: Five Views from Neighbours) – филм-пътешествие през Полша, Чехия, Словакия, Унгария и Словения, многоезичен портрет на идеите за границите в началото на 21 век. Едноименният пълнометражен дебют на Лакатош - „Бахтало (Късмет!)” (Унгария) спечели наградата „Label Europa Cinemas” на Международния фестивал в Карлови Вари през 2008 г. Двама приятели от Трансилвания се опитват да реализират предприемачески идеи – като отскачане до Австрия за техника „втора ръка”, която да препродават у дома, или пътуване с куче до Египет например. В тази неореалистична комедия, двамата герои излъчват естественост и решават проблемите си както успеят. Камерата придружава едно истинско приятелство, което минава през в различни държави и различни култури.
Аржентинската лента „Възможен живот” от 2008 г. е вторият пълнометражен игрален филм на режисьорката и продуцент Сандра Джулиота (Аржентина). Историята се върти около красивата геоложка Карла, която издирва изчезналия си съпруг и в същото време е преследвана от човек, който поразително прилича на него. Филмът вече спечели овациите на публиката и международните фестивали. През 2007 г. „Възможен живот” е бил номиниран за „Златен леопард” на Международния фестивал в Локарно, а Сандра Джулиота печели почетен диплом на журито. Централната роля, поверена на младата Ана Челентано, печели на актрисата награди в Аржентина и поредица големи роли в международни продукции.
Дебютният филм на успешния театрален режисьор Явор Гърдев (България) се превърна в едно от явленията на 2008 г. „Дзифт” попада в жанровото определение „film noir” с препратки към соц-арт – заради свободата на изказа, с която Гърдев жонглира според условностите на пост-модерното. Така ни показва времето – един ден преди повече от 40 години, когато Молецът е пуснат от затвора с една топка дзифт в ръка, преминава в една нощ на срещи и разкрития - за новото време и социалистическия строй, за съучастника-предател, за любимата жена. Филмът получи най-високото отличие за игралното ни кино през последните години - наградата „Сребърен Св.Георги” за режисура на Московския филмов фестивал през 2008 г. Със своите 36 000 зрители „Дзифт” е филм-рекордьор в българския бокс офис за последните 20 години.
Един филм, изпълнен със спокойствие, красота и мъдрост – поглед към живота, който сме избрали да водим, който протича край нас; поглед към хората, с които се срещаме и разделяме. „Есен” (Турция-Германия) е пълнометражен дебют на режисьора Йозкан Алпер, реализиран с подкрепата на Министерството на културата в Турция и вече има богата фестивална биография. Млад мъж излиза от затвора след докторска препоръка, след като е излежал 10 години с присъда, издадена заради политическите му убеждения и участие в студентски брожения срещу властта в Турция в края на 90-те години. Единственият път за Юсуф е към родното му място – красиво село в планината. Подтикнат от загрижеността на старата си майка, той се опитва да общува, дори слиза в града; там среща една мила и тъжна жена, принудена да упражнява най-старата женска професия, за да осигури прехраната на дъщеря си и майка си в родната Грузия. Двамата намират взаимна утеха, но болестта и природата понякога са безмилостни, особено в тъжната, дъждовна есен.
Мексиканската продукция „ Кумбия Кайера” е дело на режисьора Рене Виляреал (Мексико). Още през 80-те години Рене Виляреал участва като асистент-режисьор в телевизията, впоследствие и във филмови продукции, между които и големи холивудски проекти като „Мексиканецът”. Опитът в света на киното допринася за успеха на дебютния му филм, в който той е сценарист, монтажист и продуцент. „Кумбия Кайера” е негов дългогодишен проект. През 2004 г. той снима документалния филм „Cumbre de Monterrey” (панорама на конференция на Обединените Нации, състояла се през 2002 г., посветена на финансиране за развиващите се страни), а през 2007 г. създава и игралния „Кумбия Кайера”, посветен на трудния живот на трима младежи в контрастния мегаполис Монтерей, където се срещат лукса, нищетата и насилието.
Родената в Казахстан Гука Омарова е ученичка на Сергей Бодров, който е и съсценарист в втория й пълнометражен филм „Лечителката” (Baksy), копродукция на Русия, Казахстан, Франция и Германия. Представител на младото поколение в руското кино, Омарова впечатли софийската публика и критика с първия си игрален филм „Шиzo” през 2004 г., определен от световната критика като един от най-успешните дебюти на казахската „нова вълна”. „Шиzo” носи много награди на авторката си - на ФИПРЕССИ за дебют от „Кинотавър”, Голямата награда от Котбус, за най-добра жена-режисьор от Копенхаген, за мъжка роля на Олджас Нусупбаев от Токио. „Баксы” е традиционното казахско наименование за народен лечител - в лентата това е Айдай, лечителка, която не оставя земята й да бъде превърната в петролна рафинерия. Омарова вплита умело магически реализъм в гангстерски сюжет, добавя комедиен тон, естествеността на местните хора и особената красота на природата.
Спечелил наградата на публиката на Московския филмов фестивал през 2008 г., филмът на режисьора Дрор Захави „На баща ми” (Израел) получава и номинации в седем категории за наградите на Израелската филмова академия. Героите на филма се срещат през един уикенд в Тел-Авив – младият палестинец Тарек случайно се сприятелява със 17-годишната бунтарка Керен и съседът й Катц – евреин, загубил сина си в безумните военни конфликти, които продължават да раздират Близкия Изток. Всеки от тях е принуден да приеме другия с неговата различност – религия, убеждения, отношение към живота и света. Филмът е впечатляваща картина на един свят, който дори да изглежда далечен, се отразява в ума и душата на зрителя.
„Най-щастливото момиче на света” е румънското участие в Международния конкурс на тазгодишния София Филм Фест. Режисьорът и сценарист Раду Жуде разказва историята на румънско семейство, чието единство е заплашено поради една… щастлива случайност – 18 годишната дъщеря печели чисто нов автомобил. Въпреки че „Най-щастливото момиче на света” е игрален дебют за Раду Жуде, критиката веднага го вписа като част от забележителния възход на младото румънско кино, което традиционно присъства на София Филм Фест с имена като Кристи Пуйо, Корнел Мундруцо и носителят на „Златна палма” Кристиян Мунджиу.
Публиката на София Филм Фест добре познава иранския писател, драматург и режисьор Чапур Хагигат с филма от 2006 г. „Песента на пътешествениците”. Тогава режисьорът представи своя дебют, екранизация по едноименния негов роман, написан на френски език. Чапур започва своята филмова кариера след като повече от 20 години пише разкази и романи. Трогателната история за шивачът Йолан, тръгнал на пътуване в търсене на корените си, впечатли критиката. Вторият му игрален филм „На сушата” от 2008 г. е международна копродукция на Франция, Индия и Иран и участва в селекцията на много престижни филмови фестивали из целия свят. Хагигат е сценарист и продуцент на лентата, отвеждаща на брега на индийския океан, където жителите на малко селце търсят спасение от смъртоносна епидемия.
„Сънища призори” (Испания) е амбициозен дебют на Фреди Мас Франкеса. Историята отчасти е вдъхновена от лични преживявания на режисьора; проектът е подкрепен от Испанската фондация за борба с Алцхаймер и едно от достойнствата на филма е откровеното представяне на болестта, дори и чрез невинния поглед на детето-актьор Серхио Падийа. Паскал е 70-годишен и живее в малък град в Испания, но не може да свикне със старостта и самотата. Дъщеря му се завръща след години и оставя при него сина си, който постепенно се превръща в добър приятел на дядо си. Двамата се грижат един за друг и си даряват взаимно любовта, която често липсва в живота на хората. „Сънища призори” е суров, немногословен филм, спечелил много благосклонни отзиви при представянето на международни фестивали в Чикаго, Пусан (Корея), Москва.
Изглежда необичайно, когато независим режисьор като Джералд Макмороу предлага амбициозен и впечатляващ дебют като „Франклин” (Великобритания). Макмороу поставя нелесни визуални и концептуални цели и ги постига с лекота. Началото на историята е във футуристичния Град-извън-времето, където главният герой (зад маската се крие Райън Филип) трябва да изпълни поредната задача-убийство. Заедно с това режисьорът разказва за още три изгубени души в съвременния космополитен Лондон и съдбовното преплитане на пътищата им – младият Мило (Сам Райли) страда по изгубената си тийнейджърска любов, която по случайност изглежда като ексцентричната Емилия (изключителната Ева Грийн). Тя упорито продължава да повтаря опитите си за самоубийство, докато самотен възрастен мъж (Бърнард Хил) безнадеждно търси сина си - ветеран от Войната в залива. „Франклин” е градска приказка, която ще бъде приета с особено въодушевление от почитателите на особените светове на бъдещето, добре познати ни от творбите на Тери Гилиам, „В като Вендета” или „Блейд Рънър”. Макмороу с лекота преминава границата между реалния и въображаемия свят на героите; във филма майсторски са съчетани различни жанрове, поднесени със съответната визуална естетика.
Роденият в Хамбург режисьор Йозгюр Йълдъръм е автор на филма „Чико”. Това е дебют на режисьора в игралното кино, но успеха идва бързо след като филмът е избран в секция „Панорама” на Берлинале 2008. Зад гърба си Йозгюр Йълдъръм има три късометражни филма, попаднали в полезрението на европейски фестивали. „Чико” се продуцира от независимата компания Corazon Productions на Фатих Акин, която е основен продуцент на филма, и дава заявка за успехи сред публиката на международните форуми. Историята е класическа – двама приятели, израснали заедно, се занимават с пласиране на дрога на дребно, но мечтаят за по-големи удари. След среща с местния хамбургски нарко-бос Мориц Блайбтрой, нещата започват да излизат от контрол, особено когато се намесват понятия като вярност и предателство.