Тази година си поставих цел - да изгледам колкото се може повече филми от конкурсната програма на София Филм Фест. От селектираните 12, аз се преборих с 9. В предишните шест издания на конкурса признавам, че ако съм гледала нещо, то е било по-скоро случайно.
Тръгнах с идеята, че съпреживяването на първи или втори филм на даден режисьор има нужда от по-специална нагласа при гледането им. И тъй като също съм дебютант при по-задълбочения досег с другите кинодебютанти, реших, че мога да разчитам за помощ и "сверяване на часовника" на някой по-вещ от мен. Спрях се на един от членовете на международното жури, сръбският режисьор Стефан Арсениевич, защото единствено него познавам от филмите му "Любов и други престъпления" и новелата му в омнибуса "Поколение: Изгубени и намерени". А пък сме и връстници.
И така, подготвих се за неуверени в себе си киноразкази, изпъстрени едновременно с попадения и несполуки. И наистина, докато гледах филмите, имах усещането, че те следват логиката на океана - имаха своите приливи и отливи, но доста чести и интензивни. Постоянно се питах, в кои от тях, в приливите или отливите, си личи истински режисьорът.
"Да, така е - съгласява се Стефан Арсениевич, докато разговаряме час преди журито да раздаде наградите си на сцената на Зала 1 на НДК на 14 март. - Филмът е доста коварно нещо, защото и най-добрите режисьори правят лоши филми понякога. А това е така, защото работите с хора. Работата зависи от толкова много обстоятелства. Вземете времето, например. Ако вали, това влияе на настроението ти, ако е слънчево - също, но по различен начин. Ако си актьор и не си се наспал предишната вечер, ако си се скарал с жена си - това също оказва влияние. Върху филма се отразяват толкова много малки наглед неща. Понякога дори не можете да обвинявате само режисьора за тях. От друга страна, все пак лошите филми също са част от работата ни и затова наистина трябва да оценяваме когато се появи нещо добро."
Селекцията на филмите в конкурса предложи разнообразна разходка из доста и различни кътчета на света - започна от Балканите (с "Дзифт" / България, "Есен" / Турция и "Най-щастливото момиче на света" / Румъния), премина към Западна Европа ("Бахтало (Късмет!) / Унгария, "Сънища призори" / Испания, "Франклин" / Великобритания и "Чико" / Германия), поспря в Близкия Изток (с "На баща ми" / Израел, но и Германия), стигна до Далечния Изток (с "Лечителката" / Казахстан, но и Франция / Германия), от там се прехвърли в Азия ("На сушата" / Индия / Иран, но и Франция) и завърши разходката си в Америка (Северна -"Кумбия кайера" / Мексико и Южна - "Възможен живот" / Аржентина, но и Германия).
"Доволен съм от селекцията на филмите - казва Стефан Арсениевич. - Повечето заглавия бяха добри, а някои - забележителни. Подборката дава ясна представа какво се случва с новите режисьори в момента. Хареса ми, че филмите бяха съвсем различни един от друг - от съвсем класически до експерименти между документално и игрално кино, например. Във всеки филм търсех уникален глас."
И аз търсех уникални гласове, но още повече търсех такива, които да мога да приема в съзвучие с моя собствен. И такива открих. Както и други, които спокойно бих пропуснала, или поне едва ли бих се заинтересувала от филмите на режисьорите им от тук нататък.
Да започнем с българското предложение. Освен че "Дзифт" взе наградата Кодак, той беше почетен от журито със специална награда като първия филм ноар в българското кино. "Филмът ме изненада. Много добър опит за режисьор дебютант. Хареса ми визуалния стил, операторът е свършил страхотна работа. Имах проблеми с използването на стереотипите на филм ноар като жанр, тъй като по принцип не съм негов почитател. Бих предпочел да няма кой знае колко цитиране на други филми. Като цяло "Дзифт" е много модерен, нов, различен и свеж. Имам чувството, че полека-лека българското кино върви нагоре и развива различни теми, което е много важно. Всяка година има по няколко добри филма, а това е добре за малка кинематография като вашата", смята Стефан Арсениевич.
Режисьорският дебют на Явор Гърдев в киното безспорно притежава освен повече от първокласна операторска работа плюс точния за нея монтаж, и зрителски потенциал, който вече реализира у нас. В момента филмът шества по световните фестивали и със сигурност прави впечатление на модерно заглавие. Аз обаче имах и проблеми с него. Тази обкиновена ноар история неуспява да задържи вниманието ми за цял филм, камерността й е предизвикала Явор Гърдев да се отнесе с нея така, както се отнася към камерните пиеси, които поставя в театъра. В тях обикновено личи интелигентността на режисьора, богата му обща култура, но като изключим "Старицата от Калкута", останалите (като "Пиесата за бебето", "Живот x 3", например) излъчват претенциозност именно заради стремежа да бъдат много оригинални. Виж, що се отнася до мащабните му спектакли като "Крал Лир" и "Марат/Сад", мога само да рокъпляскам - Гърдев владее епиката и грандиозността. Може би ако следващият му филм е в тази посока, той ще има по-голям успех. В моите очи.
Докато се чудех дали първите и втори филми на някой режисьор трябва да бъдат оценявани по-различно от тези на по-опитните им колеги, не по-снизходително, а с по-голямо разбиране към неравностите в тях, Арсениевич, сам режисирал все още само 1 игрален филм, ми даде своята гледна точка: "Да, така трябва, ако съдя по собствения си опит. Преди да снимам игралния си филм правех късометражни и си мислех, е, каква пък толкова голяма разлика може да има? Обаче после осъзнах, че става дума за съвсем различен свят. С късометражното кино можеш да се упражняваш, да се усъвършенстваш, но в игрално трябва време, за да овладееш формата. Така че, добре е да се насърчават младите режисьори, защото те не могат да бъдат перфектни." Но пък могат да покажат потенциала си в приливите на своите филми и то толкова красноречиво, че да им простиш спадовете.
Да вземем носителя на наградата на журито за режисура, Йозкан Алпер и неговия дебют "Есен". Някои обвиняват филма в опит за имитация на Нури Билге Джейлан. Като оставя това настрана и направя неизбежна забележка за някои клишета в сюжета (любовта, към която се стремят двамата главни герои, но неясно защо така и нищо не се получава, един особено потресаващ кадър - главният герой на вълнолома и на фона на най-трагичната музика на света вълните се изливат почти изцяло върху него, както и малко неясното определение "политически затворник" - всички социалисти ли ги затварят в Турция и за какво точно се борят те?), режисьорът заслужава поздравления.
Първо, избрал е най-подходящия актьор за главната роля - Онур Сайлак печели с мекото си присъствие, без да навява за мелодрама. Второ, красива, макар и не изненадваща, е метафората за есента, която застига преждевременно един мъж, когато той би трябвало да бъде още в лятото на своя живот. И не на последно място, намирането на изключително добър оператор, който успява да избяга от креватната живопис дори при разходките по залез по плажа.
"Според мен победителят за режисура е много интересен и обещаващ - споделя Стефан Арсениевич. - Може би, защото съм режисьор, такъв беше моят критерий - търсех режисьори, които са достатъчно смели да открият своя собствен свят в киното, да ме въвлекат в него, да ми покажат гледната си точка. Или да ми открият авторския си почерк. В момента, в който усетя, че гледам нещо, което вече съм виждал и преди, дори да е направено добре, ми харесва по-малко. Търсех режисьори, които правят нещо свежо."
Но една "свежа" или оригинална идея невинаги е достатъчна, за да се получи от нея успешен опит. "Кумбийска връзка" е абсолютно различен мексикански филм, ако познавате мексиканското кино от Куарон и Иняриту. Непретенциозен мюзикъл, който обаче на места буксува от липсата на достатъчен пълнеж за сюжета. Идеята една жена да върти успешно двама мъже, без това да се превръща в трагедия обаче ми хареса.
"На сушата" е още един заснет красиво и умело филм. Той е вторият режисьорски опит на родения през 1947 г. писател Чапур Хагигат, който е избрал натуршчици за ролите на селяните си. Неговият поглед към всемогъщата бюрокрация на Индия не е нещо ново, но което е по-важно, не предивзвиква кой знае колко съчувствие към героите. А би трябвало, защото това е основната му цел.
"Сънища призори" ни предлага позната история, в която малко момче получава обич и подкрепа от възрастен човек, вместо от родителите си. "Коля" и "Secondhand Lions" обаче са висока летва за надскачане. Филмът е отчасти автобиографична история, твърди неговият режисьор Фреди Мас Франкеза, но трогателните моменти в него се редуват с прекалено буквални (особено на финала, когато дядото се разболява от Алцхаймер) и с това ми напомни за "Айрис". За мен навлизането в душевността на един човек е много по-силно, отколкото задълбаването във физиологичните особености. Не те ни правят уникални, все пак.
Във визуално отношение "Франклин" беше един от най-изпипаните филми, макар че като цяло силно впечатление в повечето селектирани заглавия ми направи операторската работа. Дебютантът Джералд Макмороу е събрал чудесен актьорски състав, а финалът подрежда сюжета пред очите ви изненадващо, както го направи "Шесто чувство", например. Преди финала бих си пожелала обаче и интригата да ме държи толкова за гърлото, че да искам не с лека досада, а с нетърпение да стигна по-бързо до него.
"Най-щастливото момиче на света" - прекалено дълъг късометражен филм, който губи абсурдността на ситуациите и хумора си именно поради този факт. Много ми хареса идеята за дългите кадри, в които нищо не се случва и постоянните дубли за рекламата, която снимат във филма. Те много добре предават атмосферата от една средностатистическа снимачна площадка. Но ми и дотегнаха, защото покрай малкото сюжет се повтаряха до безкрайност. Режисьорът Раду Жуде, който получи наградата на ФИППРЕСИ, демонстрира повече хумор на пресконференцията, когато сподели, че е искал да направи първия румънски блокбастър, но понеже не е успял, решил да го представя маркетингово като арт филм. Надявам се следващия път да се ориентира по-правилно какво точно иска да направи.
"Бахтало (Късмет!)" пък, за мен беше филмът, попаднал в селекцията, просто защото е имало място за още един. Опит за игрален филм, който използва документален подход. Всъщност документален филм, който прераства в игрален. Малко объркано, но нищо забележително.
Не ми беше трудно да реша кои филми с какво ми харесват и кой бих отличила най-напред, но се замислих как се напасват вкусовете и търсенията на петима човека, колкото бяха в журито, така че да се постигне съгласие за раздаването на наградите, още повече, че оценката на изкуството винаги е толкова субективна.
"Разговаряхме дълго, членовете на журито са много приятни хора и си мисля, че ако някой записваше разговора ни щеше да се получи много интересен филм, защото беше много забавно - вдига завесата Стефан Арсениевич. - От време на време спорехме ожесточено, но с хумор и добро чувство един към друг. Дори днес, още си подаваме шеги от снощи. За мен беше привилегия да бъда сред такива специални интересни личности, някои от които имат различни възгледи за киното от мен."
И така, големият победител и според журито, а и според мен, бе израелско-германската коопродукция "На баща ми". Синът на български евреин Дрор Захави предлага още един поглед към нестихващия конфликт между палестинците и евреите. Бях готова да отхвърля филма и при най-малкия недостатък, след като прочетох анотацията за него и се приготвих с нежелание за поредната история по тази тема. Обаче филмът е и трогателен, и смешен, и трагичен. Но светлинката в тунела, който той открива, е важна - проблемите и конфликтите могат да бъдат преодолени от обикновените хора, в ежедневието, когато седнат на една маса и погледнат живота през очите на другия, а не със срещи по върховете или въоръжени нападения.
1 гласа