Превърналата се в модерна класика новела „Завръщане в Брайдсхед” на Ивлин Уо прави втори тур, този път на големия екран. За лентата на режисьора Джулиън Джарълд биха могли да се кажат много добри думи, бихме могли и да ги изпуснем. Причината е простичка, дори бих казал безкрайно логична – имаме една добра книга, която ако сме я чели, то спокойно можем да изпуснем филма. Имаме и една наистина добра екранизация, макар и на повече от двадесет години, с Джереми Айрънс, носител на два Златни глобуса и формат на минисерии в единадесет части, позволяващ и да покрие историята до степен на детайли, които в настоящата лента не са дотолкова засегнати.
Все пак можем да кажем, че изненадващо Ема Томпсън прави страхотна роля. Никога не бих си я представил в кожата на тиранична „светица”. Но въпреки един, може би два момента, в които оставя впечатление за преиграване, успява да се справи. Дори повече от добре, с което именно се отличава от останалия каст, и което от поддържащ персонаж я прави далеч по-централен образ отколкото би трябвало да е. Точно това е един от недостатъците на лентата – актьорите не показват лоша игра, но не ни демонстрират и нещо чак толкова впечатляващо. В крайна сметка една тежка драма за любовта, вината и религията изисква малко повече, за да успее да влезе под кожата на зрителя.
Оставяйки това настрана, защото действително няма какво да се каже по въпроса, можем да споменем едно наистина голямо предимство. За разлика от сериите, тук историята не е толкова размита във времето, не е рязана с цел да се получат отделни епизоди, и липсата на голяма детайлност дава възможност на сценаристи и режисьор да покажат най-важното в синтезиран вариант. По този начин идеите изпъкват и се открояват по начин, който дори в самата книга трудно може да се случи.
Между другото, можем да обърнем внимание и на музиката. Която както повечето елементи на филма не изпъква, не блести с титаничната си гениалност, но неусетно човек улавя, че всъщност е наистина добре подбрана и добавя необходимия допълнителен щрих към действието. Изобщо британската екранизация се отличава от множество други ленти по това, че е наистина балансирана. И е наистина жалко, че тази хармония не е на едно малко по-високо стъпало.
Защото все пак нещо липсва, за да можем да кажем, че филмът е някакъв връх в седмото изкуство. Лентата заслужава да и се обърне внимание, дори може да се каже, че е добра и солидна, без недостатъци и с умерени предимства. Но въпреки това, ако зрителят подходи с малко повече очаквания, може да остане доста разочарован. Ако ли не – без съмнение ще и се наслади, ако харесва жанра, естествено.
0 гласа