Коя ли война не е страшна, но тази беше току зад оградата и я гледахме по новините. Пареща и още прясна, тя наднича от минираните ливади, от празните кръчми, от сънищата, в които се усмихват вече погребани братя. Хваща те за гърлото и те пуска, за да си поемеш дъх и да се засмееш. Да, точно така, ето това могат и сърби, и хървати, и босненци. Опитват се да забравят, надсмивайки се над безумната война между съседи.
Героите от петте копродукции между Хърватия, Сърбия, Босна и Херцеговина, Македония, Словения и Германия се справят с бойните белези който както може – едни по-мъжки, други с повече хумор и песни. „Армин” /2007, реж. Огниен Свиличич/, „Всичко безплатно”, /2006, реж. Антонио Нуич/, „Двама играчи от резервната скамейка” /2005, реж. Деян Сокак/, „Застава” /2006, реж. Райко Гърлич/ и „Какво засне Ива на 21 октомври 2003” /2005, реж. Томислав Радич/ са смешнотъжните извадки, които имахме възможност да почувстваме в рамките на „13 Фестивал на европейските копродукции”.
Сенките на войната се промушват и в петте истории. Тя е в здравословния проблем на Армин /Армин Омерович/ и в острата загриженост на баща му /Емир Хаджихафизбегович/. Нейните следи подбуждат Горан /Енис Беслагич/ да си купи каравана и да пусне всичко безплатно, за да избяга от безпътицата и тъгата. Ратните призраци навестяват отново „играчите” Анте /Горан Навойец/ и Душко /Борко Перич/ докато /не/злобливо похапват свинска главичка, полята с бира. Има я и мнимата война – през 1987 г. войници от заставата над ширналото се Охридско езеро, чакат албанското нападение. А момичешките очи на Ива искат да запомнят с камера една обикновена вечеря.
Във филмовите разкази на режисьорите, надвисват тежките последици. Свиличич говори скромно и камерно, докато не отваря акордеона. Нуич поглежда към остарелите млади. Сорак с усмивка слага осем години живот в картонена кутия с пари. Гърлич ни залива с казармен жаргон, а накрая ни помита с реализъм, който сковава. А докато Радич ни подава салатата, успява да ни обясни колко сложно може да бъде в семейство, преживяло война. Получихме поредния балкански урок по кино. Без драма, без сълзи и бойни сцени. Хората преживяха война, но станаха, поотърсиха се от прахта и кръвта и продължиха да правят филми. Къде са българските киновъзрожденци, пари има, ама сърце и идеи по-не.
