Има филми, които хипнотизират публиката от първата минута и обезоръжават дори и най-критикарски настроените зрители. Причината за това може да се потърси в магнитната сила на изображението, в силното актьорско присъствие или в увода, който обещава интригуваща поредица от събития.
Със сигурност може да се каже, че “Великата красота” на режисьора Паоло Сорентино съдържа тези три компонента от началото до края и в моята класация се нарежда сред петте най-добри филма за изминалата година и се изправя като безспорен лидер за престижната оскарова статуетка в категорията за чуждестранни филми.
След близо десетминутно почти документално въведение, камерата ни отвежда на шеметен купон, отбелязващ 65-ия рожден ден на Джеп Гамбардела. Безгрижно дремещ върху репутацията си, създадена от роман написан през младежките си години, той се е превърнал в журналист, чието остро и саркастично перо може да съсипе всяка кариера. Затова, независимо от цената, която трябва да платят, мнозина предпочитат да поддържат добри отношения с него. Джеп е твърде интелигентен и достатъчно циничен, за да си прави илюзии за причините, поради които околните проявяват загриженост и внимание към него. Юбилеят му е сериозен повод за равносметка на изминатия житейски път. Противно на очакванията, Джеп, не е щастлив от отчета, вероятно заради самотата, на която е обречен, вероятно заради упадъка на обществото, в което живее, а може би и поради носталгията по безвъзвратно пропилените години и голямата му младежка любов, останала като далечен и тъжен спомен. Всички около него са в очакване на неговия втори роман, а той е в очакване на “великата красота”, която ще го вдъхнови, за да го напише.
“Великата красота” е амбициозен филм, в който Рим е персонаж, присъстващ дискретно в почти всеки кадър. Паоло Сорентино отдава почит на италианските класици от 60-те и 70-те години с градските си пейзажи и своя версия на известни сцени от филми, влезли в историята на седмото изкуство. Подобно на Марчело Мастрояни в “Сладък живот”, великолепният Тони Сервильо се разхожда из улиците на града, в който е врастнал, и който е врастнал в него. Пред неостаряващия плейбой Джеп, осъзнал празнотата на съществуването си, единствената перспектива е да съзерцава красотата на италианската столица с известна доза горчива ирония и жлъч. С безспорно майсторство и маниеризъм, вдъхновен от култовите Фелини, Роселини и Антониони (и нека го кажем - по-малко досаден от тях), Сорентино създава десетки гротескови персонажи участващи в един нескончаем карнавал. Циничен хумор и меланхолия се преплитат в сатиричния разказ за декаданса на цивилизацията, а монолозите за човешката природа издават висока авторска ерудиция и вкус към елегантния израз и универсална мисъл. Джеп е внимателен наблюдател и безстрастен анализатор на събитията около него. Отегчен и огорчен от заобикалящия го свят, той си дава сметка, за съжителството на вечната красота преминала през вековете и съвременната посредственост.
“Великата красота” е филм-настроение, филм-размисъл и филм-съзерцание и анализ. Подобно на Джеп бих простил на тези млади зрители, които ще се отнесат с резерви към филма, и дори ще го отхвърлят като досаден, бавен или скучен. Зрелостта на филмовото послание представено от главния герой не съвпада с техния житейски опит. А това, може би е добре. "Великата красота" е сред гала премиерите на 18-ия София Филм Фест.