Начало »

Новини

Филми "Трофейна съпруга" - между булевардния театър и киното

"Трофейна съпруга" на Озон е пример за едно стойностно претопяване между булеварден театър и кино.

Филми
"Трофейна съпруга" - между булевардния театър и киното

29.07.2011, 18:55 | Видяна: 2382 | stand.bg | ФИЛМ

Обичаният френски режисьор Франсоа Озон успя да превърне фарс с 30-годишна история в своеобразен бунт на кича от 70-те. Именно в тази точка се възражда отново отколешният конфликт между "чисто" френско кино и булеварден театър.

Лентата на Озон „Трофейна съпруга" ("Potiche") от 2010 г. е киноадаптация на булевардна пиеса. Този театрален жанр е презиран от представителите на френското кино не от вчера или от днес. В същото време френското кино се възползва от материала, който булевардният театър предлага, а наред с това усвоява и визуалния език, с който той си служи.

"Трофейна съпруга" на Озон е пример за едно стойностно претопяване между булеварден театър и кино.

"Трофейна съпруга" на Озон е пример за едно стойностно претопяване между булеварден театър и кино.

Булевардният театър дължи името си на Boulevard du Temple в Париж и по специално на т.нар. grands boulevards, където прокарват корени редица театри от втората половина на 18 век. Самият жанр се отнася към популярни комедийни пиеси, чиито корени трябва да се търсят в театъра на Marivaux и във водевилите на Жорж Фейдо, Йожен Лабиш, Жорж Куртелин.

През 20 век булевардният театър все още се радва на живец. Оттогава датира и произведението „Трофейна съпруга" на Пиер Барийе и Жан-Пиер Греди. Пиесите са със солидна структура, комедийни аспекти се преплитат със сюжети от всекидневието на средната класа. Същото се отнася и за сценографията - битовият кич "гали" декор и костюми.

"Трофейна съпруга" на Озон е пример за едно стойностно претопяване между булеварден театър и кино.

Въпреки че са окачествени често като повърхностни, пиесите нерядко впрягат иронията, разобличавайки несъгласието си с институции като армията или образованието. Жертва на хумора им става всичко, което може да се окачестви като помпозно.

Едва няколко френски неми филма са създадени върху булевардни пиеси, но с навлизането на звука в киното, режисьорите съзират възможност за успешна изява в адаптацията на тези пиеси за голям екран. Гилдията се разделя на две. Защитниците на метаморфозиралия в кино булеварден театър, като Марсел Паньол, застават срещу застъпниците на „чистото кино" в лицето на Рене Клер. Адаптациите оказват неопровержимо влияние върху филмовата естетика през 30-те г.

"Трофейна съпруга" на Озон е пример за едно стойностно претопяване между булеварден театър и кино.

В действителност много малко режисьори от онова време успяват да избягат от „негативното" влияние на булевардния театър. Жан Реноар например адаптира няколко пиеси за голям екран в края на 20-те и началото на 30-те г.: „Tire au flanc" (1928), „On purge bébé" (1931), „Chotard et Cie" (1932) и „Boudu Saved from Drowning" (1932). Слабите места в тези филми разбира се биват приписани на промъкналото се в тях влияние на булевардния театър, а в случаите на успех, заслуга има самият Реноар, успял да „трансцендира" оригиналния материал според критиците.

Булевардният театър се намества удобно в ложата на киното от 30-те насам, въпреки немската окупация. Най-известният филм от този период е „Les Enfants du paradis" (1945), в който се разказва за самия театър Boulevard du Temple. През 50-те мейнстрийм-вълната парализира влиянието на булевардния театър върху киното, но изявени режисьори все още го използват като източник на идеи - например комедията на Анри-Жорж Клузо „Miquette et sa mère (1949).

"Трофейна съпруга" на Озон е пример за едно стойностно претопяване между булеварден театър и кино.

С идването на Новата вълна на фронта идва и предчувстието за смъртта на "жълтия аспект" в киното. Булевардният елемент обаче успява да оцелее, променяйки формата си, маскирайки се като нещо друго. Наблюдава се обратната тенденция - новото поколение драматурзи започват да захранват идеите си от успешните френски комедии от последните десетилетия - „La Cage aux folles" на Жан Поаре, заснет от Едуард Молинаро през 1978 г. или класиката „Вечеря за глупаци", написана и режисирана от Франсис Вебер през 1998 г.

Булевардният театър съумява да запази своето място в сценичния живот на Франция. Знаменити актьори като Жан-Пол Белмондо (който е и притежател на подобен театър - Théâtre des Variétés) и Ален Делон свободно се гмуркат в комедийните води на този жанр. Едно е ясно - въпреки снизхождението на критиците булевардният театър продължава да зарежда креативността на кинорежисьорите.

"Трофейна съпруга" на Озон е пример за едно стойностно претопяване между булеварден театър и кино.