„...Може да съм стар, но все още върша работа...“ Пазителят
Да, Пазителят (Арнолд Шварценегер) е на 67 години и се навърта бащински около новото издание на Сара Конър (Емилия Кларк), която го споменава като „татенцето“. Зрителят отново е потопен в апокалиптичното бъдеще на „Терминатор“, когато роботите на „Скайнет“ унищожават безмилостно човешкия род.
Едва ли има кинофен, който да не е запознат със сценарния принцип на историята – за да се предотврати дадено събитие, чрез машината на времето, в миналото се изпращат храбри бойци, които да неутрализират попълзновенията на злонамерените андроиди. Стратегията е да се предвиди годината, към която противникът ще се насочи и да се нанесе съкрушителен ответен удар. В случая, целта на роботите е да предотвратят раждането на водача на Съпротивата – Джон Конър, а най-сигурният начин за това е да се елиминира майка му – Сара.
„Терминатор: Генисис“ е своеобразен тест за това, колко пъти кинопубликата е готова да види на екрана едно и също. Истина е, че предизвикателството на всеки кинофранчайз е да предложи нещо ново, като запази основните си индивидуални параметри. Някои успяват, други се оттеглят на върха на славата, трети се провалят.
С липсата на въображение и с досадно повтарящата се схема „Терминатор: Генисис“ се нарежда в третата група. Първите петнайсетина минути обобщават историята за тези, които не са имали досега екранен контакт с „терминаторщината“.
Режисьорът Алън Тейлър предлага своя версия на възловите сцени, влезли в музея на екшън киното и ни среща с новите лица на персонажите. Останалите близо два часа са разходки във времето, назад и напред, в които добрите се стремят да изпреварят лошите. Досадата постепенно завладява киносалона, въпреки безспорния успех на специалните ефекти, включително и поредното шесто разрушаване на моста-мъченик Голдън Гейт (грубо пресметнато в блокбастърите за последната година).
Както може да се очаква, импозантният Арнолд Шварценегер е основната атракция във филма. Но той не е в състояние да спаси историята от липсата на смислен сценарий, приличащ на изстискване на прясно изпрана фланелка преди простиране. Очевидно е, че авторите удобно дремят върху лаврите на кино легендата и дори не се опитват да погалят мозъчните клекти на зрителя.
Филмът е поредица от екшън сцени, които режисьорът е решил да покаже на всяка цена, организирани в логика, която е по-добре да не се търси, въпреки че във фантастичния жанр всичко е възможно. Еднопластови персонажи щъкат по екрана и будят носталгични спомени за предишните версии на Терминатор.
Подобно на домашна птица в кълчища, героите се опитват да рационализират фактите и под влияние на вътрешно наративната причинно-следствена зависимост, се оказват с две биографични линии. Допускам, че ключовата фраза от началото на настоящия текст ще влезе в ежедневна употреба, а две сцени биха претендирали за христоматийност. Първата е с едипово-мелодраматичен привкус, в която Джон Конър обсъжда бъдещето на човечеството с майка си, доста по-млада от него. В другата Шварценегер се сражава с по-младата версия на ...Шварценегер.
Очевидно най-добрите дни на поредицата „Терминатор“ са отминали. В това няма нищо изненадващо, защото „умората от франчайза“ е познато явление в културната сфера. Няма да крия, че като безспорен поддръжник на поредицата съм разочарован от сивотата на монотонния разказ, който самоиронията не е в състояние да разведри. Личното ми мнение е, че след първите две издания, Терминаторите загубиха скоростта си и станаха по-малко привлекателни.
„Терминатор: Генисис“ е планиран и като начало на нова трилогия и кратка изненада, скрита във финалните надписи, навява мисълта, че не всичко е приключило. Искрено се надявам, че сценаристите няма да посегнат на бабата на Джон Конър, въпреки, че логиката насочва в тази посока. Освен ако не преценят, че е подходящо да променят жанра. А ще е добре и да побързат, тъй като има всички симптоми, че колкото и да се перчи си с подобряването на софтуера, Арнолд си остава андроид Т-800, модел от 1984. А знаем, че няма вечна машина, франчайз или холивудска звезда.
Едва ли има кинофен, който да не е запознат със сценарния принцип на историята – за да се предотврати дадено събитие, чрез машината на времето, в миналото се изпращат храбри бойци, които да неутрализират попълзновенията на злонамерените андроиди. Стратегията е да се предвиди годината, към която противникът ще се насочи и да се нанесе съкрушителен ответен удар. В случая, целта на роботите е да предотвратят раждането на водача на Съпротивата – Джон Конър, а най-сигурният начин за това е да се елиминира майка му – Сара.
С липсата на въображение и с досадно повтарящата се схема „
Филмът е поредица от екшън сцени, които режисьорът е решил да покаже на всяка цена, организирани в логика, която е по-добре да не се търси, въпреки че във фантастичния жанр всичко е възможно. Еднопластови персонажи щъкат по екрана и будят носталгични спомени за предишните версии на Терминатор. 
Очевидно най-добрите дни на поредицата „Терминатор“ са отминали. В това няма нищо изненадващо, защото „умората от франчайза“ е познато явление в културната сфера. Няма да крия, че като безспорен поддръжник на поредицата съм разочарован от сивотата на монотонния разказ, който самоиронията не е в състояние да разведри. Личното ми мнение е, че след първите две издания, Терминаторите загубиха скоростта си и станаха по-малко привлекателни.
