Да оставим пред вратата на кинозалата огромния скандал, който предизвика преди месеци „Сбогом, мамо” на Мишел Бонев и да видим какви доказателства в своя защита ще извади филмът.
Да оставим пред вратата на кинозалата огромния скандал, който предизвика преди месеци „Сбогом, мамо” на Мишел Бонев и да видим какви доказателства в своя защита ще извади филмът.
Като дебютен филм „Сбогом, мамо”има както положителни страни, така и недостатъци. Макар в отделни моменти да страда от липса на баланс поради неумелата режисьорска ръка на Мишел Бонев, в негов плюс трябва да кажем, че той засяга важни социални теми и го прави с помощта на чудесен актьорски състав, който е заобиколен от не по-малко талантлив екип.
Историята Сестрите Теодора и Елена (Надя Конакчиева и Марта Янева) се опитват да получат попечителството върху болната си от Алцхаймер баба (Татяна Лолова), която майка им Яна (Мишел Бонев) е захвърлила в старчески дом, за да използва жилището й и да прибира пенсията й. На младини след конфликт с майка си и втория си баща Яна остава на улицата. Озлобена, тя се превръща в егоистично парче лед. Във взаимоотношенията с дъщерите си е строга до жестокост, в отношенията си с всички останали е безскрупулна и прагматична. Въпреки униженията обаче дъщерите на Яна запазват човечността си и отказват да реагират със злобен егоизъм към света.
Темите Централна във филма е темата за взаимоотношенията родители-деца, в които по принцип възприемаме, че родителят е почти винаги прав, а възпитателните методи, които използва са оправдани, ако с тях се цели детето да стане силно, за да се пребори с несправедливостите на живота. Яна подлага двете си дъщери на възпитателен тормоз, който води едната до опит за самоубийство, а другата запраща полугола на терасата в студена зимна вечер. Действието обхваща периода от края на 60-те години до наши дни. През по-голямата част фонът е социалистическа България, в която униформеността на живота, изпълнен със строги правила и забрани лесно навлиза в личния свят на семейството и се отразява върху него. Доказателство за това е не само снимката на Сталин, която Яна държи на видно място в хола си дори през 2005 г.
Друга централна тема е положението на възрастните хора в старческите домове у нас. Сцените от дома, в който е настанена бабата, могат да шокират мнозина с прекалената си графичност и почти документална непосредственост. Единствено специфичната цветова гама и осветление, използвано от оператора Емил Топузов, я тушират и й придават отстранеността и стилизацията на игралното кино. В дома е мрачно и неприветливо, носи се студено синьо-зелено усещане за безнадеждност по Достоевски. Никой не би заподозрял, че всъщност се намираме в страна-членка на Европейския съюз в началото на 21 век.
А когато по време на посещение при баба си едната сестра се обажда на другата в Рим, зад чийто гръб се вижда Кастело Сант Анджело, паралелът между старческия дом и средновековния италиански затвор е неизбежен.
Актьорите Изпълненията на актьорите – от ветераните Татяна Лолова, Илка Зафирова и Ани Бакалова до младите им колеги Надя Конакчиева, оперната певица Марта Янева и Юлиан Вергов, се характеризират с подчертана сдържаност, която на моменти преминава в скованост. Но сред преобладаващото тягостно усещане от историята, която засяда като буца в гърлото, тя вероятно е нарочно търсена. Благодарение на кастинг директорката Елизабет Радева лицата във филма не са най-популярните в момента и втръснали ни от всевъзможни изяви актьори. Любопитно е изпълнението на италианката Лича Нунец, която въпреки че не знае езика ни, успява доста добре да изиграе ролята си на български адвокат.
Самата Мишел Бонев се справя доста добре с ролята на главния злодей във филма – майката Яна. Бонев твърди, че е изградила образа върху собствената си майка, без никакви излишни разкрасявания и промени. Ако това в действителност е вярно (в медиите информациите са притоворечиви), Яна е от черна по-черна, и макар в началото да й съчувстваме, а през цялото време да сме впечатлени от женския й чар на изкусителка, в крайна сметка ни се повдига от нея. За Бонев работата по целия филм, включително решението да изиграе Яна е вид терапия, за да се очисти от травмите на детството си. Но насред драмата, тя прави с лекота комичен завой в една сцена – соаре в дома на Яна и първия й мъж (Вергов), която приключва с прегоряло месо във фурната и със сълзи от смях сред зрителите.
Екипът С предимно български екип както пред, така и зад камерата, Мишел Бонев се обгражда с професионалисти и резултатът от това решение е на лице.
Докато монтажът ни прехвърля ту назад към по-близкото или малко по-далечно минало, ту ни връща в наши дни, работата на художника на продукция Наско Янакиев, подкрепена от костюмите на Соня Деспотова, операторската работа на Емил Топузов и музиката на Кирил Дончев, създават ярки и отличаващи се един от друг времеви отрязъци. 70-те и 80-те години са решени в меки, но наситени тонове, а настоящето се появява без „специални ефекти”, ако не броим студенината в изобразяването на старческия дом. Музикалното оформление използва и емблематични парчета като „Синева” на Диана Експрес в ново изпълнение, или „The Mirracle of Love” на Юритмикс, второто, за да подсили основното послание на Бонев – ако отвориш сърцето си и реагираш с обич на несправедливостите, ще бъдеш спасен.
„Сбогом, мамо” носи усещането за италианска мелодрама, което сигурно не е случайно, защото авторката му от 20 години живее и работи в Италия. Самата тя твърди, че е откраднала нещичко от Серджо Леоне, когото много харесва – тишината в някои сцени, на пръв поглед ненужното удължаване на други, продължителният телефонен звън – все „епизоди, изпълнени с очакване”.
Големият минус на филма е сценарият, който Бонев написва сама. Като актриса, режисьор и продуцент тя се справя по-добре, но сценарият й е черно-бял, а репликите в него са твърде буквални и назидателни. Ако беше работила в съавторство с някой по-опитен от нея сценарист, историята й щеше да придобие много повече плътност и наситен откъм внушения втори план, както и нямаше да пренебрегне някои важни моменти от развитието на сюжета, които сега лъщят като бели петна на фона на цялото платно.
Като дебютен филм 
ална тема е положението на възрастните хора в старческите домове у нас. Сцените от дома, в който е настанена бабата, могат да шокират мнозина с прекалената си графичност и почти документална непосредственост. Единствено специфичната цветова гама и осветление, използвано от оператора Емил Топузов, я тушират и й придават отстранеността и стилизацията на игралното кино. В дома е мрачно и неприветливо, носи се студено синьо-зелено усещане за безнадеждност по Достоевски. Никой не би заподозрял, че всъщност се намираме в страна-членка на Европейския съюз в началото на 21 век. 
С предимно български екип както пред, така и зад камерата, Мишел Бонев се обгражда с професионалисти и резултатът от това решение е на лице.
