„Виждал съм ужаси ... ужаси, които и ти си виждал. Но нямаш правото да ме наричаш убиец. Имаш правото да ме убиеш. Имаш правото да направиш това ... но нямаш правото да ме съдиш. Невъзможно е думите да опишат кое е необходимо на тези, които не знаят какво е ужасът. Ужасът ... Ужасът има лице ... и трябва да се сприятелиш с него. Ужасът и моралния терор са твои приятели. А ако не са, те са врагове, от които трябва да се страхуваш.”
Най-вълнуващият начин за представяне на даден герои на зрителя е, когато се изгради определена легенда за него. Легенда, която не научаваме от самия герой, чрез постъпките или думите му, а от другите, които постоянно градят и градят образа му, в случая чрез разкази, документи, снимки, аудио записи, слухове, след което е добавено и цялото безумие на войната – и то в продължение на два часа (в оригиналната и близо три часа в режисьорската версия), докато наистина стигнем до този герой – първо гласа му, после очертания на лицето и тялото, и чак тогава успеем напълно да зърнем обезумялата душа в отпуснатото сковано тяло на Курц, през изпиващия поглед на синкавите му очи. Напрежението, натрупано до последните 30 минути на филма е толкова голямо, че когато се изправим лице в лице с Марлон Брандо, присъствието му ни обладава по такъв начин, че губим всякаква представа за времето.
А всъщност, за ролята, колосът се „подготвя” по следния начин – взима 1 милион долара предварително, след което заплашва да напусне продукцията и да задържи парите. Копола казва на агента му, че не му пука и ако се наложи, ще се обърне към Джак Никълсън, Робърт Редфорд или Ал Пачино за ролята. В крайна сметка Марлон пристига на снимачната площадка със закъснение, пиян и с цели 40 килограма по-тежък от нужното за ролята. За капак, той не е чел нито повестта на Джоузеф Конрад – „Сърцето на мрака” (по която е писан сценария), нито самия сценарий, а след като го прочита, Брандо отказва да участва. След дни на спорове за определени реплики, той и Копола стигат до споразумение, при което се оставя място за импровизирани реплики, както и това, Брандо да появява и изчезва в сенките. Франсис Форд Копола до такава степен е подлуден от дон Вито, че няколко пъти заплашва да се самоубие и дори предава заснемането на сцените с Брандо на своя асистент режисьор, Джери Зисмър. Въпреки това, надали изрядната актьорска подготовка на Брандо, Никълсън или който и да е друг, би постигнала на същия ефект на страхопочитание към полковник Уолтър Курц.
„Не знаеш никакви истории!? Добре, нека тогава аз ти разкажа една история. Това е вестник, нали? 90 процента от него са глупости, но е забавен. За това го чета, за да ме забавлява. Ти не ми позволяваш да го чета, така че ти ме забавлявай с твоите глупости. Кажи ми някоя история, сега. Давай.”
Алонзо Харис е избран от Американския Филмов Институт под # 50 за най-големите злодеи в киното и спечелва на Дензъл Уошингтън „Оскар” за най-добра мъжка роля и втори в кариерата му (след „Слава” (1989), но като изключим фактологията, можем да кажем, че Алонзо Харис със сигурност е увеличил процента на децата, искащи да станат полицаи и детективи.
Не само защото е лош, а лошите по принцип са по-привлекателни, а защото той притежава силата да говори, да разказва, да убеждава и да владее положението с такава предприемчивост, сякаш предварително знае реакциите на другите около него – а той наистина ги знае. Алонзо смразява кръвта ти, а секунда по-късно ти се смее подигравателно, превивайки се, а малко по-късно вие като вълк. Дейвид Айер и Антоан Фукуа не случайно са изградили образа му по подобие на вълк, а и са искали Харис да не е случайно дяволито ченге, а да бъде част от машината.
„За да предпазиш овцете, трябва да хванеш вълка, а е нужен вълк, за да хванеш друг вълк.”
За героя си, Дензъл споделя: „Мисля, че в някои отношения, той е вършил работата си прекалено добре. Научил се е да манипулира, да избутва линията все и все по-напред и в процеса, той е станал по-брутален от самите хора, които преследва.”
„Не можеш ли да чуеш, не можеш ли да чуеш!? Това е Денят на Страшния Съд. Четири тръби свирят. Печатите са отворени, а конниците са изпратени. Още три тръби и Той ще затвори книгата на този грешен, грешен свят.”
Проповедник, водач, който си служи с божието слово по начин угоден за него, обкръжението му и болните им цели. Религиозен фанатик, който артикулира и жестикулира по толкова приковаващ вниманието ти начин, че не е изключено да го последваш в безумната му проповед. Един от най-харизматичните злодеи, които съм гледал. Въпреки, че е в киното от 50 години, Майкъл Паркс е познат предимно с малките си, но забележими роли в „От здрач до зори”, „Убий Бил 1 и 2”, „Разходка Смърт” и „Планета Страх” и нерядко е споменаван от Куентин Тарантино като „най-великият жив актьор”, давайки му коренно различни роли в двете части на „Убий Бил”.
След като гледа „От здрач до зори”, Кевин Смит написва една от главните роли за следващия си филм специално за него, като по-късно споделя, че ако Паркс не бил приел ролята, Смит е щял да се откаже от „Червеният щат”.
„Не се дръж снизходително с мен, човече. По дяволите, ще те убия, човече.”
Играта на думи от заглавията на романтични комикси с претрупан сюжет, ражда заглавието „Истински романс”, написан като първи сценарий от Куентин Тарантино. Филм, в който присъстват няколко наистина уникални героя, като обезобразения Дрексъл (Гари Олдман) – бледолик гангстер с расти, говорещ като и считащ себе си за черен. Добросърдечния баща, Клифърд Уорли (Денис Хопър), който дори в лицето на смъртта успява да се изгаври по умопомрачително красив начин с палача си.
Въпреки това, ще обърна по-голямо внимание на един още по-нетипичен герои, появяващ се само в няколко сцени. Флойд не излиза от вкъщи, а по-точно той дори не става от канапето си. Не говори, освен ако не се обърнат към него и не чува когато някой тропа на вратата, въпреки че е на 2 крачки от него. Единственото, което прави е да гледа телевизия, да се напушва, да прибира писмата на съквартиранта си без да му казва за тях, след което да гледа още телевизия. Върховният му момент е, когато стабилно дърпа от бонга си, а в следващата секунда, стаята му се напълва с тежко въоръжени италиански наемници – вместо да се уплаши, Флойд се хваща за главата и се разцепва от кеф.
Всъщност, идеята за героя му, да бъде постоянно напушен и да не става от канапето идва от самият Брад Пит – познат на публиката по онова време от „Телма и Луиз” на другия брат Скот. Шапката, която Флойд носи в сцена от филма е намерена захвърлена по улиците на Венис, Калифорния от самия Пит и той решава да я изпере и използва.
0 гласа
Страхотен образ ... Полковник Уолтър Курц (Марлон Брандо)...