С ''Хроника на една любов'', вече ясно се усеща склонността на Антониони да проследява персонажите си и да оставя да говорят не толкова фактите, колкото поведенията.
Дата на раждане: 29.09.1912 год. Място на раждане:Ферара, Италия
Буржоазен режисьор и автор от кризата: Антониони обикновено бива определян с тези си две характеристики, разбираеми единствено в контекста, в който той работи и живя. Ферарският режисьор е връстник на много от неореалистите, но навлиза в киното едва през 50-те и повече от всеки друг става изразител на прехода към нова епоха. Затова именно неговите артистични дирения се насочват към въпросите, свързани с индивида – ролята на интелектуалеца и ограниченията, налагани от социалната среда на отделната личност, – за които е необходим киноезик, годен да предаде времената и пространствата на човешката психология.
Интересът на Антониони към всичко това проличава още в документалните му произведения ("Хората по река По", 1943), но достига зрялост в първия му игрален филм - "Хроника на една любов" (1950), в който вече ясно се усеща склонността на Антониони да проследява персонажите си и да оставя да говорят не толкова фактите, колкото поведенията. От анализ на поведенията той минава към социална критика, докато, посредством конфликтите на персонажите, описва яловостта на буржоазната среда, в която се движат те. Този метод му е присъщ още от "Победените" (1952), където предмет на интереса на Антониони е европейската младеж – тя се оказва лишена от каквито и да било етически ценности след едва отшумялата световна война.
С ясна критична мисия се отличава и "Дамата без камелии" (1953) - филм, който се движи в същите човешки измерения, които Висконти анализира в “Най-красивата”, за да стигне по различен път до идентичен извод: в киното властва лицемерието и съкрушителното му влияние върху бедните ги тласка към отчуждение. В следващата му творба - "Приятелките" (1954), способността на Антониони да изразява психологията на персонажите си чрез поведението им добива хорално звучене.
А "Викът" (1957) е повратен момент в киното на автора. Интересът към определени теми от предходните произведения се запазва, но този път на фокус е персонаж с различен произход – главният герой, залутан из равните полета край По, за да се върне накрая в изходната точка, където ще отнеме живота си, е работник, който не се нагажда към своята криза, а търси, макар и безуспешно, изход от нея. Антониони се концентрира върху тези промени в социалната действителност, опитва се да вникне в сложността, напреженията, развоите им.
За тази цел, за да остане неоткъснат от реалността, преосмисля и “граматиката” на своята работа. Филм, претендиращ да анализира сътресенията, които духът на отделния човек претърпява в досега си с новото, нахлуващо в живота му, и да описва ритмите на човешката психология, не може да използва традиционните кинематографични техники. Именно това се случва в "Приключението" (1960). Всичко започва с конкретна случка, която в други филми би сложила начало на криминален сюжет – у Антониони обаче тя предоставя удобен случай за изследване на обремененото общуване и на неувереността на две действащи лица, оказали се свързани единствено чрез взаимното си съчувствие. От този момент нататък произведенията на Антониони се обагрят във все по-песимистични краски.
Поведението на персонажите се превръща в студен набор от действия: те все по-малко са израз на психологически опит, който трябва да проумеем, и все повече стават единствено даденост, с която биваме запознати. Този път към затваряне Антониони извървява в трилогията, в която първо открива неспособността за чувства в Приключението, после невъзможността за изпитването им в "Нощта" (1961) и накрая – пълното им отсъствие в "Затъмнението" (1962).
В своя следващ филм - "Червената пустиня" (1967), Антониони обрисува поредния женски образ, който не намира нито вътрешно равновесие, нито простор за съзнанието си в един все по-индустриализиран, пълен с шумове и отровни пари свят. Тази променяща се действителност по-късно ще се превърне – особено във Фотоувеличение (1966) – в царство на привидностите, където не всичко, което съществува, е понятно и познаваемо. Това е първият досег с един социален парадокс, в който вече се очертава предстоящото избухване на 1968-а: то на свой ред влиза във филма на Антониони "Забриски пойнт" (1970), в който млад беглец, издирван по подозрение в убийството на полицай по време на студентски протест, среща момиче, търсещо нещо необикновено. Изводът е прозрачен: общество, управлявано чрез консуматорство и репресии, е обречено на разпад. Филмът е посрещнат с доста недоволство, но то не отказва Антониони да продължи да опитва да внедри персонажите си в съвременната действителност и да я наблюдава във възможно повече различни контексти. С това намерение са замислени и "Джунгуо, Китай" (1972) - дневник на пътешествието му през Китай на Мао, и "Професия: Репортер" (1975) - критичен размисъл над отношенията между Запада и Третия свят. Даниеле ди Убалдо, Из “Буржоазен режисьор... автор от кризата”
