Начало »

Новини

Интервюта Интервю с режисьора Джо Райт за филма "Хана"

"Надявам се да се забавляват искрено с филма, който е създаден основно с развлекателна цел. А и малко да шашне зрителите, разбира се."

Интервюта
Интервю с режисьора Джо Райт за филма "Хана"

21.06.2011, 17:51 | Видяна: 3719 | синефиш.бг | ИНТЕРВЮТА

Какво ви привлече да режисирате „Хана”?

Сценарият бе изпъстрен с елементи, които ме вълнуват, а и цялостната атмосфера на историята е завладяваща. В същото време имаше оставена възможност да привнеса собствените си идеи и чувства към така добре написаната история.

На първо място ме заинтригува главната героиня, защото няма много филми с тийнейджърка като централен персонаж. Винаги са ме интересували образи, които подхождат безкрайно наивно към заобикалящия ги свят просто защото не го познават достатъчно добре. Това ни предоставя уникалния шанс да погледнем на света по нов начин през очите на герой, чийто мироглед тепърва се оформя в движение.

Значи искахте да проследите първите стъпки на героинята в истинския свят...

В крайна сметка важно е да погледнеш през очите на конкретния герой. Работата ми обикновено е много субективна и се ограничава до позицията на един герой; в „Изкупление” изглежда, че имаме тристранно развитие на историята, но всъщност всичко е канализирано през призмата на вината, която изпитва Бриони. Обичам крайни „реалности”; тази на шизофреника в „Солистът” е такъв пример.

Вероятно нямаше да сте така подготвен за този филм без преди това да заснемете „Солистът”, защото именно в него героят е подложен на множество външни влияния и подготвя почвата за интензивните екшън сцени, в центъра на които се озовава Хана...?

Може би. Човек никога не знае какво е научил от даден проект преди да започне следващия и да види какво може да приложи от предишен опит. Екшън елементите на историята ме привлякоха, защото винаги съм считал екшъна за чиста форма кино за разлика от диалога, който е част от театрални постановки и радио новели, или картината, която може да е обект на красиви фотографии. Като изключим спортните предавания, никъде другаде не може да видите екшън сцени в такава чиста форма.

Хана

Исках да експериментирам като покажа екшън сцените по маниер, заимстван от Френската нова вълна в киното, която се отличава с красива хореография. Към проекта ме привлече разбира се и главната героиня. Близка моя приятелка беше изнасилена докато четях сценария и това ме разгневи искрено; замислих се за мястото на жените в света и какво е да си млада жена в съвременното общество. Зачудих се какво се случи с феминизма, който не бе замислен като отминаваща мода, а трябваше да промени света завинаги.

Отвращава ме силната сексуалност на тийнейджърите и културата, налагана от жълтите списания. В резултат от случилото се с моята приятелка исках да създам силен женски образ, който се е формирал извън политиката на половете, не е срещал друга жена, не е виждал реклама по телевизията и не знае какво е червило.

Интересен ми беше сблъсъка между Хана и жените от семейството, тръгнало на ваканция – Софи и майката Рейчъл. Софи е рожба на съвременния свят, който всички познаваме, и пълна противоположност на Хана. Тя е гротескно обвързана с цялата т.нар култура на тийнейджърките, а Рейчъл е събирателен образ на много жени, които познавам – те са загубили своите феминистки социално-политически идеали. Притеснявам се за тях и за техните деца. Съзнавам, че тематиката е малко тежка, но това е, което ме вълнува...

Героинята, с която Хана споделя най-много екранно време е Софи. И двете актриси – Сърша Ронан и Джесика Бардън – дават най-доброто от себе си.

Оставих Сърша и Джесика да правят каквото искат; целувката между двете беше по идея на Сърша. Според нея така би постъпила Хана. Двамата с нея обсъждахме и как Хана не може да разграничи грозното от красивото, защото никога не е имала база за сравнение. Всичко е такова каквото го вижда и тя не съди никой за това, което е. Това е пълната противоположност на почти всички нас, които сме отгледани по начин, който ни кара постоянно да преценяваме хората спрямо нашите собствени надежди и страхове.

Хана

По време на снимките на „Изкупление” вие споделихте, че Сърша има умението да предаде чувствата и емоциите на друго човешко същество. Но как я подготвихте да изиграе тази сложна героиня?

Сърша изигра основна роля в желанието ми да режисирам този филм. Без нея вероятно нямаше да се чувствам толкова уверен и едва ли щях да се заема с „Хана.” Веднага щом разбрах, че тя се е съгласила да участва и иска аз да режисирам, вече нямах никакви колебания. Така винаги можех да си подсигуря качеството на дадена сцена само като снимам лицето на Сърша в близък план.

Двамата, разбира се, говорихме дълго за емоциите на героинята. При „Изкупление” започнахме от походката на Бриони, за да изградим една пълнокръвна героиня. При „Хана” двамата работихме съвместно с координатора по каскади Джеф Имада, за да представим на зрителите едно съсредоточено същество, което стои твърдо стъпило на земята, стойката на тялото му е правилна и без излишно напрежение. Хана няма нервни тикове или отпуснати рамене, които обикновено са производни от години социални контакти.

Движенията на Хана са изключително аеродинамични, но непрекъснато трябваше да повтарям на Сърша да държи ръцете прибрани към тялото, защото тя е склонна да ги размахва лудешки. Хана не се движи, освен ако не й се наложи. Очите й не търсят нещо случайно; погледът й веднага „заковава” набелязаната цел. Лицето й остава безизразна маска, освен когато се впуска в битка – тогава то придобива животински вид, подсилен от отчетливи гърлени звуци.

Хана

Гласът на героинята също бе особено важен; веднъж щом Сърша възприе физическата страна на Хана, то тя успя да намери и вътрешния глас на героинята. В същото време аз поисках да говори с една или две октави по-ниско. Това я кара да звучи по-земно и контрастира с почти извънземното й присъствие. На 16 години Сърша вече е усъвършенствала своя талант и това несъмнено ще бъде оценено от зрителите.

Ролята на Мариса е доста по-различна от останалите в кариерата на Кейт Бланшет...

Образът на Мариса е базиран на моя учителка от началното училище. Името й бе Присила и тя бе секси и добре поддържана жена. Носеше лек грим и чорапогащи с пайети, които издаваха звук при всяка крачка. Разбира се към реалната личност има добавени много измислени черти, така че Мариса се получи като смесица от Присила, Джордж Буш и луда вещица; в куклените представления на родителите ми вещиците винаги бяха с червена коса и зелени дрехи, така че това бе очевидния избор и за визията на Кейт Бланшет във филма.

Кейт не е суетна актриса и бе съгласна да носи много грим, така че порите на кожата да бъдат видими. Разбира се, ключов бе и момента със зъбите..

Хана

Постоянното им почистване с конец и четка.

Това отразява американската обсесия със зъбната хигиена. От гледната точка на англичанин е удивително колко изрядно изглеждат зъбите на американците. Така че реших тази обсесия при Мариса да отиде до степен на самонараняване. Говорих за това с Кейт и по-късно в една сцена тя засмука въздух между зъбите и издаде този странен звук. Гледах и си помислих, „Това е фантастично – Мариса усеща кръвта във въздуха.”

Как решихте да включите приказни елементи?

Защото могат да сработят по много и различни начини. Увеселителният парк на края на филма е буквална препратка към света на приказките, докато мелодията, която Айзъкс си подсвирква е по-фин реверанс към измисления свят.

Вкарахме и идеята, че с едно натискане на червеното копче Хана може да промени съдбата си.

Историята ни има много общо с приказките за Малката русалка или Хензел и Гретел. Имаме семейство, което живее в къщурка в гората и дете, което трябва да замине, за да се срещне със злото по пътя към своето съзряване. Приказките за мен не са щастливи и весели истории, а притчи за победата над мрачната страна на живота.

Ерик е архетип на бащата от приказките. Подобно на бащата на Рапунцел той е дървосекач, а двамата с Хана живеят в гората. Бащата е пропит от духа на гората и Ерик Бана успя да предаде това усещане. Моят баща бе дърводелец и кукловод, който споделяше, че хората, имащи допир със света на дърветата обладават и техния вековен дух.

Сюреалистичните приказни мистерии на Дейвид Линч изиграха огромно влияние при формирането ми като режисьор, така че с „Хана” за пръв път успях да приложа някои от неговите похвати.

Имахте ли усещането, че ще заснемете нещо подобно, прочитайки сценария за първи път?

Не съвсем. Първият вариант на сценария, който ми представиха, беше за един по-конвенционален трилър. Едва впоследствие се запознах с по-ранна версия на Сет Локхийд, която носеше много от елементите, присъщи на Дейвид Линч.

В каква степен използвахте сторибордове, за да нахвърляте предварително отделните сцени.

Само повечето екшън сцени. Би ми се искало да бяхме скицирали повече сцени, но нямаше достатъчно време в натоварения етап на пре-продукцията. За този филм бях най-малко подготвен в сравнение с всичките ми предишни. Заради голямата дистанция между отделните локации беше още по-трудно за предварителна подготовка. Със сценографа Сара Грийнууд дискутирахме на базата на снимки, но на място трябваше да се импровизира.

Вместо да се тревожа, че губя контрол, реших да го раздавам по-лежерно по отношение на творческия процес и да разчитам, че подсъзнанието ми ще ме насочва в правилната посока.

Във вашите филми винаги има изключително сложно заснети сцени. Коя беше най-трудната в „Хана”? Може би как камерата проследява Ерик, който слиза от улицата в станцията на метрото?

Да, тази сцена беше доста трудна, но мисля, че преследването в парка с контейнери е най-сложната екшън сцена, защото включваше много хора, част от които не са професионални каскадьори. Обичам да си поставям такива предизвикателства. Често снимам по необходимост с мобилна камера, а не като осъзнат стилистичен похват. Сцената с боя върху оранжевите плочки щеше да отнема 2 дена при заснемане по конвенционалния начин, а ние разполагахме само с един. Това, което съм открил за себе си е, че ако отделиш достатъчно време за репетиции, то същинските снимки протичат много по-бързо. И при цялото ми уважение към Пол Грийнграс, който е истински гений, не исках да копирам стила наложен в поредицата за Джейсън Борн, защото вече е използван в прекалено много филми.

Пол Тотхил е монтажист на всичките ви филми. Имаше ли някакво ново предизвикателство за вас двамата при снимките на „Хана”?

Цяло щастие за нас бе да монтираме много екшън с малко диалог. Както споменах по-рано екшънът е чиста форма кино, но той се ражда именно при монтажа. Обичам и монтажа на звукови ефекти.

С какво впечатление се надявате да остане публиката от този филм?

Надявам се да се забавляват искрено с филм, който е създаден основно с развлекателна цел. А и малко да шашне зрителите, разбира се.