Начало »

Новини

Теми Интервю на Милчо Манчевски за „Сенки”

Теми
Интервю на Милчо Манчевски за „Сенки”

09.03.2008, 11:26 | Видяна: 1190 | синефиш.бг | ГОРЕЩА ТЕМА

„Сенки” е третият Ви филм след „Преди дъжда” и „Прах”. Какво е новото в него?

„Сенки” вероятно е по-личен. Не само защото и двамата с главния герой обичаме дини или защото моята майка беше лекар също като неговата... „Преди дъжда” и „Прах” също са лични филми, но те умишлено са достатъчно отворени, така че да могат да се интерпретират и като коментар на обществото. В „Сенки” също има нещо от това, но той е много повече филм за вътрешния живот на един човек. Аз се чувствам лично свързан с хипнотичното, пълно с кошмари пътуване на Лазар. В този смисъл новото е, че този филм се възприема като много по-личен, въпреки, че започвайки да го правя, не бях го планирал по този начин.

Любовната история между Лазар и Менка във филма е много силна. Вярвате ли, че любовта може да доведе до изкупление?

Да, вярвам. Пътят на изкуплението преминава през поемането на отговорност за нашите действия, дори за постъпките на други хора, които са свързани с нас, и през поправянето им чрез любовта. Това обикновено е страшно. Именно затова и този филм е „страшен” /scary/. Но аз мисля, че страхът е нещо добро. Изправяйки се лице в лице с нашите страхове, и особено като ги преодоляваме чрез любовта, ние стигаме до изкуплението.

Какво мислите в тази връзка за семейните ценности?

Семейството се надценява. Любовта – не. Любовта в брака, към детето или родителите е нещо прекрасно и важно. Но семейството като институция понякога се извращава и служи за потискане на личността. Това е една от темите на „Сенки” – как родителите понякога се крият зад престорената си любов към детето, която може да бъде задушаваща, обсебваща, егоистична. Властта на македонската майка в това матриархално общество е много голяма. Еврейската майка и италианското „мамче” нямата нищо общо с македонската майка-мъченица . /”Вие ще ме вкарате в гроба! Кръвчицата ми изпихте!”/ Майката на Лазар е това, което би станала лейди Макбет, ако беше доживяла да има голям син.

Лазар сякаш се разкъсва между четири силни жени: майка си, жена си, Менка и съседката си. Как се стигна до точно този портрет на „слабия” пол?

Опитвам се просто да кажа истината в лицето на пропагандата за „силата” на мъжете.

Във филма се съдържа голямо сексуално напрежение...

Сексът е нещо добро. Лицемерието – лошо. Сексът съдържа в себе си живота и смъртта. Заради начина по който го третира обществото, превръщайки го в табу, със своето лицемерие, създавайки нисък праг на толерантност към сексуалното – сексът се превръща в края на краищата в нещо силно привлекателно за много творци. „Сенки” е за сексът и смъртта – и още няколко други неща, свързани с тях.

„Сенки” е и филм за индивидуалното и историческото, и както споменахте – за поемането на отговорности, наистина ли за всекиго ли идва време за разплата?

Ние сме възпитани да вярваме, че на света съществува някакво равновесие, някаква справедливост. Аз не съм сигурен дали това наистина е вярно, но поне засега се опитвам да подсиля тази илюзия.

Да, вярвам, че е добре да си платиш дълговете, дори ако те са ти оставени в наследство. Това е прочистване в положителен смисъл, да бъдеш чист към самия себе си. Разбира се, в „Сенки” това е казано по съвсем прост, достъпен начин, каквото трябва да бъде и изкуството, което интригува. Понякога харесвам и езотеричното изкуство, но съм силно привлечен от простото, измамно просто изкуство, което всъщност може да бъде много дълбоко, като произведенията на Кърт Вонегът, например.

„Сенки” засяга един мрачен момент от историята на Гърция и Македония – изселването на македонците от крайбрежието на Егейско море. Но това не бива да се интерпретира като обвинение, защото вашата политическа позиция е доста по-широка от този геополитически епизод. Така ли е наистина?

Този паралелен сюжет е важен, макар да не е основна тема на филма. Трагедията на егейските македонци е опустошителна, но във филма тя е само мрачна сянка в цялата фреска.. Сега чета една книга „Погребете сърцето ми при Раненото коляно” – за войните с индианците в американския Запад и виждам един друг геноцид, друг случай на етническо прочистване. Егейските македонци са прогонени от историческите си родни домове. Стотици и хиляди са изхвърлени, разселени из съседните страни или дори убити. Много деца са разпилели из Европа. Имам приятели, родени в Ташкент, Чехословакия или Румъния, чиито родители са имали такава съдба, и те са се завърнали да живеят в Македония. Да прикриваш геноцида от миналото означава само да го увеличаваш и аз чувствах, че тази история трябва да намери място в „Сенки”, където се говори за отговорността на индивида пред лицето на семейството и историята. След като написах сценария, един македонец от Швеция ми писа за историята на негов познат, който погребал баща си в новата му родина – Република Македония. Няколко години по-късно – следвайки предсмъртната воля на баща си – той изровил костите му , прекосил нелегално границата с Гърция през нощта и ги заровил отново в родното място на баща си от другата страна на границата.

В „Сенки” намира място този нощен ритуал на Задушница. Дали това е действителен и все още практикуван традиционен обред?

Да, така е. Това е християнизиран езически ритуал. Макар че следва определени празници от източно-православния календар и църквата не го признава официално, тя все пак изразява някаква търпимост към него. Никога няма да видите свещеници на гробището през нощта на Задушница. Това става три пъти годишно, когато хората ходят на гробовете на техните скъпи покойници, носят храна и пиене за душите на мъртвите, отливат вино или ракия за покойните, чистят гробовете и прекарват нощта там. Особено интересен намирам факта, че това фактически се превръща в тържество на живота чрез приемането на смъртта. Не винаги, разбира се, - често е много мъчително да си припомняш, че някой, когото толкова си обичал, вече е мъртъв, но това е някакъв начин да го преодолееш. Това се случва сред една напълно съвременна градска среда. Хората идват със своите големи коли, с мощни стереоуредби, говорят по мобилните си телефони, които после изключват, палят свещ, отливат вино или ракия за мъртвите. В „Прах” предложих една историческа версия на нощта на Задушница, докато в „Преди дъжда” има едно голямо погребение; така някак си непреднамерено, нещата от различни филми се свързват.

„Преди дъжда” би трябвало да се възприема доста по-широко в своята политическа тематика за ирационалността на всяка племенна вражда и развращаването на индивида в плен на традицията – нещо, което е валидно навсякъде по света, не само на Балканите. Но донякъде това беше възприето ограничено геополитически. Може би затова посланието на „Сенки” звучи по-универсално?

Мисля, че зависи от това кой преценява. И как зрителят разчита онова, което му се представя. Когато гледаме Ромео и Жулиета, никой не говори за клановите вражди в Италия, въпреки че има основания за това! Когато един филм идва от Македония, не е задължително той да разказва за Македония; той би могъл да говори за хората въобще. Доброто произведение на изкуството разказва за хората, не се опитвайте да го набутате в някакви чекмеджета.

На времето „Прах” се занимаваше с това как се пише и възприема историята, как всеки има своя собствена версия за миналото. Доколко сте обсебен от историята? Какво означава тя за Вас?

Историята е забавна. Аз всъщност не съм обсебен от нея. Ужасно е да се превърнеш в роб на историята и – както често се случва– на исторически неверните митове. Аз съм страстен любител на историята, но не бива да се заравяме прекалено в нея. Да, трябва да научим някои неща от нея – например да не влизаме прибързано във войни, ако въобще го правим. Историята може да разказва истории. Разказването на истории е нещо важно за нас, защото ни учи как да се държим според историите на други хора. Тези разкази може да са от учебници по история, от устните исторически предания, от митовете и легендите, смешни случки, вицове, клюки... Разказването на истории е нещо, което в много отношения ни прави хора. Учи ни как да се държим - за зло или за добро.

В „Прах” Вашият герой в един епизод пътува във времето и всъщност се оказва дух, така че тази нескрита идея явно ви следва отпреди. Какво точно Ви подтикна да разкажете история за духове?

О, това е страхотно, никога не бях мислил за това, но е напълно вярно. Имах голямото щастие и късмет да разказвам лични истории вместо да правя филми за алчната индустрия и самодоволните шефски офиси. Заради тази свобода /и дълга към самото изкуство/ всички тези теми и елементи, които съществуват в моите работи, могат отново да влязат в действие по всяко време, могат да се наслагват с друга тема от друга история и това да ти даде нещо друго. Това е моментът в „Прах”, когато всички истории кръстосват пътищата си и един герой дава живот на друг. Дори не бях мислил за това преди да го споменете, но то е сякаш „Сенки” е подхванал тази тема и я продължава.

Все пак обаче „Сенки” не е история за духове – това е традиционна драма, в която се явяват духове. Както „Хамлет”, където призракът се явява на живите, за да усложни живота им още повече.

Винаги съм харесвал „страшните” /scary/ филми. Страхът е нещо хубаво. Да погледнеш страха си в очите е още по-добре. Обичам „страшните” филми, защото са честни, като комедиите: или си успял да уплашиш своята публика, или не; или си я разсмял, или не. Няма начин да я измамиш. Харесвам хорора с идея, не шокиращите гадости или кърваво насилие. Понякога тази идея се развива през целия филм, нараства и я отнасяте със себе си у дома, понякога тя се завръща и ви преследва в сънищата ви. Такива са „Бебето на Розмари”, „Изчезването” /първото/, „Шепоти и викове”, „Персона”, „Кървав трон”, „Наемателят”. „Сенки” би могъл да се нарече също така „Живият кошмар на сина на лейди Макбет”.

Тези реални призраци не са ли метафора на психологически призраци, които все още съществуват?

Да, вероятно са. В един момент, когато свърших сценария и преди да започна да снимам, го показах на един приятел в Македония, който е източно православен владика. Той е сравнително млад, добър поет, харесва модерната музика. Видях го на концерт на Крафтверк, той се отнася към своето богословие съвсем сериозно и е прекрасен ум. Той ми разказа какво вижда в сценария – нещо, което целенасочено никога не съм влагал в него, но очевидно е било там. Според него, семейството на Лазар – неговото преуспяло земно семейство, майка му, баща му, жена му – всеки от тях има свой огледален образ в света на призраците. Калина би могла да бъде неговата майка в отвъдното, Герасим – неговият баща, а Менка – неговата жена. Тогава разбрах, че призраците единствени се отнасят добре с Лазар; независимо че в първия момент са плашещи – докато той не се изправи лице в лице със собствените си страхове. Това е единственото място, където намира топлота, не в семейството си. И после владиката ми каза още нещо от интересния начин, по който той е прочел сценария ми. Мислех си, че единственият призрак, който няма огледален образ е бебето, което Герасим носи на ръце. Но владиката ми каза, че бебето е самият Лазар, вече прероден! Това ми даде идея за един специален кадър в края на филма: когато бебето изчезва, Герасим отива да прегърне Лазар; така той заема мястото на бебето, което току-що е изчезнало.

Кои са двамата млади актьори и как решихте да дадете ролите точно на тях?

Борче Начев беше студент в театралното училище, а Весна Станоевска е професионална музикантка, завършила е консерватория в Скопие и свири на арфа в Националната опера. Проведохме много обстойно търсене за двете главни роли, а на практика и за всички останали във филма. С кастинг режисьорката Милка Анчевска ние пробвахме буквално всеки актьор в Македония – професионален и непрофесионален – които не са толкова много. Цялата страна мина през кушетката за кастинг. Обърнахме внимание на хора от съседните страни, които биха могли да говорят македонски без акцент. Направихме прослушвания за словенци, сърби, българи и др. Видяхме също така македонци, които следват актьорство в чужбина и у дома. Така че, това беше много обстойно, дълго, изчерпателно и изтощително търсене.

После започнахме да стесняваме кръга: след първия тур за ролята на Лазар имахме вече около 50-60 актьори, а за ролята на Менка може би малко повече – 70 или 80. Давахме обикновено текст от пиеса от ХХ век /Артър Милър или Тенеси Уйлямс/ и откъс от Шекспир. Те четяха, ние слушахме, после обсъждахме, после гледахме касети, после ги подреждахме по двойки в най-странни комбинации... Все повече стеснявахме избора си и едва на шестия тур им дадохме да четат от сценария.

За мен работата с актьорите е един от най-приятните етапи, наистина много благодарен. Обичам го и се отнасям много бащински и покровителски към тях, дори да са с 30 години по-стари от мен . Добрите актьорски изпълнения наистина са много важни, защото когато харесваме един филм, то е заради хората, които са в него – героите и актьорите, които ги играят – и заради отношенията между тези герои, и още заради настроението на филма; не толкова заради сюжета или историята, или красивата визия, или – не дай си Господ – заради посланието... От решаващо значение е да имаш подходящите актьори – подходящи в смисъл, че притежават точната енергия за персонажа си. Не се интересувам толкова как изглеждат, дали вече са си създали име или не. Борче и Весна носят енергията на Лазар и Менка в сърцата си, в своето ДНК. Не искам да знам как са стигнали до него, колко актьорска игра влагат, когато са пред работещата камера.

Междувременно Борче завърши театралното училище, той живее в прекрасно селце в южна Македония, заобиколен от червени домати и аз му завиждам. Весна си купи нова арфа. Аз наистина се надявам, кариерите им да тръгнат нагоре.

Вие живеете в Ню Йорк вече повече от 20 години. Често ли се връщате в Македония? Как са се променили нещата там?

Зависи. Имаше периоди, когато въобще не се връщах, един дълъг отрязък от 6 години, например, през който въобще не бях ходил в Македония. Има години, когато се връщам и стоя по-дълго. Аз заминах след гимназията, така че бях възпитан в Македония , но прекарах зрелия си живот в Ню Йорк. Работил съм в Ню Йорк, във Франция, Великобритания и дори в Япония. Оказа се, че заснех и трите си филма в Македония, независимо, че първоначално планирах да ги снимам другаде. Нещо ме дърпа назад. Но най-вече се чувствам бездомен. Или пък в добрите си дни чувствам, че имам много домове. Прекарвам по-голямата част от времето си в Ню Йорк, преподавам в Нюйоркския университет, което ми доставя огромно удоволствие, но в края на краищата снимам в Македония, дори финансирането на моите филми идва от Европа. А напоследък много харесвам азиатски филми.

От друга страна, кой широко мислещ човек, а особено творец, не е бездомен днес?

Етикетите, характеризиращи някого като ирански, аржентински или македонски кинематографист, са измислени от хора, които обичат да подреждат творците в чекмеджета. То освен това е доста обидно и расистко. Вярвам, че Бергман щеше да прави също толкова добри филми, ако работеше в Тайван, или пък Тарантино би могъл да прави почти същите филми, дори ако ги снимаше в Лагос.

Как са се променили нещата в Македония?

Това е място, което се променя бавно. Има нещо в начина , по който хората гледат на живота. Не знам защо е така. Може би защото там се е натрупала толкова много история и е трудно да бъде надмогната. Или пък е просто провинциална? Напоследък вече е много по-динамична, много по-отворена. Налице е истинска тенденция на отваряне към Европа и често спирачката се дърпа от другата страна, от Европа. Македонците са отчаяни, че не могат да пътуват , да правят бизнес, трудно е получат виза, дори за да отидат на гости.

Изглежда сякаш „Сенки” би могъл да се случи и в Ню Йорк.

Първоначалната ми идея наистина беше действието да се развива в Ню Йорк. Седях си на „Бруклин Прамънейд” с един приятел , който живееше в Ню Йорк по това време, той е дипломат. Разговаряхме си за истории, които бихме искали да чуем, или измисляхме истории, които искахме да разкажем. Започнахме да говорим за някаква страшна история в някакъв град, в модерна градска среда, където обикновено не очакваш страшни истории. Бях привлечен от този контраст – нещо хипермодерно и крайно атавистично в същото време. Гледахме небостъргачите на Манхатън и се питахме: „Можеш ли да си представиш призраци тук?” Беше минала около година или нещо подобно, докато пишех „Сенки”, когато историята някак се пренесе в моя друг дом, в Македония, без и аз да разбера защо. Иронията е, че първоначално се опитвах да разположа всеки от трите си филма в друга страна, но в крайна сметка ги заснехме в Македония.. Може би трябва да престана да опитвам. Въобще няма значение къде се развива действието, тъй като вярвам, че доброто изкуство не зависи от мястото или малката разлика между хората, които живеят на различни места по света. Доброто изкуство е за онова, което е същността на това да бъдеш човек. Вярвам, че то се отнася до това какво значи да бъдеш човек, и доброто изкуство може лесно да бъде случи на всяко място. Ако сте свързани само с едно място, вие не правите изкуство, а National Geografic или CNN за масовата телевизионна аудитория. Винаги съм щастлив, когато хората идват при мен след прожекция, например на „Преди дъжда”, и казват: „Същата история може да случи в моята родина!” – в Ирландия, Близкия Изток или Индия.