Един полски кинематограф беше казал, че актьорската игра е повече криене, отколкото показване.
Да, така е.
Ролята Ви в „Престъпления без граници“ е идеален пример за това. Марко се присъединява към специалния отряд на Международния наказателен съд като експерт в отвличанията, но пази и своя лична тайна, която ще остане скрита до края на сезона.
Интересно е, че повдигате темата точно сега, защото днес снимахме сцена с Елизабет (Мичъл), която има доста общо с това, за което говорите. Героинята на Елизабет – Карине, говори за сестрата на Марко, която е била отвлечена. Тя знае много добре, че той приема това твърде лично. Само два часа преди старта на снимките, сценаристите ни изпратиха някои нови насоки за сцените.
С две думи, тяхното желание беше Марко да говори повече за чувствата си. Аз бях категорично против. Според мен, героят ми е много по-убедителен, когато просто запазва тишина, отпива от кафето си и напуска помещението. Нещо такова свидетелства много повече за състоянието му, отколкото ако започне да говори и да се обяснява. Добрият актьор е в състояние да покаже вътрешното състояние на героя си и без думи. Ако говориш много не остава никаква загадка. Така че актьорската игра е много повече в това да прикриеш, отколкото да покажеш чувства. Трябва просто да намериш баланса.
Изглежда имате доста свобода на снимачната площадка на „Престъпления без граници“, след като можете сам да решавате дали да се съобразите със сценария или не.
Да и мисля, че във всяко уважаващо себе си шоу трябва да е така. Трябва да подтиснеш егото си, когато работиш в телевизията и да се съсредоточиш да дадеш най-доброто от себе си. Това е екипна работа, открит разговор, сътрудничество, жив, дишащ организъм. Слава Богу не е някаква диктатура /смее се/. Ако аз предложа нещо добро, защо добрият автор да не се вслуша? Това част от опита Ви в телевизията в Щатите ли е? От „Спешно отделение“?
Най-добрите епизоди на „Спешно отделение“ са заснети от авторите, с които се комуникираше най-добре, с които се говореше най-лесно. В повечето пъти не съм имал никакви забележки към сценария, но понякога е въпрос на една дума, на едно изречение. Не казвам, че аз знам точно какво не е наред и какво трябва да се промени или добави, просто говоря със сценаристите, обсъждаме варианти. Същото е и тук – когато искам да направя нещо, да внеса някаква промяна, всички се вслушват, защото знаят, че не се опитвам да си докарам дивиденти, а че мисля цялостно, за цялата картинка.
„Престъпления без граници“ е специална продукция – заснет е в Европа с европейски екип и актьори, без да се обвързва конкретно с нито една европейска държава. Прекалено дълго всичко, което се предлагаше в жанра беше на фона на американски пейзажи, така че този сериал наистина е глътка свеж въздух.
С цялото ми уважение към американската телевизионна индустрия, но американските сериали се финансират от американските телевизионни канали и в американските предавания се очаква актьорите да говорят на английски. Затова в американските сериали виждаме американски или английски актьори много по-често, отколкото от която й да е друга точка на света.
Аз съм хърватин и много добре знам, колко труд положих, за да науча езика. За някои европейци е практически невъзможно да се справят с акцента си. За шведите и датчаните, например, е много лесно. За французите е много трудно. Това е една от причините, поради които шведските актьори в Америка се справят много добре.
Но не смятате ли, че откакто „Престъпления без граници“ стана популярен из цял свят и е заснета предимно в Европа, може да се окаже пионер и да разчупи стереотипите? Може ли да се смята за пример, как да се прави нещо различно и то без това да вреди на крайния резултат?
Сред актьорския състав на сериала са Елизабет Мичъл, която е американка, Доналд Съдърланд е канадец, имаме германски актьор, италианска актриса и цялото действие се развива в Европа. Има още сериали, заснети там „Игра на тронове“, например. Нещата се придвижват в тази посока. Вземете например държава като Хърватска. Стъпка по стъпка тя изгражда съвсем нов имидж. Туристите виждат невероятно крайбрежие, хубави ресторанти, страхотни хотели. Още повече - имаме седем или осем национални парка. Локациите за кино и телевизия наистина са превъзходни, а и са много по-проходими и достъпни от преди. Да бъдем честни – американците са прагматични хора. Ако видят хубава и евтина локация, няма какво да ги спре. Точно това се случва сега и е само началото, уверявам ви.
Разкажете ми повече за връзката между Вашия герой и героинята на Елизабет Мичъл. И двамата се присъединихте към актьорския състав през този сезон и от това, което видях от трейлърите, между двама ви има голямо напрежение.
О, напрежението винаги трябва да съществува. Ако всичко върви гладко, би настанала пълна скука. Колкото по-тежки неща преживява героят ми, толкова по-интересен става за мен като актьор. Карине, героинята на Елизабет и моят герой Марко, винаги си трошат главите, непрекъснато следват върхове и спадове. Карине работи с Микаел Дорн /Доналд Съдърланд/ в Международния наказателе съд, като един от най-добрите му следователи.
Сега, за първи път й се отдава възможността сама да поведе специален отряд. Тя е от тези професионалисти, които не разполагат с личен живот. Нейната работа отнема цялото й време, тя е на разположение двадесет и четири часа, седем дни в седмицата. Тя също никога не е получавала нищо даром в живота си и наистина трябва да работи здраво, за да постигне целите си. Тя е обратното на героя на Том Влашиха. Този човек е просто брилянтен, всичко му се случва по най-лесния начин.
Да разбирам ли че актьорската работа е обратното на реалния живот за Вас? Най-добра е, когато е трудна?
Именно! /смее се/. И аз искам, като всички, животът ми да е приятен и лесен, но силно предпочитам героят ми да е сложен и объркан. Колкото по-труден е характера му, толкова по интересен е за игра. Как се почувствахте, когато се върнахте в родината си за снимките?
Беше изключително забавно! Наистина!
Роден сте в Хърватска и първият ви филм е заснет тук. Това не събужда ли сантиментални чувства?
Всъщност, започнах актьорската си кариера по време на войната през деветдесетте. Бях само на 18. После, направих един филм в Босна, когато бях на двадесет и няколко. Последният път, когато снимах тук, беше преди около година. По онова време работех здраво в Щатите със „Спешно отделение“. Спомням си, че се почувствах облекчен, когато за първи път от толкова години, трябваше да използвам родния си език на снимачната площадка.
Просто беше много по-лесно да говоря на хърватски пред камерата. Сега с всички чехи, словаци, англичани, американци, германци и хървати на снимачната площадка на „Престъпления без граници“, имам усещането, че английският ми се влошава ден след ден. Продължавам да превключвам от един език на друг и всичко съвсем се омеша /смее се/. Но е приятно да работите отново у дома?
Да, разбира се! Единствено съжалявам, че не сме по-близо до моят роден град – Сибеник, който е надолу, на юг. Най-малкото, трябва да се видя с родителите си.
