Авангардният режисьор Дейвид Линч преживява една от най-невероятните одисеи по пътя към успеха. Още с втория си филм "The Alphabet" (1968, кратка петминутна анимация) Линч получава стипендия от Американския филмов институт, за да направи 34-минутния "The Grandmother" (1970). Докато работи активно със „Center for Advanced Film Studies” към АФИ в Лос Анжелис, притеснен от ограниченията на ранния си брак и бащинството, Линч създава привлекателната черно-бяла интерпретация на семейния живот "Гумена глава" (1977). Филмът е страховит кошмар, изпълнен с гротескни физически недъзи.
Когато Мел Брукс гледа "Гумена глава", решава, че Линч е идеалният луд, който да режисира новия му сценария за човек, изключително грозен външно, но с красива душа. "Човекът-слон" (1980), чиято атмосфера и визия наподобяват "Гумена глава", е елегия за човешката уродливост. Експериментирайки в познати води, Линч излага скритата болка и абсурдния страх на човека, но хуманността във филма го превръща в огромен успех, спечелвайки му осем номинации за „Оскар”, включително за най-добър режисьор и най-добър сценарий.
През 1984 година Линч режисира епичния научно-фантастичен филм "Дюн", на остава недоволен от крайния резултат. Филмът, неразбираем без прочитането на книгата, се проваля в бокс-офиса. Всичко това кара Дейвид Линч години по-късно да махне името си от списъка на екипа, направил "Дюн".
Верен на себе си, Линч се завръща със "Синьо кадифе" (1986). В този film noir, сякаш вдъхновен от атмосферата в лудница, Кайл Маклоклан се натъква на всичко - от отвличания, наркотици, воайорство, сексуално насилие и корупция, до отчаяни да намерят истината души.
"Диво сърце" (1990) печели престижната награда „Златна палма” в Кан, но е посрещнат с неодобрение у дома. Критиците намират страстните сцени на насилие и обезглавяване за непоносими. Много по-добре обаче е приета първата стъпка на Линч в телевизията с "Туин Пийкс" (1990-91). Това творение на Линч и сценариста Марк Фрост описва заплетената мрежа от секс, насилие и ужаси в едно малко градче, разкрита чрез убийство. Първите няколко седмици от излъчването на сериала го превръщат в сензация, демонстрираща способността на телевизиите да продуцират дръзки лидери, отварящи вратата за следващото поколение култови сериали като "Досиетата Х".
Продължението на "Туин Пийкс", "Туин Пийкс: Огън, следвай ме" (1992), не постига успеха на предшественика си. Критиците го нападат, а публиката стои настрана, доказвайки, че времето на "Туин Пийкс" е отминало. Линч вече е променил киното и телевизията, но с успеха той става и по-непоколебим и безкомпромисен. Неговата неукротима визия често е твърде тежка и непоносима за всеки, освен за най-големите му фенове.
Финалните минути на необуздания "Изгубената магистрала" (1997) са хаос и страх. Без да обяснява за какво точно е филмът, Линч отказва да направи ясна интерпретация, която да поднесе на зрителите, предпочитайки да остави всеки сам да прецени за себе си. Героите претърпяват промяна (или пък не), а сюжетът завива към напълно различна посока (или пък не). Кой е Мистериозния човек? A може би целта на филма е да няма цел?
Линч демонстрира своята брилянтна режисьорска работа и с "Premonitions Following an Evil Deed", неговата част от "Lumiere and Company" (1995), с най-новаторската употреба на реставрирана камера на братя Люмиер, като един от 39-те участващи режисьори. В оригиналността му няма съмнение, но изкривяването и създаването на още по-тъмно и трудно за възприемане творчество е смелост, която може да му изиграе лоша шега в бъдещето му на режисьор.
Винаги експериментиращият и рискуващ Линч потвърждава високите очаквания за филма „А Straight Story" (1999), основан на истинската история на старец, който кара няколкостотин мили с трактора си, за да се сдобри с отчуждения си брат. Същата година Линч прави нов опит в телевизията с пилотния епизод на „Мълхоланд драйв", но от ABC считат творението за твърде мрачно и странно за широката публика. Всички телевизии отказват на Линч, освен продуцента Ален Сарде, който е достатъчно впечатлен, за да предложи превръщането на „Мълхоланд драйв" в пълнометражен филм. Работата на Линч е поглед към цената на славата в Холивуд. Много от обичайните похвати на режисьора присъстват в лентата, включително тайнственият злодей, ексцентричните второстепенни герои и неочакваният развой, напомнящ "Изгубената магистрала". Линч печели наградата на Кан за най-добър режисьор и филмът е посрещнат с бурно одобрение от обърканата публика. Въпреки многото награди от различни фестивали и критици по-консервативните членове на Академията не приемат добре филма и той печели само една номинация за „Оскар” - за най-добър режисьор.
Линч заснема и много реклами за гиганти като „Армани” (1992), „Кока-Кола” (1993) и Майкъл Джаксън.
Като режисьор Линч се наслаждава на способността си да стимулира, разбирайки напълно, че изпълнената му със странност и мрак визия често разстройва и дори шокира зрителите. Въпреки че творчеството му е пълно с абстракции, то до голяма степен се отнася към старомодния конфликт между доброто и злото. Линч споменава, че да се намери любов в ада е тематиката във всичките му филми и докато се готви за бъдещите си проекти, можем само да гадаем дали ще остане верен на страховитата си визия, без да отблъсква публиката си.
