Лотън е широко уважаван английски филмов и театрален актьор / режисьор, който играе еднакво добре в драматични и комедийни роли. През 1936 година става първият англичанин, който участва във Френския държавен театър в Париж (Comedie-Francaise), където изпълнява ролята си на френски и получава бурни аплодисменти. Лотън печели „Оскар“ за главна мъжка роля във филма от 1933 – „Личният живот на Хенри VIII”, а по-късно получава още две номинации за „Оскар“ (главни мъжки роли в „Бунтът на кораба „Баунти” и „Свидетел на обвинението”).
Една от последните му роли е в епоса на Стенли Кубрик – „Спартак” от 1960 година, където Чарлс изпълнява ролята на сенатор Гракх. През 1955 година излиза единствения филм, който Лотън режисира в живота си – „Нощна на ловеца”. „Нощта на ловеца” е американски трилър от 1955 година, базиран по едноименния роман на Дейвис Гръб от 1953 година. Историята разказва за свещеника Хари Пауъл (Робърт Мичъм), превърнал се в сериен убиец, който опитва с чара си да спечели вдовица с две деца, заради съкровище, скрито от мъртвия й мъж. Лирическият и експресионистичен стил на филма го отличава от другите жанрови американски черни филми от 40-те и 50-те.
Първоначално, „Нощта на ловеца” е финансов провал, приет зле едновременно от публика и критика, което кара Лотън да се закълне, че никога повече не ще режисира филм. По-късно, стила на филма повлиява на режисьори като Терънс Малик, Мартин Скорсезе, Дейвид Линч, Джим Джармуш, братята Коен и Спайк Лий, а Робърт Мичъм – обикновено равнодушен по такива теми, споделя, че „Нощта на ловеца” е любимият му филм, в който е играл, а Чарлс Лотън - любимият му режисьор. Днес лентата присъства в Националният филмов регистър на САЩ, считан за „културно, исторически или естетически важен”, както и в редица други престижни класации, а Роджър Ебърт пише – „Това е един от най-страшните филми с един от най-незабравимите злодеи и всичко това важи дори 40 години по-късно”.
