В Холивуд отдавна се носи един слух, който никога не е бил потвърждаван, обаче пък и никога не е бил отричан. Според него мексиканският актьор и режисьор Емилио Фернандес (1904-1986) е моделът, по който е била изваяна статуетката „Оскар”. Фернандес, който бил известен с прякора Индианеца, позирал през 1928 г. на авторите на най-желаната позлатена статуетка в света на киното – Седрик Гибънс и Джордж Стенли. И оттогава насам шегобийците не пропускат да се помайтапят, че „бащата” на най-голямата награда в американското кино е мексиканец.
Обаче след тазгодишната, 87-а церемония по връчването на „Оскар”-ите, тази шега придоби сериозно звучене. Мексиканецът Алехандро Гонзалес Иняриту се превърна в големият победител на вечерта, защото неговият филм „Бърдмен или Неочакваната добродетел на невежеството“ събра 4 статуетки – за най-добър филм, режисура, оригинален сценарий и операторска работа. Моля всички кинофенове да си отбележат в тефтерчетата, че за първи път в историята на наградите филм, режисиран от мексиканец, грабва най-голямата награда! И за втори път в историята мексиканец печели приза за режисура, след като с него миналата година се сдоби Алфонсо Куарон за „Гравитация”.
Ще кажете, че и в двата случая става дума за филми, които не само са заснети в САЩ, но и са направени изцяло с американски пари и с американски актьори. Обаче ако се вгледаме по-отблизо в кариерите и на двамата режисьори, ще открием, че и дума не може да става за типични холивудски продукции. „Бърдмен или Неочакваната добродетел на невежеството“ е филм, характерен за независимото кино, рискован, оригинален. Някой да се сеща друг подобен да е печелил „Оскар” преди него?
Самият Иняриту каза от сцената на Долби Тиътър, че иска да посвети наградата си на своите съотечественици – мексиканците. „На тези, които живеят в Мексико, искам да кажа, че се надявам един ден да се срещнем и да изградим заедно държавата, в която заслужаваме да живеем. А за тези, които живеят тук (в САЩ) и които са част от последното емигрантско поколение, искам да кажа, че се моля всички те да бъдат третирани с уважение и респект, какъвто са получили техните предци, които в миналото са дошли тук и са участвали в изграждането на тази забележителна емигрантска нация.”
В статия в британския „Икономист” Том Шон – професор по история на киното в Университета на Ню Йорк, пише, че Алехандро Гонзалес Иняриту, Алфонсо Куарон и Гилермо Дел Торо могат да имат същия принос към американското кино, какъвто десетилетия по-рано е имала Френската нова вълна. Според него те могат да превърнат холивудските филми в авторско кино. „За разлика от мексиканските режисьори преди тях, които сами се определяха като опозиция на холивудската машина, тримата са синове на глобализацията. Те не искат да паднат в бездната, която разделя блокбастъра от независимия филм. Те са билигвисти – говорят езика на Холивуд, но със собствената си граматика и синтаксис,” твърди Шон.
Вероятно не само за да подкрепят тезата на американския преподавател Иняриту, Куарон и Дел Торо са приятели и съдружници в продуцентската компания “Cha Cha Cha”. И тримата се появяват в Холивуд преди около 15 години. Дел Торо изглежда най-радикален в кинопредпочитанията си, защото обича да прави фантастика, но не тази, която в Холивуд масово се снима.
Обаче въпреки странностите му, през 2007 г. неговият филм „Лабиринтът на Фавна” (заснет, впрочем, изцяло в Испания) бе номиниран за „Оскар” за най-добър сценарий и получи награди за оператор, художник и гримьор. Преди това той се беше представил подобаващо с „The Devil’s Backbone” през 2001. Ако хвърлим поглед назад, ще видим, че и Куарон пожъна успех с „И твойта майка също” (2001, номиниран за сценарий), преди да удари джакпота с „Гравитация”. А Иняриту изгря с „Измамна любов” (2000, номиниран за най-добър чуждестранен филм).
Според Том Шон мексиканците правят същото, което французите направиха през 60-те години на ХХ век – възползват се от липсата на истински автори сред кинаджиите в Холивуд и се опитват да запълнят пропуска със собствените си филми. Той пише, че „Бърдмен или Неочакваната добродетел на невежеството“ е зареден с препратки към „Батман” (1989, реж. Тим Бъртън), така, както „До последен дъх” (1960, реж. Жан-Люк Годар) черпи вдъхновение от „Малтийският сокол” (1941, реж. Джон Хюстън). Остава да почакаме малко, за да видим дали тримата мексиканци няма да се окажат вестителите на Мексиканската нова вълна в Холивуд.
Обаче след тазгодишната, 87-а церемония по връчването на „Оскар”-ите, тази шега придоби сериозно звучене. Мексиканецът Алехандро Гонзалес Иняриту се превърна в големият победител на вечерта, защото неговият филм „
Самият Иняриту каза от сцената на Долби Тиътър, че иска да посвети наградата си на своите съотечественици – мексиканците. „На тези, които живеят в Мексико, искам да кажа, че се надявам един ден да се срещнем и да изградим заедно държавата, в която заслужаваме да живеем. А за тези, които живеят тук (в САЩ) и които са част от последното емигрантско поколение, искам да кажа, че се моля всички те да бъдат третирани с уважение и респект, какъвто са получили техните предци, които в миналото са дошли тук и са участвали в изграждането на тази забележителна емигрантска нация.”
Вероятно не само за да подкрепят тезата на американския преподавател Иняриту, Куарон и Дел Торо са приятели и съдружници в продуцентската компания “Cha Cha Cha”. И тримата се появяват в Холивуд преди около 15 години. Дел Торо изглежда най-радикален в кинопредпочитанията си, защото обича да прави фантастика, но не тази, която в Холивуд масово се снима. 
